сряда, 13 януари 2010 г.

Една вечер в Дупница

Мръкваше се. Стоях на шосето до Дупница и все по-отчаяно махах с ръка. Автостопът не е случайност. Автостопът е желязна логика. Има шофьори, които винаги спират, има шофьори, които никога не спират. В този край мнозинство очевидно бяха хората, които никога не спират.
            Мръкваше се. Стоях на шосето до Дупница и все по-умолително махах с ръка. Резултат никакъв! Явно шофьорите мислеха, че зад моята брада се крият престъпни намерения. Изобщо хората подозират брадатите. Зад всяка  брада се крие по едно престъпление, мислят си те, без да се усетят, че изрядно избръснати хора ги ограбват всеки ден. Брадата има своята желязна логика. Хората, които носят брада са мързеливи, толкова  мързеливи, че най-вероятно ще ги домързи и да откраднат.
            Мръкваше се. Вървях по дупнишкото шосе и си мислех за Мария – момичето от Дупница, в което бях толкова влюбен, че съвсем не можех да я  обичам. Мария, която, преди да се  влюбя в  нея, ме убеждаваше, че Бог съществува, а аз й казвах, че има  усмивката на Алф – симпатично космато извънземно от хубав телевизионен сериал. Няколко месеца по-късно аз всеки ден ходех на църква, до болка мечтаех за Мария и се напивах до умопомрачение. Има  мигове, които променят напълно мисленето ти. Мария не беше такъв миг. Мария беше следствие на такъв миг. Тя  ме предупреди, че Бог съществува. Аз не й повярвах. После сам повярвах в Бог. Влюбих се в  нея. И престанах да обичам. След години от страх разбрах, че Бог е любов. И че е трябвало да обичам Мария от Дупница, а не да се влюбвам в нея. Сега да срещна Мария, бих й се извинил за много неща. Вместо да я обичам като интелигентно момче, аз се влюбих в нея като последния простак.
            Мръкваше се. Закован на пътя, гледах призрачния град. Дупница – град със смешно име и със странни хора. Дупница – градът на Мария - момичето с усмивката на Алф, момичето на моето най-голямо влюбване. Реших, че Дупница ми е на карък. Реших, че повече никога няма да влизам в този град. Реших...

Очукано жълто такси спря на пътя. Върна се към мен. Шофьорът извика:
- Качвай се. Видях те още отпреди, но все си  мислех, че някой ще те качи. Не  качват вече идиотите и това си е! Закъде си? Ще те хвърля до голямата бензиностанция. Там е светло и все някой ще те вземе за София.
            Шофьорът имаше вид на свестен човек. Отруден, очукан от живота като ламарините на старата си кола. Говореше ми за човечност и други такива неща. Автостопът е желязна логика. Обикновено  те качват свестни хора.
-Сега съм такси, преди бях работник. Беше по-хубаво. Имах повече достойнство. Сега карам всякакви, карам и момичета на баровците. Понякога и момчета им карам. Грешно ли е това?
            Размислих с простия си акъл. Бог едва ли би имал нещо против един ничий мъж да преспи с една ничия жена. Размножаването е един от основните жизнени процеси, а много хора излишно са го митологизирали през годините. Хората или превъзнасят обикновената тръпка, или я обявяват за грях. Такива сме си, крайни. Всъщност няма нищо забранено, ако няма насилие и ако не е „по чуждо”, защото тогава си е жива  проба кражба. Виж, тая работа с момчетата изобщо не  ми  харесва. И затова откровено казах на шофьора:
-Не им карай момчета! Грях е!
            Шофьорът ме погледна и спокойно ми обеща:
-Няма да им водя момчета повече! Обещавам!
            Знаех, че ще си  изпълни обещанието. Беше свестен.
            Стигнахме до бензиностанцията. Разделихме се с благопожелания. Това е най-хубавото на автостопа – винаги се  разделяш с благопожелания.
            Застанах в светлата част на бензиностанцията. Вдигнах ръка и още първата кола ми спря. Автостопът е желязна логика – счупиш ли каръка, всички пътища са твои. Качи ме младо момче – шофьор на такси от Дупница. Разбрах,  че  шофьорите на таксита от Дупница са свестни хора. Говорехме си за най-различни неща. Говорехме си за кражби и ограбвания. За какво друго да си говорят двама българи!? Няма по-ограбван народ от българския. Ние сме грабени и от свои и от  чужди. И някак си все успяваме да простим на грабителите. Защото сме свестни хора.
-Знаеш ли, ако можех да заработвам хубави пари – каза момчето – половината щях да давам на домове за сираци и болни деца, а с другата половина щях да си живея  царски в  моята Дупница.
            Вярвах му напълно. Дупница е един прекрасен град със смешно име. А Шофьорите на таксита от Дупница са най-свестните хора на света.

5 коментара:

  1. Дупница наистина е много загадъчен град - там се е родил и баща ми... От майка нормандка и баща трънчанин :-))) Самото име на града ни създаваше невероятни проблеми зад граница при превод на документи - веднъж Дупница, веднъж Станке Димитров... Ходи после да обясняваш на чуди институции какво е Дупница и кой е Станке Димитров!

    Иначе оцених разказа като стар стопаджия :-) Пропътувал съм сигурно няколко десетки хиляди километри на стоп. Най-неприятен опит в стопирането обаче имам от Чипровци - слязох от Балкана пеш в посока към Монтана и никой не пожела да ми спре. Местните зевзеци-автомобилисти дори намаляха скоростта, за да си помисля, че ще спрат, след това обаче надуваха двигателите на заветните москвичи АЗЛК, което сигурно ги караше да се чувстват като Джеймз Дийн :-))) А аз пък тайничко им пожелавах да ги последва същата съдба (и най-вече същият завършек).

    ОтговорИзтриване
  2. Стопът е начин на живот. Не съм ходил в други страни, но определено в България този начин на живот не се цени. Благодаря за коментара!

    ОтговорИзтриване
  3. Имам чувстото, че никога няма да стане шофьор от мен точно заради пътуването на стоп :-))) Прекалено много съм се возил на седалката до шофьора! И в един момент човек се сраства с ролята си на придружител и отказва да приеме друго. Така с баща ми прекосихме няколко пъти Европа - той зад волана на полския фиат, а аз до него с картата в ръце.

    По-късно, когато учех в университета, редовно се прибирах на стоп у дома за уикенда. Запознавах се с най-различни хора - професори, продавачи на вехтории, пчелари, земеделци... Веднъж едни строители щяха да ме убият на магистралата до Ним - колата поднесе и се завъртя насред движението. А в Арл пък ме качи Чико от "Джипси Кинкс"! Най-трудно спираха в Екс-ан-Прованс - там хората са по-заможни и се правят на важни.
    Расистите ми обясняваха, че са ме качили, защото съм бял, а цветнокожите ме вземаха, защото като млади са пробвали стопа, но кой знае защо никак не им вървяло :-)

    И така, поне два пъти месечно прекосявах Прованса, за да отида при баща ми. Навъртах стотици километри и десетки нови запознанства и преживявания. Имам чувството, че беше вчера, а оттогава изминаха 8 години.

    Май ще наминавам доста често през блога ти - от едно поколение сме и имаме много сходен светоглед. А и разказваш много хубаво!
    До скоро!

    ОтговорИзтриване
  4. Много си прав за нашето поколение. Ние сме може би първото истинско свободно поколение и затова май не ни разбират особено.
    Както завършват писмата си древните римляни - бъди здрав!

    ОтговорИзтриване
  5. Дупница е хубав и забележителен град.

    ОтговорИзтриване