петък, 29 януари 2010 г.

Лудия Боби

Хората се разбягваха ужасени в различните улици на моето село. Това беше сигурен знак, че ги преследва Лудия Боби.
            Всъщност хората не се страхуваха от Лудия Боби, а и той не преследваше никого. Светът е една обикновена игра на гоненица, в която нормалните бягат, а лудите гонят. Но и това не е съвсем вярно, защото Лудия Боби беше по-нормален от всички нормални и понеже не криеше нормалността си останалите  го обявиха за луд.
            Лудия Боби беше най-добрият колоездач на света. Той единствен можеше да  кара колело без верига и без педали.
            Лудия Боби беше типичен български футболист. Псуваше, играеше неориентирано и често пъти объркваше вратите. Така играят и до днес всички български футболисти, за които разлика между гол и автогол няма.
            В главата на Лудия Боби вилнееше една единствена мисъл, умножена многократно – „голи жени, голи жени, голи жени...”. Тази  единствена  мисъл вилнее в главите на всички мъже. Лошото е, че обикновено жените въздишат по красиви хомосексуалисти, превъзнасят ги във фантазиите си, преследват ги в сънищата си, по телефона и на улицата, а накрая обвиняват цялото прогресивно човечество за самотата  си. Така е то. Трудно е да задоволиш  страстта си към футбола със състезания по художествена гимнастика.
            Всъщност Лудия Боби беше шерифът на нашето село. Той обикаляше денем и нощем улиците. Наглеждаше виновните ни души. Пазеше ни от злото и от хаоса. Бъркаше дълбоко в комплексираните ни рани и казваше на глас това, за което всички тайно мечтаехме. Прибираше се у дома само за филма в осем и половина.
Един ден и аз си  пожелах да бъда толкова луд, че да извикам на висок глас мечтите си и след това стремглаво да се втурна и да ги преследвам. Не го направих, защото нямах нито смелостта на Лудия Боби, нито неговата нормалност. Там  е работата, че нашият свят е обратен. За нормалното казваме, че е лудост. Лудост е да преследваш мечтите си, лудост е да крещиш срещу неправдата, лудост е да спазваш Закона. Лудост е да си шериф. И в същото време казваме, че лудостта ни е нормална.  Нормално е да се свиваш като мишок, нормално е да си мълчиш и да вървиш срещу законите. Нормално е да си разбойник.
Лудия Боби изчезна внезапно. И някъде там, с него, изчезна и нормалността.

вторник, 26 януари 2010 г.

Изповед

Нямам нищо графско. И графовете нямат нищо от мене. Тяхната кръв е синя. Моята кръв  е червена.
            Писано било ми е да ми е писано това, което сам си написах.
            Аз бях там. Някъде. В нищото, от което няма излизане.
            Бях на дъното. Победен и нещастен.
            Аз бях ослепен Самуилов войник, който без сълзи плачеше в тъмното. Но не намразих тиранина. Защото знам – Българоубиецът тепърва ще плаща за зверствата си, а войводата Самуил ще успее да запази България.
            Аз съм грешникът  в света на безгрешните. И светът на безгрешните е извратено понятие за живота.
            Аз обичах и не  бях  обичан, но вярвам в любовта.
            Тя носеше име на кръст,  но не вярваше в кръста.
            Аз вярвам във Възкресението. Възкресението победи кръста и смъртта.
            Аз вярвам в  Пътя, Истината и Живота.
            Тя не вярваше в нищо. Не повярва и на мен. Търсеше принц със синя кръв. Моята кръв е червена.
            Аз съм от  отбора, който никога не се предава, дори когато губи. Аз съм от отбора, който никога не остава сам. Но нямам смелост сам да бъда  този отбор. Аз  нямам никаква смелост  в самотата. Самотата убива смелостта. Самотата убива и вярата.
            Аз  вярвам в духът, който  владее материята. Аз вярвам в разумът, който опитомява силата. Живея сред хора, които вярват  в обратното. И се кланят на кръста, който бе победен от Възкресението.
            Възкресението е дух. Кръстът е дървен  материал.
            Всеки разпъваме доброто на късче  дървен материал.
            Всеки ден Доброто побеждава късчето дървен материал.
            Всеки ден духът и дървеният  материал се борят в мен и не успяват да се  победят. Аз съм крайно противоречие, което се събужда в Доброто и заспива в Злото. Разкъсан съм между Доброто, което желая и злото, което се възползва от слабостите ми. И винаги, когато имам възможност ще  казвам „обичам”. Защото „обичам” е по-силно от „обичам те”. „Обичам” – това е философия. „Обичам те” е само егоизъм.
            Писано ми било да ми е писано това, което сам си написах.
            Вярвам в Христос, защото вярвам  на Христос. Той никога не ме е лъгал.
            Лъжат ме графовете. Но, Слава Богу, с тях сме напълно различни. Тяхната кръв е синя. Моята кръв е червена.

понеделник, 25 януари 2010 г.

