четвъртък, 30 септември 2010 г.

Един Джулай завинаги

1.

Пътят към морето започна от гара Казичене. Крис, Денев, Стела, Лора и аз – банда новоизлюпени хипита, слязохме на перона и изпратихме влака, който затрака по релсите. Огледахме се, а после самоуверено тръгнахме към околовръстното. Ранното слънце на последния юнски ден вкарваше лъчите си в сърцата ни. Бяхме толкова сигурни в постигането, че пътят към него ни изглеждаше като детска игра. „Всички щастливи посоки започват от гара Казичене” – предполагах аз и си бърках в ушите с отчупена клечка от местно дръвче.

Стигнахме магистралата. Разделихме се. Първа линия – Денев и Стела, втора линия – Крис, Лора и аз. Минаха час-два, докато се отпуши стопът. Но пък как само се отпуши! Тъмносиня кола спря пред нашата тройка, а отвътре ведър чичко бодро ни запита:

-Закъде?

-Варна.

-И аз съм натам! Скачайте!

Късмет!? Нищо подобно. Когато си уверен в постигането, пътят сам те намира. Махнахме на Стела и Денев и мощно запрашихме към морето. Един след друг подминавахме градовете – Ботевград, Севлиево, Велико Търново. Спирахме тук-там, за да изпием по бира и да изпушим по цигара. Накрая колата се счупи. Някъде пред Антоново.

Малшанс!? Нищо подобно. Ако пътят върви по мед и масло, няма да остане нищо за постигането.

Добутахме автомобила до градчето. Бодрият чичко се разшава, за да търси майстор. Приятелят ми Крис го придружи, защото е най-любезният тип на земята, а ние с Лора отидохме за бира. Влязохме в кръчмето и викнахме пет бири. Мацката на бара първо ни ги отвори, а после ни предупреди, че бутилките не могат да излизат от заведението, защото имало криза за амбалаж. А сега де!? Поне Крис да беше с нас, ами то!? Не, че не се справихме, но Лорчето тежеше точно трийсет кила с мокри дрехи, а и аз вече бях вкарал достатъчно крайпътни сокчета от хмел.

Излязохме от кръчмичката видимо развеселени. Прегръщахме света и той ни докара своето слънчице – Крис, който донесе новината, че колата не може да се оправи засега и че ние следва да продължим по пътя без бодрия чичко и синия му автомобил.

Крис изглеждаше отчаян, но ние бързо го заведохме към Извора на щастието – малката кръчмичка, в която царуваше великата криза за стъклен амбалаж. Дръпнахме по още няколко пенливи течности. Честно! Това бяха най-сладките бири в живота ми. След това просто не ни пукаше. Когато си тръгнал по пътя на постигането, изобщо не трябва да ти пука. Особено, след като си посетил Извора на щастието, от който не можеш да изнасяш бутилки.

2.

Стигнахме Варна по тъмно. Първо ни качиха някакви военни с очукана ГАЗ-ка. Както се казва и армията ни подпомогна в мирния поход към морето. А до самия град ни хвърлиха едни цигани с очукан „Форд”, за да докажат, че хипарията не признава нито раси, нито класи. Хипарията признава всички хора, които обичат мира и Изворите на щастието.

Засуетихме се из големия град. Предварително се бяхме разбрали със Стела и Денев, че ще се чакаме пред ФК-то. Не бях идвал отдавна във Варна и това ФК ми звучеше като футболен клуб, но учтивите варненци учтиво ни обясниха, че става дума за Фестивалния комплекс и моите заблуди много бързо се разсеяха.

Закибичихме пред ФК-то. Около нас минаваха различни хора, понесени от вятъра на ежедневието, които и понятие си нямаха от „Джулай морнинг”, хипария и разни такива важни неща.

Стела и Денев закъсняха. Имали разни премеждия, но все пак и те стигнаха благополучно. Купихме си бири и отидохме на Големия Централен Плаж. Там вече се беше събрал много народ от цяла България. Запознахме се със сума ти хора, имаше и пичове, с които се знаехме отпреди. Пътят и постигането си бяха дали среща на брега на морето и ние бързо влязохме в тях.

Нощно

къпане,

танци,

китари

и

готини

хора

от

цяла

България.

Денев улови гларус за крилата и после го пусна. Целта на постигането е да пуснеш постигнатото на свобода, която един ден да се върне при тебе, за да останеш с нея завинаги.

Когато се уморихме от различните видове движения, улавяния и пускания, приседнахме на плажа. Нашата компания, едни готини гаджета от Плевен, стария ни познат Радо и други познати и непознати. Обособиха се и разни други обособености. Цялото не съществува само по себе си като цяло, защото няма да може да изтърпи целостта си. Милиардите малки обособености правят Цялото. Колкото повече любов има между тези малки обособености, толкова по-щастливо е Цялото. Когато обособеностите воюват помежду си, Цялото страда и плаче, защото е загубило целостта си.

