сряда, 28 януари 2015 г.

Железници, тикви и Стефан Стамболов




Попитали Алеко Константинов коя е любимата му миризма и той отговорил – „Мирисът на параходи и железници”. Блажен романтик – да беше се родил в наше време, за да види какви ги твори бай Ганьо с Българската железница! То не е крадене на вагони и релси, то не е съкращаване на влакове, то не са непосилни цени на билетите, а за миризмата изобщо и да не говорим! Щеше да се вози бай Алеко на трен по времето на Тиквата точно на кукуво лято.
За щастие на българската литература и на самия Алеко обаче седем години от съзнателния му житейски път преминават по коловозите на не особено долюбвания Стефан Стамболов, за когото железницата е основен държавен приоритет, свързан с модернизацията на младата нова Българска държава, свързан с повдигането на националното самочувствие на българите, които минават оттам откъдето по-напреднали народи дори и не си помислят, че е възможно да се мине, свързан дори с препитанието на онези симпатични лелички и чичковци, които разнасят кошници с плодове и понички на гарите. В края на ХІХ век железницата е важна технология, която дърпа напред икономиките на онези държави, които имат желанието, волята и възможностите да я развият.
В началото на ХХІ век технологиите на прогреса, разбира се, са много по-различни, макар че в така наречените „бели” страни и железницата не е изгубила своето значение на евтин, сигурен и екологично чист транспорт и постоянно се развива. БГ на Тиквата и тиквите, естествено, не може да си позволи да бъде „бяла” държава и думата „технология” сякаш е забранена със закон. Каквото имахме като технологии – разрушихме, а за нови такива представителите на расата на специфичния жълто-оранжев отвътре плод не дават и да се издума. Веднага се сещам за едни ракети с радиус на действие от 480 километра, които бяха нарязани за старо желязо в едно китно старозагорско селце. Дори днес никой от „дружелюбните” ни съседи не притежава толкова напреднала военна технология. Технология, която не само би ни гарантирала сигурността, но и на практика би обезсмислила свикването на запаса от онази част от женското тяло, която в момента си мисли, че ни е върховен главнокомандващ. За какво ти е пушечно месо, след като само пълен малоумник би се решил да припари до тебе с враждебни намерения в радиус от 480 километра!? Добре де, ще каже някой, ама ракетите бяха руски, а и това е много милитаристично. Пич, руски ракети на българска територия и под българско командване могат да бъдат само български, за другото съм съгласен - атомът може да се използва и за мирни цели. Но защо тогава, драги ми Смехурко, затворихме 4 реактора на АЕЦ „Козлодуй” и сме на път да разкажем играта и на последните два. Нима не е нужно електричество, за да си пуснеш компютърчето и да си заредиш айфончето!? Нима ти е изгодно да те цоцат чужди монополисти за нефт и газ, вместо да си разполагаш с евтиното добро старо електричество, което днес, оказва се, може да задвижи дори и личното ти автомобилче!? Нима… То не става само да се кланяш на всички, за да дочакаш да те погледнат с добро око и да дойдат да ти решат проблемите. Това е стратегията на домашния любимец. Независимите хора и държави умеят да отстояват себе си и интересите си. И онзи, когото ти уби две години преди Алеко, искаше да набие в глупавата ти кратуна точно тази идея. Стамболов не беше безгрешен, но единствен той в новата ни история те гледаше с любов и искаше малко да си напънеш сетивата, за да е по-лесно за децата ти. А ти Ганьо Балкански дори не разбра думите му или ги „разбра” както на тебе ти беше угодно. Явно това си е някаква закономерност - последователите на идеята убиват същността на идеята. Както, да речем, комунистите разказаха играта на комунизма, така и „стамболовистите” убиха мечтата на Стамболов за силна, независима, модерна и развита България. Каза ви го в очите – „Винаги с Германия (кой както иска да го разбира), никога против Русия (това само кръгъл идиот не може да го разбере)”. Преведено на простонароден език - това означава да си играеш с Великите сили, без да се буташ между шамарите им. Преведено на езика на дипломацията – това означава да отчиташ баланса на интересите и там някъде в тоя баланс да се вмъкнеш в твоята нишичка, където ще ти е спокойно и уютно. Преведено на езика на икономиката – то е ясно, че най-хубав бизнес става с точни и почтени партньори, които развиват и качествени технологии. Преведено на езика на емоцията – руски братя, ние ви обичаме и никога няма да ви предадем, но понякога правите политически простотии, с които нямаме намерение да се съобразяваме, а и когато говорим за старшинство, се гледа възрастта, а не големината, мисля си, че ви водим поне с няколко века. Преведено на езика на научната фантастика - това означаваше неутралитет за България по време на Първата световна война. Само си го представете – свършва безумието, малоумниците са се изклали взаимно, а България, вместо да ближе Ньойски рани, си е цяла, мирна, сита, модерна и въоръжена до зъби. Кой щеше да е лидерът на Балканите, а!?
Миналата година се навършиха 160 години от рождението на Стамболов. Не си спомням да имаше някакви особени тържества. Тази година се навършват 120 години от убийството му – убеден съм, че Тиквите ще организират всенародни чествания. Защото Стефан Стамболов е онзи трън в очите им, от когото винаги ще се страхуват. Защото Стефан Стамболов е онзи трън в очите ни, който винаги ще ни напомня, че сме умен и талантлив народ и можем да бъдем независими и благоденстващи. Стига да го поискаме…  

понеделник, 12 януари 2015 г.

