сряда, 24 септември 2014 г.

Три сцени с две цигулки и едно виолончело




Първа сцена. Приказваме си в рейса с комшията чичо Кайо. От ашладисването на овощни дръвчета и качеството на дюлите в гората разговорът неизбежно стига до Нейно височество политиката. Оказва се, че възгледите ни за това какво трябва да се случва в България са много сходни – дом и работа за всеки, образование и здравеопазване за всички, по-малко „Наши момчета” във властта и по-ниски цени на зарзавата на Женския пазар в София. Само дето досега той ме мислил за червено дърво, а аз него за син лумпен. Накрая стигнахме до извода, че някой очевидно доволно се е погрижил да ни противопостави и раздели, та да не си общуваме и да не видим, че всъщност нещата не са изобщо сложни и че един скромен и порядъчен народ като българския не иска кой знае колко, за да задоволи потребностите си.

Втора сцена. Пийваме по питие с моя приятел Викторчо. Той постоянно ме бъзика, че съм ненормален костовист, а аз него, че е чугунен комунист. Между другото ми разказва и следната история. Бил сравнително млад, когато в махалата му се събирали стари партийци и тайничко шушукали против Тодор Живков. На Викторчо толкова му бил акълът, че запитал един от тях защо помежду си попържат Тато, а пред хората говорят за „сияйни висоти” и тем подобни простотии. Човекът бил откровен, а и добронамерен. Обяснил на Викторчо следното: „Ти знаеш каква кола карам, нали – друг подобен „Опел” в София няма!? Знаеш ли колко апартаменти и къщи имам? Знаеш ли къде работя и колко пари получавам? Знаеш ли къде работят дъщеря ми и жена ми? Знаеш ли къде учи синът ми? Е, а знаеш ли, ако тръгна да ругая бай Тошо открито, колко бързо ще загубя всичко това”.
Миличките те! Разбрахте ли сега защо е била цялата работа!? Разбрахте ли какво иска да ви каже един от малкото свестни и истински български журналисти Георги Ифандиев, когато ви говори за държавата „Номенклатурия”!? Разбрахте ли, че когато задуха „Вятърът на промените” тия юнаци не помислиха за нищо друго освен да запазят привилегиите си, че и да ги увеличат!? Разбрахте ли защо бързичко биха шута на „съветските другари” и още по-бързичко цунаха задните части на Чича ви Сам!? Разбрахте ли защо откраднаха парите на държавата и я докараха до фалит!? Разбрахте ли защо първо си раздадоха предприятията, а после когато видяха, че са прекалено некадърни да ги управляват, ги шитнаха за жълти стотинки, оставяйки без препитание хиляди българи!? Разбрахте ли сега защо размахваха бухалки и отровиха живота на почтения български предприемач!? Разбрахте ли защо пречупиха гръбнака на родната икономика, следвайки плътно интересите на новите си господари!? Ако продължавате да им вярвате – нищо не сте разбрали! Цялата съсипия е за коли, апартаменти и секс! Само това да беше – с мед да ги намажеш! Но те решиха и да се правят на духовни. Прописаха книги, пропяха, започнаха да културтрегерстват и да налагат „Лайфстайл”, така както преди това налагаха „Жизнь”. Денонощно не излизат от телевизионния буркан. Бълват простотия след простотия, бездарност след бездарност. Когато ги разкрият, а това не е и особено трудно, се оправдават с българския народ. Мачкат самочувствието му, плюят го, сипят обида след обида върху изстрадалата му глава. За тях, „великите, неповторимите и неразбраните”, българските хора са трън в очите и не заслужават дори презрението им. Даже се правят и на аристократи, забравили за цървулките на тия, които с насилие и кръв осигуриха привилегиите им.

Трета сцена. Прибирам се след бачкане. В подлеза на Орлов мост се спирам пред едни улични музиканти – млади хора, направо деца – две момчета и едно момиче. Свирят на цигулки и виолончело. При това – повече от хубаво. Решавам да ги бъзна. Викам им – давам ви последните си пет лева, ако ми захванете 35-ия концерт на Чайковски. Отначало се смутиха. Чисти душици – видях, че изобщо не им е за петте лева, а просто не искат да ме разочароват. Но се решиха и подхванаха. И само как подхванаха! Звуците на тази невероятно сложна за изпълнение и безкрайно хармонична творба се разляха в софийския следобед и направо разпиляха бетона от главите на минаващите хора. Маса народ се спря, за да послуша! Благословени бъдете, български деца! 
Усмихнат, оставих обещаното в калъфа на виолончелото и си продължих по пътя.
Така е в България – бездарността е в залите, а талантът на улицата! Но ако има смисъл човек да се опъва на системата „Номенклатурия”, то е именно заради тях – прекрасните и добри български деца, които са най-фината частица от прекрасния и добър български народ.