Гайдарят

Той е най-свободният човек на света. Пътува из улиците на България с гайдата си, свири и припечелва по нещо. Негова зала е целият свят. Неговата музика се чува навсякъде. Той не затваря мелодиите в тесни помещения, пълни с добре облечени празни слушатели. Той свири за тези, които искат да чуят.
            Знам го отдавна. Виждал съм го къде ли не. Винаги се поздравяваме и рядко се заговаряме.
За първи път се срещнахме в Созопол. Преди стотици години, когато това градче беше пристанище за бурите на хиляди свободни мореплаватели. Когато не беше престъпление да лежиш на плажа вечер, да слушаш дрънкането на китари и да броиш звездите на небето. Когато нямаше бетон, мутри и бетонирани мутри. Когато търсехме мечтите си в пясъка и в плисъка на вълните. Тогава се срещнахме за първи път. Той свиреше на гайда, други свиреха на китара, трети пееха с дрезгави гласове и Музиката побеждаваше мълчанието на малкия площад до пощата. Там имаше и малка местна кръчма и големи местни пияници, с които се наливах до полуда, без да ме е страх от нищо.
Бетонът и бетонираните мутри ни изгониха от рая. А в техния ад не ми се стоеше. Тръгнахме да обикаляме крайбрежието. Открихме хиляди нови пристанища и хиляди мореплаватели като нас. Изсвириха се и се изпяха милиони прекрасни мелодии. Накрая идваха бетонът и бетонираните мутри и ни гонеха, а ние нямахме сили да се преборим с бруталността им.
            Разделихме се. Сами поехме по пътищата си. Редките ни срещи миришеха на досада и несбъднати мечти. Заживяхме по правилата на бетона и бетонираните мутри. Мореплавателите се изпокараха за политика. Скарах се с  всичките си приятели, защото съм комунист, а те казваха, че всички комунисти трябва да бъдат избесени. Така казваха моите приятели мореплавателите от своите самотни яхти. Лесно е да се бесят комунисти на думи и е трудно да победиш бетона и бетонираните мутри. Лесно е да си свободен на думи, затворен в бетон и направляван от бетонирани мутри. Лесно е да говориш за изгубената свобода, когато знаеш, че си роб и бягството е невъзможно. Сам, затворен в клетката си, се напивах до полуда и се страхувах от всичко.
            Гайдарят не се промени. Гайдарят не се предаде. Единствено той продъжи да свири по улиците на България и да припечелва по нещо. Единствено той не призна тесните зали и добре облечените празни слушатели. И музиката му победи бетона и бетонираните мутри.
            Често се засичаме с гайдаря по софийските улици. Поздравяваме се. Говорим си. Зачекнахме болния български въпрос за ползата и  вредата от комунизма. Той сподели, че по онова време се е чувствал добре. Бил е режисьор и това му е харесвало. Каза ми, че сега я няма сигурността на  онова време и че каквото и да постигнеш могат да дойдат бетонът и  бетонираните мутри и да ти го вземат. Говореше ми, че няма по-свободно място на света от България.
            Слушах го изненадан. Най-свободният човек на света редеше добри думи за едни съвсем несвободни времена. Вярно аз съм комунист и винаги съм защитавал предимствата на комунизма. Вярно при добрия стар бай Тошо имаше доста положителни неща. „Не умирахме от щастие”, но не умирахме и от туберколоза. От  училищата излизаха образовани хора, а не сричащи говеда. Белият хляб струваше 40 стотинки... Изобщо имаше положителни неща, но свобода нямаше.
            Гледах гайдаря и не разбирах.
            Вървях по улиците и си задавах въпроси.
            И отговорите ме намираха един по един.
            Свободата е да намериш твоето кътче и да правиш това, в което си най-добър на  своя отговорност. И най-свободният мореплавател търси своето сигурно пристанище, където няма  бетон и бетонирани мозъци, които да го тормозят. И всъщност няма несвободни времена. Има несвободни хора.

неделя, 24 януари 2010 г.

***

Бяс.
И дяволи
се бият
за помия.
Вдигат
олелия.
Къде съм
аз?
Кои
сме ние?
Бясно
дяволи
се бият
за помия.

***

Предателят
мрази страната ни.
Омразата
лази в червата му.
Невежата
е роб до гроб.

Изпива
чаша вино робът.
Преспива
с чуждата жена.
Пиян
въргаля се на пода
и сваля гащи
пред властта
на шибания сатана.

Предателят
е роб до гроб.

Той мрази
своите,
не вярва в Бог.
Зараза носи
и отровата
на чуждия
народ.

събота, 23 януари 2010 г.

***

Губя
вяра,
когато
се предавам.
Предавам се,
когато
губя
Вяра.
Свободата
Господ
ни я дава.
Оковите
за роби
се продават.

***

Завистта
е болест.
Болестта
е краят
на света.
Плъховете
се множат
на воля.
Отровени
човеците
ще мрат.

