Сметки без кръчмар

          Наскоро си чатех с един приятел от Москва и ни в клин, ни в ръкав реших да го бъзна:

          - Михалич - викам му, – ти знаеш ли какво е реекспорт на нефт!? Не знаеш!? Ще ти обясня – вие давахте нефт на „бедна и изостанала” България почти без пари, а Живков и мафията му продаваха същия този нефт на запад за долари. В замяна получавахте едни домати трето качество. Да ти кажа честно - мен малко ме е срам от реекспорта на нефт!

          А Михалич ми отвърна:

          - Петро, какви глупости ми говориш!? Ние много си ги харесвахме „третокачествените” домати, че и чушките, че и лютеницата…

            Често съм си задавал въпроса защо американците не инвестират масово у нас, както би следвало да се очаква. Като изключим заводите в Севлиево и ТЕЦ „Марица – изток”, май не се сещам за някакви по-сериозни проекти. Вероятно американците, които се славят с предприемчивия си дух, не виждат как могат да реализират печалби с хора, които 45 години са учени да получават пари наготово. Вероятно знаят какво е реекспорт на нефт и не искат разни дребни тарикатчета да ги лъжат. Вероятно знаят как някои българи се „отблагодаряват” за сторените им добрини. А най-вероятно, както всички нормални хора по земното кълбо, не обичат лизачите и подмазвачите. В бизнеса трябва да има уважение и доверие и неслучайно американците се отнасят с по-голямо уважение и доверие към „противниците си” от Русия, отколкото към „приятелите си” от Народна, пардон, Република България.

            Наскоро гледах по уж Българската национална телевизия едно потресаващо предаване, посветено на 135-ата годишнина от Руско-турската Освободителна война. За някакви си 45 минути всички мои исторически представи бяха обърнати с главата надолу. Оказа се, че османците не са се отнасяли с нас 500 години като с добичета, не са искали да унищожат вярата и цивилизацията ни, а напротив – хранили са ни с мед и масло и са ни давали жълтици за добро поведение. Водещият Горан Благоев, който иначе минава за хрисимо и набожно момче, щом чуеше добра дума за руснаците – започваше да се гневи като Караибрахим от романа „Време разделно”. Една мила лелка извади бакалския тефтер и започна да смята колко пари и животи е струвала българската свобода. А чертата тури един брадат чичо, който метафорично заяви, че русите никаква свобода не са ни дали, а само са ни отнели благоволението на негово величество султана. Един професор Пантев се опитваше с нещо да опонира, но и неговото префинено мънкане не успя да разсее плътната мъгла, която се спускаше в студиото.

            Раята си остава рая – дали ще я наречеш плевенска черноглава овца, или сиво искърско говедо – все тая! На всички свободни българи посвещавам следващите няколко изречения: „Без Русия ние сме роби. Турция ни има зъб и ще ни изяде. Защото и петата й колона работи тихо, подмолно и ни минира отвътре. Ето защо казвам – който не обича Русия - независимо какво управление има тя – той е враг на България”.

            Чии са тия скверни думи!? На Тодор Живков? На Цола Драгойчева? Или, може би, на Христо Стоичков!?

            Не, казал го е Атанас Буров – човек достатъчно заможен и независим, за да прави бакалски сметки за цената на свободата си, която, между другото, му е „щедро” отнета от „Народната” власт.    

Прасешка история

Днес за втори път ме изгониха от форума на „Гонг”. Казвам го с определена гордост, защото и двата случая са показателни за нивото на българската спортна журналистика.

Първия път ми биха шута, защото споделих, че в любимия ми „Левски” би трябвало да играят повече софиянци. Днес, защото в един небрежен заядлив спор с фенове на ЦСКА на тема кой е по-велик употребих израза „прасешка история”.

Очевидно е, че много българи имат провинциални и родови комплекси, които са много глупави. Аз лично никога не съм се срамувал, че родът на майка ми е от София и прадядо ми е ловувал с Борис ІІІ, както и никога не съм се срамувал, че родът на баща ми е от село Загражден, област Плевенска, и че дядо ми, на когото съм кръстен, беше убеден сталинист. Това са си моите родове и аз си ги обичам. Бих обичал предците си дори да бяха последните разбойници, просто защото това са си моите предци и аз нося частици от тяхната кръв. Човек не бива да се срамува от произхода си, нито пък е необходимо да обвинява тези, които са го създали, за собствените си неудачи. А и въпросът си беше чисто футболен – синият тим винаги е бил по-силен, когато в него са играели повече софиянци и изобщо момчета, отраснали в неговата Детско-юношеска школа.

Що се отнася до „прасешката история” – там, разбира се, нещата са и доста по-различни, и доста по-смешни. Който познава футболния фолклор много добре знае, че феновете на ЦСКА наричат левскарите „говеда”, а феновете на „Левски” наричат цесекарите „прасета”. Досега никога не съм се обиждал, когато приятели от ЦСКА са ме наричали „говедо”, както и приятелите ми от ЦСКА никога не са се обиждали на „прасе”. Тази футболна терминология е толкова естествена, колкото и това, че за нас, левскарите, най-велик е Георги Аспарухов, а за цесекарите – Христо Стоичков.