Един дърт хипар се домъкна отнякъде с галон уиски и приседна до нас. Като добър магьосник той наобикаляше всички обособени обособености на плажа и ги черпеше с уиски.

Ударихме по няколко здрави глътки. За пръв и последен път алкохолът не ме напиваше. Магията на добрия магьосник ме превръщаше в най-добрия човек на земята. Започнах да разказвам приказките, на които ме беше научил приятелят ми Гибона от Стара Загора. Той беше най-способният разказвач на приказки в целия свят. Следвах безценния му опит и разказвах. За крокодилчето, което не може да си намери пътя до дома, за хладилничето и бурмичката, за чантичката, плюшеното мече и голямата лоша халва…

Събудих се. Главата ми лежеше на корема на Крис, а в мен се беше сгушило най-милото момиче на света – едно от плевенските гаджета. Първичното желание няма нищо общо с постигането. Цяла нощ бройках една мацка с къса прическа, а ето че се събуждах прегърнат с една прекрасна, слабичка, къдрокоса прелест, която ме гледаше с най-красивия поглед на света.

Видяхме зор, докато разкараме съня от душата на приятеля ми Крис. Много беше труден на ставане, а слънцето всеки момент щеше да изгрее. За този изгрев бихме път и този изгрев трябваше да бъде нашето постигане. Разсънихме Крис и заедно поехме към края на кея. Когато стигнахме, слънцето отдавна беше изгряло и мацката с късата прическа ме гледаше с укор. И не само тя. Всички ни гледаха с укор, сякаш искаха да ни кажат, че сме се изпуснали постигането. Отвърнахме им с ирония. Постигането е достатъчно неуловимо, за да бъде просто един изгрев.

3.

Разделих се с къдрокосата прелест. Уж за малко, а се оказа завинаги. Винаги се разделям по този начин с къдрокосите прелести, за да търся усойници с къси прически, които да ме гледат укорително. Не можех да задържам постигането, защото си мислех, че ще изгубя пътя. Много късно разбрах, че постигането е част от пътя към другото постигане.

Тръгнахме с Денев и Крис. По мъжки. Уж да пием по бира, а хванахме стопа и отидохме в Бургас. Стела и Лора още ни се сърдят по случая. Не, че ни бяха гаджета или нещо такова, но си бяха наши момичета отвсякъде и не заслужаваха да бъдат изоставени. Но… Отдадеш ли се на пътя, често бягаш от постигането.

Стигнахме Бургас, после Китен. Пихме бира, запознахме се с разни типове, говорихме си за футбол, вяхме кичета в една дискотека на единственото що-годе прилично парче. Ловихме риба, оплетохме въдиците, слушахме музика – някакви американски момчета искаха да им кажем истината. А истината е прекалено разнообразно понятие за нашите български необятни души. В Китен не беше нашето място. Там не беше нашето постигане. Пътят ни поведе натам. Избрахме пътя и изгубихме постигането. Не, че не беше весело. Напротив. Но хипарията някак си не бива да се превръща в обикновен купон, защото по този начин се обезценява смисълът й на постигане.

Поехме по пътя към София, натоварени в един микробус. Денев, Крис, аз и едно маце, което бързо се гушна в Денев и го отнесе в нейния си свят. Останахме сами с Крис – без път и без постигане. Отпивахме от някаква ракия, мезехме с някакъв зарзават и мълчаливо си говорехме. Това си беше наш патент – да си говорим с мълчание. Отпивахме, мезехме, слушахме монотонното движение на автомобила и се чудехме дали пък свободата не е по-важна и от пътя, и от постигането.

четвъртък, 23 септември 2010 г.

Лифтове – от всеки дом до всяко учреждение!

1785 година. Чичко Кант се разхожда по спокойните улици на родния Кьонигсберг и мислено си критикува чистия разум. Хората си сверяват часовниците с разходките на професора и се радват на благополучието си. Блажени години. Рокендролът изобщо не съществуваше и всички порядъчни меломани слушаха Моцарт.



1987 година. Влиза скъпата ни директорка в час и пита:

-Ученици, обичате ли да ходите на училище!

-Неееее! – бодро отвърнахме.

-Тогава напишете защо не искате да идвате!

Написахме. От всички метафизични обяснения, най-метафизичното принадлежеше на приятеля ми Любчо:

“Не искам да ходя на училище, защото няма лифт от дома ми до класната стая.”.



2010 година. Вървим си с незрящата ми дружка по софийските тротоари. На пътя ни се изпречва едно от онези колчета, които спират достъпа на колите до тротоарите. Спътницата ми го забърсва леко с чантата си. То се поклаща и се срутва на десетина сантиметра от левия й крак.