За шарлитата и другите



Покрай истерията и мистерията „Шарли” за пореден път почуствах, че съм безкрайно нищожен, елементарен, грешен и прост човечец, който по някаква невъобразима случайност е попаднал сред едни великани на мисълта, благонравието и добрите обноски. Великани, които са толкова наясно със структурата на Вселената, че всеки ден внимателно обмислят своите ходове и винаги постъпват правилно – от пускането сутрин на водата в нужника до вечерното обличане на пижамата.
Част от тия великани не пропуснаха да яхнат модната вълна и да се направят на „шарлита”, при все че и на работодателите им е ясно, че за тях свободата на словото не струва повече от две банички и една боза.
Друга част заявиха своето съпричастие към накърнените чувства и възвишените ценности на фундаменталистите. А аз с моя извънредно прост акъл се зачудих защо тия фундаменталисти са си купували троцкистко издание. Ами ако са си купували и „Плейбой”!?
За капак дойде и милионният „Марш на мира”, в момент, когато всички по чудо съхранили се инстинкти за оцеляване в Европа крещят - „Затворете вратата!”. При всички положения обаче Лев Давидович е останал доволен, където и да се пържи в момента – толкова свои почитатели накуп едва ли е виждал приживе, че и наш Боко сред тях.
Да, ама ще каже някой – „Шарли” се гаври и с християнските ценности. Видях толкова обсъжданата карикатура и какво - колкото и да е слаба вярата ми, едва ли би си повлияла от една рисунка. Първосигналната ми реакция беше – троцкисти и Христос, завод за металорежещи машини и Симфония № 40 на Волфганг Амадеус Моцарт, след което отидох да се включа в традиционния ни неделен махленски мач. Там реших да се правя на ранния Жан-Мари Пфаф и в един момент направих такъв плонж, че всички уважаващи себе си паламуди в Бургаския залив със сигурност ми завидяха. Героичното действие завърши в локва с размерите на Панчаревското езеро, в която спокойно можеше да поплувам, ако имах плавници. На всичкото отгоре така закачих топката, че тя неспасяемо влетя в собствената ми врата. Може би трябваше да се обидя на всички локви по света и да им обявя свещена война!? Не, просто се засмях с останалите… Защото беше смешно.

Съчувствам на „Шарли” не защото споделям идеите му (макар че в моите представи Лев Давидович е с няколко класи над Джугашвили). Съчувствам на „Шарли”, защото беше нещо нестандартно в един все още и все по-догматичен свят. „Шарли” бе провокация към ума, а човечеството за пореден път доказа, че не е особено интелигентно и че продължава да живее с едноизмерната представа за плоскостта на планетата Земя. 

понеделник, 5 януари 2015 г.

Добре дошли в Тиквиленд!




Някога Тиквиленд беше държава с повече от 1300 години история и друго име. Сега е просто фирма – с управител, обслужващ персонал и лош материал
„Електрификация и съветска власт”, каза навремето другарят Ленин и го докара до кривата круша.
„Деелектрификация и власт на Тиквите”, каза Тиквата и не останаха дори и круши – ни прави, ни криви. Придворните му еколози весело пърхат от кеф, дрънкат по мобилните си телефончета, без да подозират, че всеки един разговор по тези устройства убива пчела. Но на тия пичове не им пука ни за пчелите, ни за екологията. Слава Богу, в най-скоро време няма да им пука и за мобилните телефони – без електричество не могат да ги зареждат, а да се залага на китайски батерии не е екологично.
„Нам е нужно не електричество, а стабилност”, обясняват глашатаите на Тиквата на лошия материал с типичния си съветски акцент, с който вещаеха и светло бъдеще за световния комунизъм. Лошият материал ги гледа злобничко, псува ги наум и по стар конспиративен навик им показва среден пръст с ръце в джобовете.
Естествено, Тиквиленд не е самостоятелна икономическа единица. Тя е дъщерно дружество към Световната Агенция за Щастие. Периодично управителят и персоналът се канят на консултации в Централното Развлекателно Управление, където се бистрят тактиките и стратегиите. На Хелоуин пък се провежда общото фирмено парти.
Още по-естествено, лошият материал няма достъп до тия важни разяснителни мероприятия. За него има всекидневен тийм билдинг, на който му се обяснява, че дружбата между Тиквиленд и Световната Агенция за Щастие е жизненонеобходима като ориза за всяко китайско същество. Отделно му разкриват полезните свойства на Тиквата. Тя е свещеното растение, което не бива да се докосва и с пръст. Тя е алфата и омегата на веселбата. Тя е въздухът и водата за всеки абонат на ЧЕЗ...

Някога Тиквиленд беше държава с повече от 1300 години история и друго име. Сега е просто фирма – с управител, обслужващ персонал и лош материал. А на лошия материал така му се яде печена тиква, че две не вижда. Сънува я, лигите му текат. Но нали си е, пусто, Душко Добродушков – стеснява се. Стеснява се и се страхува, че ще го помислят за селяндур…