Нежните душици от „Гонг”, обаче, тези, естествени за футболните фенове, нещица не ги разбират и когато видят мнение, което е различно от тяхното, цензурират. Чудно ли е тогава, че от години спортната журналистика у нас е на плачевното ниво на футбола ни. Как, отричайки най-футболните неща, можеш да говориш за футбол!? Спортните журналисти са се превърнали в някаква секта от богоизбрани, която си говори на някакъв тайнствен език и се кланя на някакво още по-тайнствено божество (даже, като се сетя за принадлежността на едни главни редактори към едни определени структури на тоталитарната държава, мисля, че се сещам за името на божеството). Ползата за спорта и футбола от тези момченца и момиченца е точно нулева, клоняща към минус 101.

Спортът не може без спортната журналистика. И няма какво да се лъжем – като своеобразен социален отдушник - и спорт, и спортна журналистика бяха на много по-високо ниво именно по времето на тоталитаризма. Тогава и журналистите си разбираха от занаята, и статиите им бяха по-критични, а и спортистите имаха с пъти повече успехи. Спортните хора знаеха езика и изискванията на нас, феновете, и гледаха да оправдаят очакванията ни. Днешните „юнаци” чрез заяжданията си с нас се надяват да прикрият провалите си.

Професорът

„Най-тежкият грях” – има такава приказка от Ангел Каралийчев. Оказва се, че в Божиите очи и на Божия кантар една отронена от окото на слепец сълза тежи повече от чешма, мост и църква. Грешникът, който се мисли за праведен, накрая свежда глава и поема към пъкъла.

Приказката си е приказка, но понякога така е и в действителност. Трябва да внимаваш, когато градиш, за да не нараниш някого, който няма никакво намерение да се меша в градежа ти.

Някога един бяга от България. Бил е войник и на границата убива други две войничета. Бяга от родината си, бяга от дълга си, убива и отива някъде си, където да търси свобода, жизнен опит, а може би просто повече пари. След време се връща. Родината му прощава. Близките на убитите от него му прощават. Обаче нашият юнак не е уверен, че му е простено и започва да гради църква. Вероятно Всепрощаващият му прощава и този фалш, но човечецът продължава настоятелно да търси Прошката, без да признава греха си. Питам се, колко ли тежат отронените сълзи от очите на близките на жертвите му?

И една истинска история. Навремето професор Стайко Трифонов беше „страшилище” за студентите. Преподаваше новата история на България. Носеше вехто синьо костюмче, изглеждаше строг и необщителен. Когато започваше да говори за България, очите му заблестяваха. Когато сочеше земите, населявани в миналото от етнически българи, ръката му се плъзгаше по цялата ширина и дължина на географската карта на Европа, като закачаше част и от азиатския континент.

Професор Трифонов рядко се усмихваше камо ли да се засмее. Говореше притеснен и натъжен за ставащото в страната ни през бурните години на прехода. Опитваше се да ни научи поне малко на патриотизма, който искрено и неподправено гореше в сърцето му. В действителност изпитите му бяха трудни само за напълно неподготвените студенти. Останалото бяха женски писъци и истерии на първокурсници. Жалката легенда разправя, че някаква истерична мърла, скъсана на изпит заради собствената си глупост, е направила черна магия на професора. Глупавите суеверници виждат в тази още по-глупава легенда мистериозен знак. Истината е, че професор Трифонов си отива от грешния свят от обикновено за простосмъртните заболяване, огорчен от разпада на страната ни и загрижен за съдбата на останалото на тази територия малцинство с българско национално самосъзнание.

Вероятно Професорът е бил голям грешник и вероятно го е „пипнала черната магия” (вероятно поръчана при някой ходжа), на „праведната” истерична мърла. Макар че от гледна точка на християнската вяра (невероятно, но факт – на територията България все още има остатъци на християнско население!), това си е направо малко вероятно.

Аз знам само, че, колкото и да е бил грешен, Стайко Трифонов е истински праведник в сравнение с юдите, които продадоха и предадоха България за много по-малко от 30 сребърника!

Знам и вярвам, че Господ не понася еднакво черната магия и глупавите суеверници!

Убеден съм, че сълзите на скъсаните глупави студентки не са сълзата, отронена от окото на слепеца. За да знаеш, трябва да учиш! Прости ни, Професоре, глупостта и почивай в мир!  

Картината

Искам да разкажа за една картина. Пейзаж на Търново и Янтра. Подари ми я Стара мама – майката на майка ми, преди доста години. Не съм любител на вещите, а и тази картина не е нещо особено – просто една река и няколко къщички, но това е най-ценният подарък, който някога съм получавал, защото са ценни историите, които понякога предметите носят в себе си, особено когато ги знаеш в детайли.

