Лифтове – от всеки дом до всяко учреждение!

1785 година. Чичко Кант се разхожда по спокойните улици на родния Кьонигсберг и мислено си критикува чистия разум. Хората си сверяват часовниците с разходките на професора и се радват на благополучието си. Блажени години. Рокендролът изобщо не съществуваше и всички порядъчни меломани слушаха Моцарт.



1987 година. Влиза скъпата ни директорка в час и пита:

-Ученици, обичате ли да ходите на училище!

-Неееее! – бодро отвърнахме.

-Тогава напишете защо не искате да идвате!

Написахме. От всички метафизични обяснения, най-метафизичното принадлежеше на приятеля ми Любчо:

“Не искам да ходя на училище, защото няма лифт от дома ми до класната стая.”.



2010 година. Вървим си с незрящата ми дружка по софийските тротоари. На пътя ни се изпречва едно от онези колчета, които спират достъпа на колите до тротоарите. Спътницата ми го забърсва леко с чантата си. То се поклаща и се срутва на десетина сантиметра от левия й крак.



Каква е връзката между трите събития? Никаква. Но понеже говорим за метафизика, тя е очевидно някаква.



Винаги съм се чудил защо много софиянци ходят с наведени глави, сякаш на плещите са им се струпали всички световни гадости.Дълго търсих отговора и накрая го намерих. Хората просто си гледат в краката, за да не се спънат в някое от хилядите препятствия, които съпътстват тежкия им живот на пешеходци.

На софийските тротоари има плочки, които весело се веят като вълните на Черно море. Една с една не си пасват.
На софийските тротоари има висящи клони от дървета, които закачливо ни бъркат в ушичките и ние още по закачливо им се наслаждаваме.
На софийските тротоари има солидни ограничителни колчета, толкова солидно закрепени, че се бутат и от полъха вятъра.

Изобщо - пълна романтика. Проглушиха ни ушите с разните му там директиви и в резултат – нищо, едно голямо метафизично нищо.

“Достъпна архитектурна среда за хората със специфични възможности”. Дрън, дрън, та пляс! Ако под този сложен термин се разбира да се изпочупят краката на хората с увредено зрение, а и не само на тях, то следва да признаем – Столична община успява в това си начинание.

Изобщо, Фандъкова, ти си миличка, но ми се струва, че е крайно време и да поработиш. Само не се оправдавай с наследството на миналия кмет, защото Бате Борисов няма да ти прости. Има достатъчно пари по европейските програми, за да се оправят всички зони за пешеходци в София. Добре е да се окастрят клоните, да се махнат нелепите плочки и да се асфалтират тротоарите, напълно да се забрани достъпът на автомобили до тях, а това от своя страна ще обезмисли и съществуването на нелепите и опасни за здравето ограничителни колчета. Нека да създадем условия на утрешния български Кант спокойно да се разхожда по софийските улици и да слави родината с различните му там умотворения!

В противен случай алтернативата е една – лифтове! От всеки дом до всяко учреждение!