Каква е връзката между трите събития? Никаква. Но понеже говорим за метафизика, тя е очевидно някаква.



Винаги съм се чудил защо много софиянци ходят с наведени глави, сякаш на плещите са им се струпали всички световни гадости.Дълго търсих отговора и накрая го намерих. Хората просто си гледат в краката, за да не се спънат в някое от хилядите препятствия, които съпътстват тежкия им живот на пешеходци.

На софийските тротоари има плочки, които весело се веят като вълните на Черно море. Една с една не си пасват.
На софийските тротоари има висящи клони от дървета, които закачливо ни бъркат в ушичките и ние още по закачливо им се наслаждаваме.
На софийските тротоари има солидни ограничителни колчета, толкова солидно закрепени, че се бутат и от полъха вятъра.

Изобщо - пълна романтика. Проглушиха ни ушите с разните му там директиви и в резултат – нищо, едно голямо метафизично нищо.

“Достъпна архитектурна среда за хората със специфични възможности”. Дрън, дрън, та пляс! Ако под този сложен термин се разбира да се изпочупят краката на хората с увредено зрение, а и не само на тях, то следва да признаем – Столична община успява в това си начинание.

Изобщо, Фандъкова, ти си миличка, но ми се струва, че е крайно време и да поработиш. Само не се оправдавай с наследството на миналия кмет, защото Бате Борисов няма да ти прости. Има достатъчно пари по европейските програми, за да се оправят всички зони за пешеходци в София. Добре е да се окастрят клоните, да се махнат нелепите плочки и да се асфалтират тротоарите, напълно да се забрани достъпът на автомобили до тях, а това от своя страна ще обезмисли и съществуването на нелепите и опасни за здравето ограничителни колчета. Нека да създадем условия на утрешния български Кант спокойно да се разхожда по софийските улици и да слави родината с различните му там умотворения!

В противен случай алтернативата е една – лифтове! От всеки дом до всяко учреждение!

понеделник, 20 септември 2010 г.

Бербатов стана легенда!

Преди 10 години спорехме с един приятел за качествата на Бербатов. Той привърженик на ЦСКА, аз на Левски. Беше точно след прочутия мач, в който Гонзо вкара с превързана глава, а лицето Узунов отмени автогол на Бисер Иванов заради засада.

Приятелят ми Стефан твърдеше, че Бербатов ги е провалил. Аз, въпреки победата, твърдях, че такива мачове, решени някъде извън терена, дърпат целия ни футбол надолу.

Когато Стефан за пореден път отсече, че “от туй момче Барбуков нищо не става”, аз кипнах и му отвърнах:

-Виж, приятелю, това деветнайсетгодишно момче направи срещу Левски четири пропуска. Утре ще ги вкара тези положения на някой велик европейски отбор, само че бъди уверен, че тогава той няма да носи екипа на ЦСКА.

Стефан ме погледна стъписан. Но той така гледаше и когато през 1994 година му разправях, че в националния ни отбор са се събрали най-качествените нападатели на Европа и имаме силите най-малко за полуфинал на световното.

Не, не съм футболен пророк. Даже не залагам на еврофутбол. Просто окото на футболния запалянко, което не се влияе от глупави пристрастия, винаги може да види кой става за футболист и кой не. Вижда кой има техниката, та ако щете и стойката на футболиста, вижда и дърводелеца, който цял живот ще рендосва краката на съперниците си, за да заслужи признанието “истински боец на терена” от коментаторите на БНТ. Публиката никой не може да я излъже. Когато я лъжат, тя не ходи на стадиона.

Десет години се наслушах на различни мнения за качествата на Димитър Бербатов. Не исках да се включвам в дискусията, защото тя беше повече от нелепа. Водеха я хора, които искат да гледат не футбол, а “истински бойци на терена”. Тази неделя обаче си мисля, че Митко им затвори устите! Завинаги. Парадоксалното е, че го стори срещу любимия ми европейски отбор, но честно казано аз изобщо не му се сърдя. Навремето изпусна четири гола срещу любимия ми български отбор, сега закопа любимия ми чуждестранен отбор! Това е животът, такъв е футболът! Важното е, че един българин накара света да онемее и да признае класата му на истински футболен артист. А футболните артисти, за разлика от “истинските бойци на терена”, винаги остават в сърцата на феновете.



Послепис: Дали си заслужава Бербатов да се върне в националния? Не съм сигурен. Ще си заслужава, ако хората от БФС изберат за треньор Димитър Пенев. Тогава съм убеден, че Митко ще се върне. Той не би могъл да откаже на човека, който го наложи в големия футбол.