В местността Урвич, близо до пътя от София за Самоков, има една интересна постройка с каменни бойници, за която много хора си мислят, че е останала от времето на Второто Българско царство. Истината е, че руините на автентичната крепост се намират доста по-навътре от пътя. Сградата, за която говорим, е издигната през 40-те години на миналия век от един уникален българин, за когото съм сигурен, че твърде малко хора са чували - Ботьо Бараков. Едва ли и аз щях да знам името на този достоен човек, ако не бяха тайнствените разкази на дядо ми Любо, които, подобно на новините на БиБиСи и „Гласът на Америка”, нямах право да разпространявам сред приятелчетата си в училище.

Бараков е от онзи тип хора, от които дядо ми най-много се възхищаваше – самонаправилите се. Нарочно не използвам англоезичния термин, точно защото има хубава българска дума и дядо ми Любо не би ми простил, ако не я използвам. Тръгнал от нищото, благодарение на предприемчивия си дух и интелигентността си (кажете ми един съвременен български бизнесмен с подобни личностни характеристики), Ботьо Бараков за кратко време натрупва състояние. Занимава се с производство, дистрибуция и търговия с бои - дефицитна за времето си стока (Я, освен рекет, проституция, наркотици и хазарт имало и други начини да изкарваш пари, само трябвало да откриеш дефицитната стока!). Вратите на всички заможни домове от Виена на запад са отворени за него, но той си остава верен на България. В периода между двете световни войни Бараков е един от най-богатите българи, който обаче не парадира с парите си, а подпомага с тях родното изкуство, защото както сам казва „Изкуството е висшата форма на изява на човешката същност”. Десетки родни писатели издават книгите си с пари на този човек, като той не претендира и за една стотинка от продажбите – всички приходи са оставали за авторите. Бараков храни в буквалния смисъл на думата един куп художници, скулптори, артисти, певци и музиканти. Голямата му идея е сградата на Урвич, замислена и построена според неговото желание в средновековен стил, да се превърне в галерия на българското изкуство. Само със свои средства той купува стотици картини, скулптури, керамични произведения, пластики…

Дядо ми обичаше да казва, че след 9-и септември 1944 никога не е страдал от комунистите, а от простите хора. „Не ме е яд,” – казваше ми той – „че ми национализираха 8 леки автомобила и 2 камиона. Яд ме е, че тези прекрасни за времето си машини попаднаха в ръцете на шивачи и овчари, които ги съсипаха!”. Като се има предвид, че понякога ние действително сме малък, но много прост народ, не е трудно да се досетим, че след споменатата култова дата за Ботьо Бараков настъпват трудни времена. Набеден за „враг на народа” (естествено е на един малък и много прост народ интелигентните хора да му бъдат врагове), той е изпратен през 1948 година в Белене. Същото това Белене, което дядо ми успява да избегне благодарение на един истински… комунист - Димитър Петров – Диндо, който има достатъчно кураж и власт, за да го опази. Между другото бай Диндо се опитва да отърве и Бараков. Отива при един малък и много прост човечец, на когото по стара българска традиция е дадена огромна власт и се опитва да се примоли за мецената. Отрязан е брутално – очевидно Бараков е бил прекалено голяма фигура за нечии болни и комплексирани мозъци. Негодяйството не се предава по партийна линия. А и, както казва един мой руски приятел – „Не всички комунисти са били негодяи!”. Нещо повече – аз съм убеден, че повечето комунисти не са били негодяи. Проблемът е, че на 9.09.1944 в комунистическата партия са членували около 20 000 души, а на 1.01.1945 те са вече един милион. На другото и аз съм бил свидетел – през 1989 имаше 1 милион „комунисти”, а през 1990 остана само бай Владо Спасов. Константна величина е мнозинството от малки и много прости хорица, което неизменно, с незначителни изключения, управлява Третата Българска държава.

Бараков се връща от Белене през 50-те години на миналия век. Между другото напълно оправдан още от тогавашната съдебна система. Най-напред се отбива в къщата на дядо ми. Първите му думи са: „Любчо, какво преживях само, Любчо…” и се просълзява. Разказът му за ужасите в Белене е покъртителен. Дядо ми никога не пожела да ми каже подробности от страх да не ме разстрои, макар че неговата педагогическа наука се основаваше на това нищо да не ми бъде спестявано и от малък да свиквам с трудностите в живота. Още по-страшна гледка Бараков открива в дома си на Урвич. Всичко е разбито, стотици картини, скулптори, керамики и други произведения на изкуството са изгорени, откраднати или изпотрошени. Съвременници на случката разправят, че хора от близките села зимно време са си палели печките с шедьоврите на българските майстори! Понякога ние сме малък, но много прост народ…

Хората, които подават ръка на Бараков след лагера, са дядо ми Любчо и комунистът бай Диндо. Понякога единственото нещо, което пречи на човещината, е страхът.