***

Прегръщам
циганската
махала.
Улицата
и прахта
са свобода.
Повръщам
страхливите
ножове
във гърба.
Повръщам
миризливите
пари и
алчността.
Повръщам
малодушието си
и страха.
Повръщам
гневните лъжи
на завистта.
Повръщам
лакомата
ленност,
похотта.
Повръщам
гордостта.
Преглъщам.
Давя се
в греха.
Смърдя.
Бягам от
смъртта.
Връщам се.
Във улицата
и във прахта.
Циганската
махала
е свобода.

петък, 22 януари 2010 г.

***

Бесен съм.

Вървя

без дух,

без ум,

без име.

Мечтите

ми пълзят,

във урвата

се сриват

и умират.

Непростимо!

на Б. Павлов

Последна битка.
Губим я, приятелю!
Натриха ни носа,
не станахме
предатели.
Прокобата
е липса
на характер.
На три
трупът се
плисва
на асфалта.
Създателят!?
Създал е
изкупление.
След двеста
загуби и триста
поражения
войната
ще спечелим
без съмнение

***

Разпиляно
семе –
цяло поколение.
Народът!?
Сляп.
Не се
съвзема.
Дреме!
Хиените
крещят,
лешоядите
превземат.
Ад!
Студено!
Убихме
родната
страна
от глад.
И
мършата
ядем!

***

Газят
птиците
калта,
забравили
крилата си.
Птиците
въргалят се
в калта,
а някога
летяха.
Птиците
в калта
пълзят.
Прасетата
се учат
да летят.
Птиците
в калта
пълзят.
Прасетата
не могат
да летят.

четвъртък, 21 януари 2010 г.

***

Мракът
е провал,
приятел.
Ти игра
за сатаната.
Ти изгуби
светлината.
Мракът
е игра
на сатаната.
Мракът
е провал,
приятел.

Батак

Смъртта
е старт-финална
права.
Смъртта
е граница
със другото
начало.
Батак
е кланница.
Страхът
е огледало.
Загиват
слабите,
когато
се предават.

сряда, 20 януари 2010 г.

Любов

Часовник
бие в пясъчното
гето.
Нощем
вият уличните
псета.
Смъкни си
кожата
проклета,
изкарай си
отвън
сърцето!
Отвън!
До уличните
псета.
Отвън!
Открий я
в пясъка
на българското
гето.

Прошка

Прости им,
Боже, на поетите!
Любимци на
смъртта,
проклети,
във щастието
на чужди
силуети
се бесят те,
увисват
на въжето
и умират
в разтворената
бездна
на сърцето.
Прости им,
Боже, на поетите!
Прости им
наглостта –
проклетата.

вторник, 19 януари 2010 г.

Българчета

Шарена
магия –
българска
носия.
И хлапета
в скъсани
гащета
бягат
и се крият
в шарена
магия
с българска
носия.

***

Смигам
ти
честно
винаги.
Бързам
съвсем
укротен.
Стига ми,
че съм
циганин –
мръсен, добре
окосмен.
Настигат
ме песове
с хиляди.
Гласовете
дерат си
и бягат
от мен.

понеделник, 18 януари 2010 г.

***

Разгонен
пес съм
и кръстосвам.
Искам семето си
да прахосам.
На женските
гъза им ближа,
а кучките
ръмжат ме
и не влизам!
Домашен пес
си търсят,
благороден,
ала зелен е той,
а те не могат.
Стопените чувства
сълзите си смучат –
безмилостен, публичен
стрес.
В мeн
ме топли
улична кучка.
Без друго
съм уличен пес.

***

Пътуват нейде
нечий метастази
и подиграват се на
твоя страх.
И животът ти
напразно мрази
вечерната си
среща с тях.
Сънувам вечер
нечии метастази
как стръвно
смучат моята
плът.
И душата ми
напразно
някак си
се пази
от тяхната
осанка
и бесът.

неделя, 17 януари 2010 г.

***

Смъртен
догарям,
луд и случаен
тлея назаем
под наем
оставен.
Мъртъв съм
явно много
отдавна,
но бавно
умирам
и то
постоянно.

***

Оргията
свършва!
Остават
лицата
размазани,
бледни.
И всичко
е бързо –
потят се телата,
във мозъка
бездни
повръщат
и мятат
куршуми
железни
дълбоко
в мъглата.
Това е.
Започва
спектакъл!

На Хр. Цанков

Гонят се
вагоните,
приятелю,
по релсите
пътува
влакът ни.
И ние с тебе
със милионите
надежди скрити
в панталоните
надничаме
иззад пердетата
и бягство
търсим
от
купетата.
Желаем
да напуснем
коловозите!
Но не  можем!
Все пак
возят ни.

събота, 16 януари 2010 г.

***

В калта
съм с другите
душмани,
затънал
в плесен
и във драми.
И в писъка
на втръснали
измами,
аз стискам
шепа пръст
от гроба
на баща ми.

