Той е най-свободният човек на света. Пътува из улиците на България с гайдата си, свири и припечелва по нещо. Негова зала е целият свят. Неговата музика се чува навсякъде. Той не затваря мелодиите в тесни помещения, пълни с добре облечени празни слушатели. Той свири за тези, които искат да чуят.
Знам го отдавна. Виждал съм го къде ли не. Винаги се поздравяваме и рядко се заговаряме.
За първи път се срещнахме в Созопол. Преди стотици години, когато това градче беше пристанище за бурите на хиляди свободни мореплаватели. Когато не беше престъпление да лежиш на плажа вечер, да слушаш дрънкането на китари и да броиш звездите на небето. Когато нямаше бетон, мутри и бетонирани мутри. Когато търсехме мечтите си в пясъка и в плисъка на вълните. Тогава се срещнахме за първи път. Той свиреше на гайда, други свиреха на китара, трети пееха с дрезгави гласове и Музиката побеждаваше мълчанието на малкия площад до пощата. Там имаше и малка местна кръчма и големи местни пияници, с които се наливах до полуда, без да ме е страх от нищо.
Бетонът и бетонираните мутри ни изгониха от рая. А в техния ад не ми се стоеше. Тръгнахме да обикаляме крайбрежието. Открихме хиляди нови пристанища и хиляди мореплаватели като нас. Изсвириха се и се изпяха милиони прекрасни мелодии. Накрая идваха бетонът и бетонираните мутри и ни гонеха, а ние нямахме сили да се преборим с бруталността им.
Разделихме се. Сами поехме по пътищата си. Редките ни срещи миришеха на досада и несбъднати мечти. Заживяхме по правилата на бетона и бетонираните мутри. Мореплавателите се изпокараха за политика. Скарах се с всичките си приятели, защото съм комунист, а те казваха, че всички комунисти трябва да бъдат избесени. Така казваха моите приятели мореплавателите от своите самотни яхти. Лесно е да се бесят комунисти на думи и е трудно да победиш бетона и бетонираните мутри. Лесно е да си свободен на думи, затворен в бетон и направляван от бетонирани мутри. Лесно е да говориш за изгубената свобода, когато знаеш, че си роб и бягството е невъзможно. Сам, затворен в клетката си, се напивах до полуда и се страхувах от всичко.
Гайдарят не се промени. Гайдарят не се предаде. Единствено той продъжи да свири по улиците на България и да припечелва по нещо. Единствено той не призна тесните зали и добре облечените празни слушатели. И музиката му победи бетона и бетонираните мутри.
Често се засичаме с гайдаря по софийските улици. Поздравяваме се. Говорим си. Зачекнахме болния български въпрос за ползата и вредата от комунизма. Той сподели, че по онова време се е чувствал добре. Бил е режисьор и това му е харесвало. Каза ми, че сега я няма сигурността на онова време и че каквото и да постигнеш могат да дойдат бетонът и бетонираните мутри и да ти го вземат. Говореше ми, че няма по-свободно място на света от България.
Слушах го изненадан. Най-свободният човек на света редеше добри думи за едни съвсем несвободни времена. Вярно аз съм комунист и винаги съм защитавал предимствата на комунизма. Вярно при добрия стар бай Тошо имаше доста положителни неща. „Не умирахме от щастие”, но не умирахме и от туберколоза. От училищата излизаха образовани хора, а не сричащи говеда. Белият хляб струваше 40 стотинки... Изобщо имаше положителни неща, но свобода нямаше.
Гледах гайдаря и не разбирах.
Вървях по улиците и си задавах въпроси.
И отговорите ме намираха един по един.
Свободата е да намериш твоето кътче и да правиш това, в което си най-добър на своя отговорност. И най-свободният мореплавател търси своето сигурно пристанище, където няма бетон и бетонирани мозъци, които да го тормозят. И всъщност няма несвободни времена. Има несвободни хора.
Няма коментари:
Публикуване на коментар