Постепенно меценатът се връща в живота. Започва работа като най-обикновен бояджия във фабриката, която му е принадлежала. Живее скромно, а със заплатата си отново започва да купува… картини. Естествено, няма пари за произведенията на известните тогава имена, но купува с усета на естет, натрупан през времето. Една от картините от новата сбирка подарява на дядо ми в знак на благодарност. Постепенно разбира и кои са били основните вандали в къщата му, отива при тях и им казва в очите само това – „Момчета, не правете повече така, моля ви! Аз не събирах тези неща за себе си, а за България!”.

Ботьо Бараков доживява демокрацията. Не търси реванш, не се изкарва репресиран. Продава къщата на Урвич по своя воля. Връща се в родното си място някъде в Габровско и скромно напуска този свят през 1997 година. Не знам колко картини и други произведения на изкуството оставя събрани след себе си. Познавам историята само на една от всичките. Пейзаж на Търново и Янтра.

Постоянни величини

„Къде ли, дявол да го вземе, ще свие гнездо постоянството?”. Тази прочута реплика на Атос от „Тримата мускетари” напълно пасва на процесите, които се случват в световната политика, откакто по Божий промисъл или по някаква нелепа и крайно неприятна случайност на Земята се е пръкнал човешкият род. Единствената постоянна величина в това иначе динамично пространство е глупостта на българската политическа класа и подчинените й медии, които за съжаление успешно успяват да промият мозъците и на част от българското общество.

Едно момченце например, набедено за външен министър, наскоро убедено заяви, че атентатът навръх 175-ата от рождението на Апостола на свободата Васил Левски не е насочен срещу България. Явно за Николайчо Младенов ужасяващото убийство на мирни хора, пристигнали в страната ни с единственото намерение да прекарат отпуските си по черноморските плажове, не е кой знае колко значимо събитие. По-важното е, че него го дават по телевизията, взема си министерската заплатка и пътува по чужбината. Останалото са подробности. По случая в подчиненото му министерство се обсъжда и новият рекламен слоган на държавицата ни – „Добре дошли в България, ако случайно останете живи, ще ви оберем ценностите!”.

Отдавна знаем, че тази република не е чиста и свята и тук живеят добре само разбойниците. Но откакто бившите служители на народната милиция взеха и открито властта, нещата започнаха да стават брутални. Повече от 20 години слушам за „професионализма” на служителите на МВР. Повече от 20 години щатни и нещатни сътрудници на ДС се пробват като журналисти, бизнесмени, писатели, художници и всякакви културни деятели. Повече от 20 години ми втълпяват, че те са еманацията на нацията. И накрая се оказа, че всеки лумпен, натоварен с раница с експлозиви, може спокойно да се разхожда във фоайето на голямо българско летище, след като по принцип се знае, че летищата са най-охраняваните места в целия свят!!! За отношението към оцелелите израелски граждани, държани 5 часа като заложници, и за допуснатото мародерство по-добре и да не става дума. Защото тогава основателно ще възникне и въпросът кой разреши през февруари провеждането на „Луковия марш” и знае ли шайката на Боко и Цецо какво е отношението на еврейската общност в България към този факт. Чували ли са поне герберите, защото основателно е съмнението в тяхното умение да четат, за дейността на легионерите на Луков, за Закона за защита на държавата и за Закона за защита на нацията, за жълтите значки и масовите изселвания, за съдбата на българските евреи от Беломорска Тракия и Македония. Най-вероятно не, тези неща очевидно не се изучават в школата в Симеоново…

Министър Добрев пък ще ни докара изгодно руски газ през Турция. Иначе разбрахме, че АЕЦ „Белене” щял да струва много пари (Абе, тези хора само за пари ли могат да говорят!?), но ние не сме съгласни тези пари да бъдат дадени от руснаците (вероятно ги пазим от бюджетни преразходи). Не знам защо Бойко толкова се мазни на Ердоган, но всички ние трябва да имаме предвид, че в мазните борби комшиите ни са по-големи специалисти от нас. На Борисов и сие (БИС 2) може да им харесва перспективата България отново да стане част от Османската империя (гледай тогава колко пари ще правят и какви джипове ще си накупят), но силно се надявам мнозинството от българите да не са на това мнение. Изобщо митовете за смелостта на Генерала си се оказаха само митове. В сравнение с него и Сергей Дмитриевич започна да изглежда като Шварценегер.

По принцип в България православните християни би трябвало да сме мнозинство. Напоследък обаче покрай събитията в Сирия започвам да се съмнявам. Не знам каква е вярата на журналистите от Босфор ТВ (BTV), но те с такава възхита коментираха убийството на сирийския военен министър (православен християнин по религия), че дори и в Мека са се зачервили от срам. Един виден панорамен плъх от Националната телевизия пък направи толкова трогателен филм в подкрепа на крайните ислямисти, че водещият на новините по „Ал Джазира” не се стърпя и мощно извика в ефир – „Ашколсун!”. Да не говорим за вечно ревящите за пари спортисти, някои от които избраха Азербайджан за родина. То май навремето и за пари са ставали еничари. Накрая един виден енергетик призова час по-скоро да започне войната в Близкия Изток, та да се отърве най-после от омразните си руснаци. Той разбира се няма да иде да се бие, но ще подкрепя „своите” пред телевизора с чаша айран и тенджера с пуканки. То и руснаците няма да идат да се бият там, но ако бъдат изтласкани като сфера на влияние от Сирия е много вероятно да се върнат на Балканите и тогава не ми е ясно какви ще ги вършат българските русофоби. Най-вероятно и петимата ще се изнесат в чужбина… Русофобите, ако са умни, вероятно трябва силно да искат Русия да запази влиянието си в Сирия, защото в политиката празни пространства не съществуват и всичко се премисля предварително и според собствения ти интерес, иначе няма гаранция, че постоянното непостоянство няма да те връхлети като лятна градушка.