***

Лети си,
пич, лети си.
С въздух
пълен си
вързоп.
Приземиш
ли се, сети се:
Езоп не е роб,
а ти си стиснат
в робската
безмисъл.

сряда, 13 януари 2010 г.

Една вечер в Дупница

Мръкваше се. Стоях на шосето до Дупница и все по-отчаяно махах с ръка. Автостопът не е случайност. Автостопът е желязна логика. Има шофьори, които винаги спират, има шофьори, които никога не спират. В този край мнозинство очевидно бяха хората, които никога не спират.
            Мръкваше се. Стоях на шосето до Дупница и все по-умолително махах с ръка. Резултат никакъв! Явно шофьорите мислеха, че зад моята брада се крият престъпни намерения. Изобщо хората подозират брадатите. Зад всяка  брада се крие по едно престъпление, мислят си те, без да се усетят, че изрядно избръснати хора ги ограбват всеки ден. Брадата има своята желязна логика. Хората, които носят брада са мързеливи, толкова  мързеливи, че най-вероятно ще ги домързи и да откраднат.
            Мръкваше се. Вървях по дупнишкото шосе и си мислех за Мария – момичето от Дупница, в което бях толкова влюбен, че съвсем не можех да я  обичам. Мария, която, преди да се  влюбя в  нея, ме убеждаваше, че Бог съществува, а аз й казвах, че има  усмивката на Алф – симпатично космато извънземно от хубав телевизионен сериал. Няколко месеца по-късно аз всеки ден ходех на църква, до болка мечтаех за Мария и се напивах до умопомрачение. Има  мигове, които променят напълно мисленето ти. Мария не беше такъв миг. Мария беше следствие на такъв миг. Тя  ме предупреди, че Бог съществува. Аз не й повярвах. После сам повярвах в Бог. Влюбих се в  нея. И престанах да обичам. След години от страх разбрах, че Бог е любов. И че е трябвало да обичам Мария от Дупница, а не да се влюбвам в нея. Сега да срещна Мария, бих й се извинил за много неща. Вместо да я обичам като интелигентно момче, аз се влюбих в нея като последния простак.
            Мръкваше се. Закован на пътя, гледах призрачния град. Дупница – град със смешно име и със странни хора. Дупница – градът на Мария - момичето с усмивката на Алф, момичето на моето най-голямо влюбване. Реших, че Дупница ми е на карък. Реших, че повече никога няма да влизам в този град. Реших...

Очукано жълто такси спря на пътя. Върна се към мен. Шофьорът извика:
- Качвай се. Видях те още отпреди, но все си  мислех, че някой ще те качи. Не  качват вече идиотите и това си е! Закъде си? Ще те хвърля до голямата бензиностанция. Там е светло и все някой ще те вземе за София.
            Шофьорът имаше вид на свестен човек. Отруден, очукан от живота като ламарините на старата си кола. Говореше ми за човечност и други такива неща. Автостопът е желязна логика. Обикновено  те качват свестни хора.
-Сега съм такси, преди бях работник. Беше по-хубаво. Имах повече достойнство. Сега карам всякакви, карам и момичета на баровците. Понякога и момчета им карам. Грешно ли е това?
            Размислих с простия си акъл. Бог едва ли би имал нещо против един ничий мъж да преспи с една ничия жена. Размножаването е един от основните жизнени процеси, а много хора излишно са го митологизирали през годините. Хората или превъзнасят обикновената тръпка, или я обявяват за грях. Такива сме си, крайни. Всъщност няма нищо забранено, ако няма насилие и ако не е „по чуждо”, защото тогава си е жива  проба кражба. Виж, тая работа с момчетата изобщо не  ми  харесва. И затова откровено казах на шофьора:
-Не им карай момчета! Грях е!
            Шофьорът ме погледна и спокойно ми обеща:
-Няма да им водя момчета повече! Обещавам!
            Знаех, че ще си  изпълни обещанието. Беше свестен.
            Стигнахме до бензиностанцията. Разделихме се с благопожелания. Това е най-хубавото на автостопа – винаги се  разделяш с благопожелания.
            Застанах в светлата част на бензиностанцията. Вдигнах ръка и още първата кола ми спря. Автостопът е желязна логика – счупиш ли каръка, всички пътища са твои. Качи ме младо момче – шофьор на такси от Дупница. Разбрах,  че  шофьорите на таксита от Дупница са свестни хора. Говорехме си за най-различни неща. Говорехме си за кражби и ограбвания. За какво друго да си говорят двама българи!? Няма по-ограбван народ от българския. Ние сме грабени и от свои и от  чужди. И някак си все успяваме да простим на грабителите. Защото сме свестни хора.
-Знаеш ли, ако можех да заработвам хубави пари – каза момчето – половината щях да давам на домове за сираци и болни деца, а с другата половина щях да си живея  царски в  моята Дупница.
            Вярвах му напълно. Дупница е един прекрасен град със смешно име. А Шофьорите на таксита от Дупница са най-свестните хора на света.

вторник, 12 януари 2010 г.

***

Възкресение!
Спасителят си Ти,
а аз спасеният.
И пада
жалкото
съмнение.
Когато
аз съм
с Теб
и Ти си
с мене.

понеделник, 11 януари 2010 г.

***

Простете ни,

деца, простете!

Бояхме се

за вас и

ето

във вечен бяс,

отчаяно

проклети,

строяхме,

как строяхме

все за вас

Архипелаг Гулаг

и гето.

И май

бояхме се

за нас.

неделя, 10 януари 2010 г.

***

Без кръв

във кръв

се срещам

с маранята.

Грехът

е връх

на грозната

разплата.

И аз съм

пръв

във грешката

на мрака.

Обръщам

гръб.

Горещо е.

Не трябвам.

събота, 9 януари 2010 г.

***

Жарта
е пряка
за всяка
нестинарка
в  мрака.
Пожарът
в гората
преследва
гущера
в тревата.
Страстта
се мята
с плясък
в блясъка
на светлината.
Разголва
роклята
развята
на прекрасната
жена
бедрата.

петък, 8 януари 2010 г.

***

Злоба.
Черна
рошава
жена
вари
прокоба.
Рови
в чуждата
съдба,
гласи ми
гроба.
Доволна
плаща си
дълга,
но някак си
забравя
Бога.

***

Разложен плувам
в пот и мазнина.
От мене носи се
воня на много
глупави неща.
Положен в
купчина лайна,
аз се ровя
във смрадтта
и мечтая за живот
            и красота.

***

Седя си тук.
Навън ръми.
Кой съм аз!
Къде си  ти?
И заспиват без нас
две желания невръстни.
Една усмивка
по твоите страни,
едно движение
на моите пръсти.

четвъртък, 7 януари 2010 г.

Бай Младенчо

-Така не се бие дузпа! Ти млатиш, а дузпа се бие леко и технично.
            Бай Младенчо нагласи топката, спретнат във вечния си зелен военен панталон и вечните си сини платненки, засили се и леко и технично изпрати топката на два метра от вратата.
            Факт! Бай Младен не умееше да бие дузпи, но беше най-големият разбирач на футболната игра в цяла Софийска област. Той ни учеше да не разчитаме на дузпи, защото сматаше, че голът от дузпа е половин гол и изобщо не трябва да се брои.
            В моето село нямаше по-обичана игра от футбола. Водеха ни думите на най-великия вратар Лев Яшин: „А по-хубава игра от футбола не познавам!”. Привечер на асфалтовите игрища в училищния двор се събирахме по сто човека. Най-малките гонехме топката на батковците, а по-възрастните оживено коментираха отстрани.
            -Ега ти неспасяемия гол! – избоботи бай Младен, когато пълничкият Цецо със свиреп шут от един метър на празна врата изпрати топката в Панчаревското езеро.
            Когато не гонех топката, обичах да стоя до бай Младен и да наблюдавам играта на големите. Гледал съм хиляди мачове, но за мен и до ден днешен няма по-големи футболисти от Венци, Ембата, Пепи, Ичката, Миньо, Биби, Живака и всички останали панчарски таланти. По онова време те бяха юношеският отбор на селото ни и  мачкаха всичко наред. За мачовете ги събираше бай Младенчо. Естествено той беше и старши треньор. Въпреки че тренираха на асфалт с гумена топка за 6 лева и 10 стотинки и играеха със сини платненки за 2 и 50, тези момчета спокойно можеха да надиграят юношите на „Левски”, „ЦСКА” и „Реал” Мадрид взети заедно.
Тактическите указания на бай Младен бяха прости:
            -Не се страхувай от топката! Вярно е, че пържи, но за сметка на това не се хаби на асфалта!
            -Играй с по-големите! Само така ще се научиш да играеш!
            -Ако не става с едната патерица, пробвай с другата! Все някак си ще стане гол.
Успехите на нашите юноши бяха огромни! Няколко поредни години те завършваха категорично първи в групата си. Странното за мен беше, че не повериха на бай Младенчо мъжкия отбор на Панчарево, който още по-категорично се  беше закотвил на дъното и нямаше никакво намерение да се измъква от там.
Безхаберието при мъжете беше глобално. Четиримата защитници бяха трагични, на обща възраст около 200 години и с общо тегло над половин тон. Вратарят ни и в най-голямата кал  успяваше да запази фланелката си суха, за разлика от вратата, в която редовно се изсипваше градушка от голове. Всеки един от отбора можеше да си вкара автогол. Гол можеше да отбележи единствено център-нападателят Паниката. Но той така се паникьосваше, че паникьосваше и свои и чужди, и най-вече публиката, която с рев бягаше, подгонена от сватбарските му шутове. С две думи мъжкият отбор на Панчарево беше жалка картинка. Но въпреки това шефовете не сложиха бай Младен за треньор. А и той не обичаше да работи с професионални футболисти, които знаят само да мрънкат – парите малко, теренът е крив, топката е кръгла. Бай Младен не  обичаше и така наречените футболни грандове. Смяташе, че им  дават прекалено  много дузпи и заради тия прекалено много дузпи не могат да се научат да играят. Като истински ценител на футбола бай Младенчо поддържаше добрата стара „Славия” и живееше с нейните добри стари проблеми. Но най-много бай Младенчо държеше на децата и юношите. Техните мачове той никога не пропускаше...
           