Казват, че който иска да разбира от глобална политика – трябва особено внимателно да следи ситуацията в Близкия Изток. Честно казано не знам какво да кажа за тази аксиома. Там проблемите са доста сложни и със сигурност знам, че България не е фактор (а и не бива да бъде) за тяхното решаване. Винаги ме е учудвало, че много държави по света подкрепят евреите и арабите едновременно. Само понякога си менкат страните, които поддържат. Значи в момента „Ботев” Пловдив, „Вихър” Марикостиново и „Заря” Крушари подкрепят „Левски”, ЦСКА и „Б” националния отбор на Сингапур, а от своя страна „Левски”, ЦСКА и „Б” националният отбор на Сингапур възприемат позицията на „Зейтинбюрню”, Първия отбор на Сиера Леоне и националите на Нова Каледония. Преди два месеца положението беше точно обратното, а след около 2 седмици се очаква да се промени на 46 градуса и 5 десети. Това определено не го разбирам и по тази причина Близкият Изток за мен си остава една Тъмна Индия, която ме тласка далече от глобалната политика. Само че и аз вече започнах да си задавам въпроса на Атос -  „Къде ли, дявол да го вземе, ще свие гнездо постоянството?”.    

Продавам

„Иисус изгони търговците от храма”

Продавам отлично,

прилично купувам

различните стоки

в натура.

Продавам

на всички

от всичко

купувам,

и приказен

доход

сънувам.

Продавам

се лично,

в наличност

купувам,

в калния

поход

съм

арестуван!

Обществено мнение

Няма по-съмнително нещо от достоверността на общественото мнение. Народ лесно се лъже, още повече ако е политически неграмотен или въобще не се интересува от политика. Ако не вярвате, гледайте филма „Да разлаем кучетата” на Бари Левинсън. Не за друго – просто си заслужава да видите на едно място Дъстин Хофман, Робърт де Ниро, Уди Харелсън и Уили Нелсън.

За хората, които продължават да вярват, че войната е мир, свободата е робство, а невежеството сила, следващите три абзаца не са препоръчителни. Предлагам им да се насочат направо към заключението.

Малко икономика. Наскоро прочетох една покъртителна статия за тежкото състояние на Ирландската република. Авторът откровено се възмущаваше, че там износът е два пъти по-голям от вноса, а на всичкото отгоре ирландците имали и силен реален сектор. Тези „неблагоприятни” показатели направо съсипвали ирландската икономика и разкатавали фамилията на трудовия ирландски народ. Как и защо се получава това, признавам си, аз лично не разбрах! Изглежда съм много тъп и не проумявам очевидното. Още по-интересното е, че твърдоглавите ирландци така и не могат да се решат да избягат от своя малък зелен, икономически закъсал, остров и да дойдат да поработят в страната на Боко и Цецо за най-стабилните триста левчета на света. Напротив – много нашенци бягат от най-стабилните триста левчета на света и се насочват към малкия зелен и икономически закъсал остров. Проблемът е очевидно психологически – или нашенците не знаят какво искат, или ирландците не са наясно с „тежката” ситуация, в която се намира тяхната страна.

Малко спорт. На всички е ясно, че от волейбол се интересуват предимно нежни девойки и девойчици, които тайно и явно желаят да се задомят за минимум двуметров маркуч с добър начален удар. Те очевидно са и лидерите на общественото мнение в тази игра. Не мога да си обясня по-друг начин неистовата любов към „националните герои” Радо и Матей, чието поведение е по-характерно за един определен вид паради, срещу които Българската православна църква с основание въстана, а не за мъжествен спорт като волейбола. Както е казал незабравимият Никола Котков, националната фланелка на България не е пижама. Не можеш да я захвърлиш просто ей така, само защото си станал накриво! На всичкото отгоре политиката на толкова мразения Данчо Лазаров в последните 10 години е правилна и благодарение на нея имаме успехи. Мога да говоря преди всичко за моя „Левски”, но си мисля, че примерът е повече от показателен. Първо беше построена малка, но модерна зала, след това се наеха добри треньори (например сръбската легенда Милорад Киац), които работеха основно с млади български момчета. Тези млади български момчета не вземаха главозамайващи пари, поради което имаха стимул за изява и развитие, не си вирнаха носовете, натрупаха класа и умения, стигнаха до националния отбор и добри чуждестранни клубове. На всичкото отгоре успехите говорят сами по себе си – трето място на световно, пето на олимпиада, трето на европейско, трето на световна купа… Е, хайде малко по-кротко, не сме нито САЩ, нито Бразилия, за да бъдем абсолютни максималисти! Или може би искаме, като във футбола, да дойдат четвъртите в света и да оплескат всичко. Ами то тогава най-добре Боби Михайлов да оглави и волейбола, още повече че от Мамин Ники би се получил един чудесен разпределител.     

Малко политика. Веднъж попитах мой приятел, истински журналист, дали за тези 23 години преход е имало поне един свестен човек начело на територийката ни. Той ми отвърна кратко, точно и ясно: „Един имаше, но беше идиот! Жан Виденов”. Сетих се за тази култова реплика не за друго, а по повод толкова нашумелия въпрос за страха от фалит на някои частни банки. Не мога да разбера защо трябва хората да се тревожат от най-нормалното нещо на света. Лошо управляваните фирми фалират, това е най-важният закон на пазарната икономика. Друг е въпросът, че всеки човек има акъл в главата си и трябва внимателно да гледа къде влага парите си. Още по-внимателно трябва да гледа откъде и при какви условия взема заем. А най-внимателно трябва да се замисли защо в родината ни няма нито една българска държавна търговска или инвестиционна банка. В европейските страни се стигна до национализация на закъсали банки, а у нас думичката „държава” сякаш е забранена със специален закон. Всъщност за тази толкова важна думичка ми е мисълта. Като виден анархолиберал съм наясно, че държава се гради с пот и мъка, а се руши с песни и танци. Знам също, че много хора в България „обичат родината и мразят държавата”. Но дали на практика понятието „родина” не се обезсмисля, ако я няма Държавата!? То и през Турското робство българите най-вероятно отново са „обичали родината и са мразили държавата”, и най-вероятно са имали право.

Изобщо темата стана много сложна за моя крехък анархолиберален ум. Важното е, че войната е мир, свободата е робство, а невежеството сила и по този повод вече няма нужда от заключение.   

Секти

             Сигурно е много лесно да замениш хилядолетната уникална българска култура с култа към Кришна, Муун, Анджелина Джоли, Брад Пит и Пинко Розовата пантера, но за съжаление аз все не мога да се реша. Вероятно съм с много остарели разбирания, но къпането в Ганг и съзерцаването на влажните очи на някоя свещена крава трудно биха могли да ме съблазнят интелектуално. Още повече че от достоверни източници знам, че в тия организации има строга йерархична структура – едните се развяват насам-натам, убеждавайки другите, че развяването насам-натам е вредно. Неслучайно пръв вожд и учител на индуизма у нас е другарката Людмила Живкова. А в една среда, в която 45 години са насаждани безверие и бездуховност, много лесно се отваря място за всякакви шарлатании и суеверия.

Все пак да се обяснява проникването на сектите само с дейността на бай Тошо и неговите побратими би било погрешно. В целия период след освобождението ни от турско робство различни по цвят и убеждение управници се опитват да възпитат у българския народ положително чувство към йерархията. И разбира се не успяват, защото, както е казал големият Симеон Радев, „Българинът е враг на йерархията, била тя социална или политическа”. Понякога действително е хубаво да се четат книжки. Поне уводите им…

Това особено демократическо чувство (пак по думите на Симеон Радев) е в основата на уникалността на нашата култура. Далече преди в Европа да се заговори за диалектика и диалектически материализъм, в България едно простонародно движение, обявявано за ерес, търси и открива диалектиката на духа. Неслучайно целият средновековен свят се плаши от богомилите и техните производни. Те не са били нито вещери, нито магьосници, нито пък са желаели зло някому. Проблемът е, че техните философски възгледи са заплашвали йерархичната структура на европейския феодализъм. Нищо повече, но и нищо по-малко. А да говорим ли изобщо за Патриарх Евтимий, един велик мъж, чието влияние върху културното развитие на едни определени народи, към които ние категорично отказваме да принадлежим, продължава и до днес? Именно в доразвитата от него философска система на исихазма се крие толкова характерното за нас общуване с Бога. Общуване с Бога, само как звучи, а! Всъщност какви ги приказвам, много по-лесно е да си нахлупиш чаршаф и с овчи поглед да се рееш из софийските улици, и да пееш разни песнички, на които даже и текста не знаеш…  

            Все се чудя защо продължаваме да празнуваме 24 май, след като ни се втълпява, че не принадлежим към славянската цивилизация. Съществуването на славянска раса безусловно е съмнително - и ние, и руснаците, да речем, сме генетична смесица от много племена и народи. Дали тази мешавица е за добро или за зло ще кажат учените. А и нека оставим расовите въпроси на чичко Хитлер и неговите приятели, които най-вероятно тази година за наказание ще гледат някъде от оня свят представянето на германския национален футболен отбор на Европейското първенство в Полша и Украйна.