            Ние ли бяхме подранили или той закъсняваше, но бай  Младенчо го нямаше никакъв. Уж софиянците не умееха да играят като нас, а ни напълниха вратата. Сменихме няколко вратаря. Печален резултат. Сложихме на вратата и Ванчо Мицевия, който тренираше карате. Трагедия. От два удара към вратата ни паднаха 3 гола, а Ванчо успя да си отбележи и красив автогол. Играеха най-добрите, но не се получаваше. Пълно отчаяние. Тогава цъфна бай Младенчо с вечния си зелен военен панталон и с вечните си сини платненки:
-Я го махнете тоя каратист от вратата! Свършиха ли се вече футболистите, че сте го турили тоя! Я се стегайте!
Стегнахме се. Обърнахме мача. Бихме софиянците с разлика.
След време се пусна слух, че бай Младенчо си е отишъл от този свят. Но на следващия ден той пак дойде и седна на пейката до асфалтовото игрище. Мина се още малко време и плъзна нов слух, че бай Младен е починал, този път наистина. Не повярвах, а и до днес не вярвам. Дори да си е отищъл от грешния свят, бай Младен винаги ще бъде жив. Поне докато има футбол и хлапета, които обичат най-хубавата игра на света.

сряда, 6 януари 2010 г.

***

Искам!
И това е всичко.
Желанието
поело е напред.
Искам всичко!
И това е нищо.
Човек съм,
значи съм предмет.
Жив съм!
И това е всичко.
Друго нямам,
за да дам.
Смъртен съм!
Смъртта е нищо.
На умрелия
трупът е ням.
Труп съм!
И това е всичко –
много вятър
за един мъртвец.
Церемонията
за мен е нищо.
Искам да
умра подлец.

***

Престъпник  бях!
Сега отричам и
боря се
със спомена себичен
на своя грях.
Грехът е грях,
но не за всички
и търся мисълта първична,
в която чезне
моят страх.
Светът е сляп,
но пак обичам
да ме гледа
как отвличам
болката на твоя свят.
И ето пак
с ненужен смях
душата ти събличам,
безпомощна и гола
оставям я навън.
Жесток съм, груб съм.
Безразличен.
Престъпник бях!
Престъпник съм!

Баба Люба

Бях четиригодишен малък безобразник. Вървях след близо стогодишната баба Люба и мощно крещях: „Горе ръцете!”. Баба Люба се сепваше, обръщаше се на всички посоки, вземаше ме за нахален бръмбар, махваше пренебрежително с ръка и гордо продължаваше напред. Аз засилвах крясъците, но така и не успявах да ядосам бедната старица. Баба Люба беше сляпа и глуха за всички безобразия и безобразници на света. Облечена в строго сиво палто, изправена и стройна въпреки годините си, тя спокойно крачеше по дългия си път и запазваше непоколебимо достойнство във всяка ситуация.
            Всъщност аз не тормозех баба Люба самоцелно или заради някаква детска прищявка. С баба Люба бяхме категорични политически врагове. Тя беше потомка на руски белогвардейци. Аз бях и съм заклет привърженик на Червената армия. Тя  беше израсла сред графове и графини. Аз израснах сред изтормозените животни на дядо ми Любо, на които хлябът вечно не достигаше за сметка на псувните и шутовете, от които получаваха доволно. Баба Люба беше учила в Институт за благородни девици. Аз съм възпитаник на същия този дядо Любо,  който не беше завършил никакво училище, но познаваше живота по-добре и от най-големия професор. На всичкото отгоре между дядо Любо и баба Люба съществуваха сложни икономически отношения и аз естествено не можех да остана безпристрастен. Той и продаваше козе мляко на спекулативни цени в години, когато подобна спекула беше напълно забранена. Аз пък, понеже не будех подозрение у  властите, тайно отнасях млякото до дома на баба Люба и доволно прибирах парите й. Тя сипеше незаслужени похвали за млякото и козите на дядо ми, без да подозира, че пие 85 процента чиста водица.
            Баба Люба живееше в Къщата на призраците – порутена  сграда по пътя за Ловджийската чешма. Честно казано не обичах да ходя там. Струваше ми се прекалено зловещо. Още по-зловещи бяха приказките, с които баба Люба се опитваше да ме вкара в правия път. Веднъж тя ме почерпи с бонбони „Амфора”, а аз й отказах. Тогава тя ми разказа една дълга  история, в която главния герой също  като мен отказва да се почерпи с бонбон „Амфора”, сяда на някакво канапе и умира. Аз, разбира се, побързах да омета цялата кутия и оттогава винаги омитам всичко, с което ме черпят. Друг път баба Люба ме убеждаваше, че съм невъзпитан, несресан и мърляв, но аз й отвърнах, че това са буржоазни предразсъдъци, въпреки че казаното от нея беше самата истина. Изобщо аз бях и си оставам  най-голямата опозиция на баба Люба, при все, че за 99 процента от нещата тя беше права.
            Мина време. Детството ми отдавна свърши, а баба Люба още по-отдавна живее в по-добрия свят. Малкият безобразник стана голям безобразник. Но някак си уроците на баба Люба ми стават все по-скъпи. Спомням си как тя подреждаше изискано приборите си за вечеря, макар че самата вечеря беше повече от скромна. Спомням си я винаги елегантно облечена, макар и в овехтяло сиво палто. Спомням си неугледната отвън Къща на призраците и чистотата, която цареше вътре. Големият безобразник започна да си дава сметка за усилията, с които баба Люба успяваше да запази достойнството си. Защото животът е странен и никога не ти  предлага това, за което се  подготвяш. Животът на Баба  Люба не отговаряше нито на  образованието, нито на средата, в която беше израсла. Подготвена да дава приеми в така нареченото Висше общество, тя се сблъсква с Революцията, изгнанието, полуграмотни ученици в селски училища, с бедността и мизерията на следвоенните години. Готвиш се да пиеш скъпо шампанско, а ти предлагат разредено и миризливо козе мляко!И въпреки това баба Люба извървя достойно дългия си път, Бог да я прости! Доказателството за човек се намира най-често по дългите и трудни прави пътища, а не по заобиколните пътеки и шубраците. И стогодишната баба Люба вървеше стегната и изправена, за разлика от много млади  момичета и момчета.
            Червената армия победи Бялата гвардия и това промени света. Но винаги има какво да научиш от Старата гвардия и то обикновено е за добро. Особено за малките безобразници.