Принадлежността на българите към славянската цивилизация като културен феномен обаче е факт и всяко бягство от този факт е бягство от собственото ни величие. Защото ние не само принадлежим на славянската цивилизация – ние сме я създали. На Преславския народен събор от 893 година, организиран от княз Борис Покръстител, наред с другите важни решения, като въздигането на Симеон за княз и на Преслав за нова столица, славянският език е провъзгласен за ЕДИНСТВЕН официален и богослужебен в пределите на Българската държава. Пита се в задачката - ако не беше този категоричен закон, каква ли щеше да бъде съдбата на езика и писмеността, създадени от светите братя Кирил и Методий и техните ученици!?

Тук е и мястото да сложим точка на дългогодишните ни спорове с руснаците по темата. Корените на славянската цивилизация са в България, най-добрите плодове ги е дала Русия. Ако коренът пресъхне, ще изсъхне и цялото дърво. Ако дървото не дава добри плодове – какъв е смисълът от корена. Не можем да избягаме един от друг. Така както Достоевски не е успял да избяга от диалектиката на духа, така и ние не можем да избягаме от Достоевски. А и какво лошо има в това да четеш Достоевски? Особено когато нямаш пари, за да идеш да се топнеш в Ганг.

Тук и сега

Като гледам коментарите в българските форуми за резултатите от изборите във Франция и Гърция, ме обземат мрачни предчувствия. Такъв апокалипсис няма и в гениалния филм на Франсис Форд Копола. Бедните франсета и още по-бедните гърци допуснаха фаталната грешка в живота си. Горкичките! Сами се натресоха в лапите на „гнусните комунисти” и вече няма измъкване. Току виж след 15-ата и 14-ата заплата им резнали!

Определено е много впечатляващо, когато хора, които от години го карат само на хляб и лапад, изпитват съжаление към хора, които от години закусват с печени агнета и шампанско. Причините най-вероятно се коренят или в нездравословния холестерол на агнешкото, или в газировката на шампанското, или в необятната магия на българската славянска душевност, от която толкова настойчиво бягаме. Ако има класация за политически неграмотни народи, то първите две места със сигурност ще бъдат окупирани от българите и руснаците. Иначе с тях по нищо друго не си приличаме!

За нас и братушките политиката е батюшка с твърда ръка, който всекидневно ни тормози, обещавайки, че ще ни купи колело, ама друг път. Грижата за светлото бъдеще на внуците и правнуците толкова ни е обзела, че търпим своеволията и безобразията на батюшката, макар и да го псуваме тайничко, а когато дойдат избори - чинно се нареждаме на опашка и пускаме гласа си за него.

Всъщност няма по-несигурно нещо от „утре”, защото, както е казал героят на Михаил Булгаков, проблемът не е, че човек е смъртен, проблемът е, че е внезапно смъртен. Затова политически грамотните народи като гърците и французите никога не гласуват за светлото утре, те гласуват за поносимото „тук и сега”. Те искат своите пари тук и сега. Те искат печено агне и шампанско тук и сега. Те искат да живеят нормално тук и сега. И са доста прави. Болните имат нужда от лечение тук и сега, а не утре, когато е много вероятно да се нуждаят не от лекар, а от свещеник. Децата имат нужда от образование тук и сега, а не утре, когато ще висят по дърветата, превърнали се в мучащи безмозъчни примати. Хората в неравностойно положение имат нужда от помощ тук и сега, а не утре, когато ще бъдат безвъзвратно изолирани и запокитени на дъното.

Много се спекулира с термина „нашите пари”. Налага се мнението, че социалистите по света пилеят „нашите пари” и нанасят непоправими щети. Първо - не е зле да се уточни, че френските социалисти и българските болшевики, които си присвоиха това достойно име, нямат нищо общо. И второ - няма „наши пари”! Има „мои пари”. Тези, с които си купуваш алкохол, цигари, хляб и други вещи от първа необходимост. Тези, с които си плащаш билета за мача, театъра или киното. Тези, с които нормалните люде хранят семействата си и ги водят на почивка. Така наречените „наши пари” обикновено принадлежат на банките или на купища оядени богаташи, които изобщо не се интересуват дали останалите човешки същества живеят добре или зле. След като те не се интересуват от бита на хората, защо пък хората трябва да се интересуват от състоянието на техните финанси. Имали бол пари – дали, както казва Бай Ганьо. Лошото е, че от светлия пример на нашия знаменит сънародник се учат всички, а само ние стоим в ъгъла, гледаме богатото пиршество, преглъщаме и стискаме в ръцете си остатъци от недоизяден геврек. 

Та така, скъпи приятели, апокалипсис във Франция и Гърция няма, няма и да има. Просто хората, когато не им харесват едните, ги сменят с другите и когато третите се провалят, дават шанс на четвъртите. Гърция и Франция си имат естествен прираст. И в Гърция и във Франция хората получават добри заплати. Да не говорим, че Френската република държи първо място в света и в здравеопазването, и в образованието. Ако има някъде апокалипсис, той е тук - на север от Гърция, на юг от Румъния и на изток от Сърбия. Тук и сега.