вторник, 5 януари 2010 г.

За обичта и харесването

В детската градина имахме русначе - Настя. С подобаващи габарити, войнствена, млатеше ни наред.
         Ние, балканските тактически генийчета, не й оставахме длъжни. Туряхме и по някой крак зад вратата, прецаквахме я да легне на изтърбушено креватче, пускахме по някой донос до учителката и по някое насекомо в таратора й.
         Настя не ни се сърдеше и продължаваше да ни млати. Ние не й се сърдехме и продължавахме да й правим номера.
         Идилията беше пълна. До деня, в който учителката ни сервира повече от неприятна изненада. Жената без да се съобразява със стратегическите битки и международното положение, с гръм и трясък ни връчи първите тетрадки и първите химикалки.
         Изумени погледнахме пособията, а после и учителката с известно презрение. На ум преценявахме измеренията на сполетялата ни беда. Единствено Настя ловко грабна химикалката и започна да ниже разни неща в тетрадката. С известен страх се усукахме около нея. Вместо с познатите прийоми от самбото, тя ни посрещна с усмивка. И започна да ни помага. Взаимната полза роди приятелство. От Настя беше писането на числа и завъртулки. От нас ентусиазма и тактическата грамотност.
         1.САЩ
         Нямам спомен за американски другарчета от детската градина. Но за мен съществуват две Америки. Едната харесвам, другата не харесвам.
         Харесвам…Южна Америка. А освен Южна Америка  харесвам Америка на Джеръм Селинджър и „Спасителят в ръжта”, на Джек Керуак и „По пътя”, на Джон Стайнбек, на Франсис Скот Фицджералд, на „Тортила Флет” и „Нежна е нощта”. Харесвам Америка на Джон Ъпдайк и „Заеко, бягай”, на Ричард Бах и „Джонатан чайката”. Харесвам Америка на материалната свобода и духовното търсене. На откровеността и липсващата суета. Харесвам стойностното американско кино. На Алън Паркър, Оливър Стоун, Дейвид Финчър. На Джак Никълсън,  Мики Рурк и Брад Пит. Харесвам големите американски спортисти, които никога не се предават. Харесвам Ланс Армстронг и Майкъл Джордан, Майкъл Джонсън и Ивендър Холифийлд.
Харесвам Америка на независимостта. Харесвам интелектуалния Бостън, алтернативния Сиатъл, космополитния Ню Йорк, непослушното Сан Франсиско. Харесвам Гор Видал и Ерих Фром. Харесвам десетки други смели имена, които се обявяват срещу всяка война.
Харесвам протестиращата Америка. Америка на анархисти, хипита и антиглобалисти. Америка на борците за свобода и справедливост. Америка на Мартин Лутър Кинг.
Харесвам Америка, когато протестира срещу другата Америка.
Америка на прозрачната войнственост. Америка на атомната бомба, на войната във Виетнам, на войната в бивша Югославия, на войната в Ирак. Америка, която убива японци, виетнамци, сърби, иракчани. Америка на Хари Труман и Джордж Буш - младши. Америка на бездушната посредственост. На сапунените опери, на всесилния капитал, на расовата дискриминация, на безсърдечната полицейщина, на консуматорската еснафщина. Не харесвам оная Америка, която самодоволна седи по цял ден пред телевизора, набива хамбургери с пържени картофи и си мълчи, егоистично незаинтересувана за ставащото по света.
         Харесвам Америка на хората.
         Не харесвам Америка на вещите.
         Но обичам Русия!
         2. Русия
         Не ме е срам, че съм православен християнин!
         Не ме е срам, че съм българин, славянин!
         Не ме е срам, че  руснаците  са ми братя! По кръв и по вяра!
         Който го е срам - нека да ближе нозете на новите ни „съюзници”! Глупостта ходи по хората, а робите са обречени да си останат роби!
         Трябва да си тотално изперкал или да си продал душата си на дявола за  много пари, за да не видиш, че Русия е проекция на България. България даде на Русия кирилицата. Азбуката, която постави началото на духовното й развитие. И Русия се превърна в това, което България не можеше да  бъде. Заобиколена от множество врагове държавата ни беше обречена на постоянна борба за  оцеляване. В историята остават двете тежки робства – византийското и османското, които можеха да унищожат уникалната славянобългарска цивилизация. В тези тежки времена просветени българи започнаха да изнасят и разпространяват славянобългарската култура сред други славянски и православни народи. Мнозина си мислеха, че като унищожат държавата ни, ще унищожат и постигнатото от нас в духовната област. Не познаха! В момента по света има повече от 200 милиона православни славяни, които пишат на  кирилица!
         Русия се отблагодари на духовната си учителка. Русия подари на България свободата. Колкото и някои да търсят користни интереси! Русия освободи България през 1878 и сбъдна мечтите на поколения българи, които вярваха във  всесилния дядо Иван.
         Оттогава досега няма област от материалния живот, в която да не сме получили помощ от Русия. От икономиката до театъра. От атомната енергетика до филмовото изкуство. Дължим известна благодарност.
         И я даваме.Не може да се отрече! Членове сме на НАТО. На територията ни са разположени американски военни бази. А руското оръжие нарязахме и претопихме. На това му се вика да се изплюеш там, където си ял бял хляб!
          В периода на Студената война, в Западна Германия имаше множество граждански протести срещу американските бази. Същите тия бази ние ги приемаме с благодарност! Ще изкараме някой лев!  Ясно се вижда в коя година живее правителството на България. България плю на дългите години икономически възход, постигнат, благодарение на безбройните руски, или ако предпочитате съветски, подаръци и се  върна назад в развитието си. В далечната 1941, когато, вместо да се присъедини към световната общност срещу хитлеризма, подкрепи жестоката му кауза с различни тактики и прийоми.
         Проблемът е, че днес Москва с право ни скърца със зъби, а Вашингтон с подозрение гледа на поредното ни подмазвачество. Цял свят добре познава оная България, която сменя международните си партньори и приятели като носни кърпички, в зависимост от конюнктурния интерес на управляващата прослойка.
         Вярно е, че външното сътрудничество е игра на интереси. Но в тази игра на интереси най-уважаваният коз е постоянството. Поредното българско привързване към най-мощната в момента велика сила буди известно съмнение. Стара Европа не отрича нашето съществено място на континента. Станахме членове и на ЕС. Но не си  мислете, че Стара Европа не помни как България първо прие хитлеристите с цветя и музика, а после ги подгони по фронтовите трасета.
         А в дългосрочен план на Русия ще й накривим капата, толкова, колкото ние накривявахме капата на Настя в детската градина.Ако не друго, руснаците добре ни познават. Закъсаме ли сериозно, пак те ще ни помогнат. Защото сме братя по вяра и по кръв. Защото скромният български народ, подложен на геноцид от бруталните си управници, продължава да вярва на дядо Иван.
         3. България
         Харесвам едната Америка. Обичам Русия. Но най-много обичам България.
          Време е да сложим край на интимния период във външната ни политика. Сателитното живуркане ни доведе до задънена улица.
          Солженицин и Мартин  Лутър  Кинг са великани. Но най-велики са Васил Левски, Паисий Хилендарски, Христо Ботев, Иван Вазов и Никола Вапцаров.
         България е национална държава.И трябва да води външна политика, ръководена от принципа на националния си интерес. Не трябва да превръщаме братята си във врагове. Не трябва да превръщаме новите си „приятели” в интимни партньори. Така ще останем без приятели!
         Никой от международните външнополитически играчи не желае храненик, който да му се обяснява в любов!
         Всички напъни на българските русофоби за скъсване на връзката между България и Русия са свършвали с провал за държавата ни! Двете световни войни, в които малоумните български политикани ни изправиха срещу Русия, завършиха с национални катастрофи.
         Без съюз с Русия, за България няма добро бъдеще, ако ще толкова хвалените от политиците ни европейци и американци да ни позлатят. Защото златото заробва човека, а свободата се ражда в душата му.