Насила хубост не става

           Не знам за вас, ама аз, да си призная честно, от малък симпатизирам на идеите на ЕТА и ИРА. Сега, разбира се, след това глупаво признание, ще отида да отворя широко вратите и прозорците, та когато пристигнат качулките на Боко и Цецо - да не ми строшат дограмата. В един свят, който отдавна се прекланя единствено и само на силата, малко находчивост никога не е излишна.

            Разбира се, тъй като съм дърто хипи, противопоставящо се на всяко насилие, съм длъжен да уточня, че съвсем не съм съгласен с методите на Ирландската републиканска армия и Баската революционна организация, а и не мисля, че на Боко и Цецо им е точно до мене. Насила хубост не става, казва народът и е много прав в случая. Но категорично подкрепям каузата, за която се борят тези две организации. Малките народи имат правото да живеят самостоятелно и според разбиранията си, още повече че и ирландците, и баските са безкрайно точни, морални и достойни люде, които заслужават единствено уважение. На всичкото отгоре преди няколко години и ИРА и ЕТА категорично заявиха, че приключват с тероризма.  

            Всъщност – какво е точното определение за тероризъм? Влизам в уикипедията и веднага разбирам защо този така безкрайно полезен сайт все остава без финансиране – там точно и ясно е написано, че „тероризъм (от латински: terror – страх) е понятие без приета международна дефиниция”. Кратко, точно и ясно. Край на цитата. Значи понякога е тероризъм, а понякога не е – зависи кой, как и защо го тълкува. Така например атентатите на ЕТА са тероризъм и това е една терористична организация. Категорично съм съгласен! Макар и винаги да предупреждава за атентатите и по-често да няма случайни жертви, за над половинвековното си съществуване баската организация е пратила на оня свят повече от 850 души. Само се замислете, че всяка една от жертвите е имала семейство, близки, роднини. Само си помислете за страданието, което са изживели тези най-вероятно честни и почтени хора. Само за момент се поставете на тяхно място и ще видите как отблизо ви гледат страшните очи на трагедията.

            Натовските бомбардировки в Сърбия за няколко месеца през 1999 убиха над 1700 души, от които над 400 деца. Колко още загинаха от последствията на хвърлените бомби с обеднен уран – никой не може да каже!? Само че да не си помислите, че това беше тероризъм – как изобщо смеете да си го помислите – това беше обикновена умиротворителна акция, надлежно прошнурована и подпечатана. А и по-добре съвсем забравете да мислите.

В една стара книжка - „Анекдоти за велики личности”, попаднах на интересна историйка: „Александър Македонски запитал един пленен пират какво му дава право да превръща морето в несигурно място. Пиратът отговорил дръзко:

- Същото право, с което ти правиш несигурна сушата! Но понеже аз върша това с един мизерен кораб, наричат ме разбойник, а ти пък го вършиш с голяма армия – наричат те цар!”.

Така е то. Правото и рекламата винаги са на страната на по-силните. На тях им се мазнят и кланят, на тях им принасят дарове, че дори и жертвоприношения. Когато силните демонстрират силата си, разумът мълчи от страх да не получи някоя бухалка по главата. Силните налагат ред, силните проповядват дисциплина, без да се замислят, че силата като всяка материя е временно явление, а духовността си е вечна до доказване на противното.

Всъщност никой не обича силните. Особено, когато се налагат със силата си. Те имат много фалшиви последователи и нямат нито един верен приятел. Затова и царството им трае кратко – докато изгубят силата си. Все пак в човека освен материя има и малко духовност. А и насила хубост не става, казва народът и тайно симпатизира на ИРА и ЕТА.

Шубето е голям страх

 Не, че съм особено любопитен, но наскоро попаднах на интересен разговор между две лелички в автобуса. Едната хвалеше Бай Бойко. Разправяше как са й намалили заплатата със 100 лева и сега вземала по 300 на месец, но това всъщност било закономерно, защото комунистите  още навремето я ограбили, а сега трябвало да се търпи, за да не станем като Гърция. Другата леличка естествено плюеше бате Борисов и обясняваше, че всъщност гърците си живеели много добре (тя имала познати и роднини там) и най-ниската социална пенсия в южната ни съседка е някакви си мизерни 360 евро (горе-долу 720 лева), освен това на нея й било писнало да търпи и да чака светлото бъдеще, искала сега да си поживее, ако е рекъл Господ.

Дебатите по политически теми разбира се не трябва да се водят от непосветени лелички, но в крайна сметка именно паричките в портмонетата на непосветените лелички са основен критерий за жизненото развитие в България. И когато тези парички не стигат, за да се покрият елементарни човешки нужди, господа управляващите най-малкото би трябвало да се замислят. Разбира се никой не е убеден, че момчето от Банкя, което вдига 140 кг от лежанка, изобщо може да мисли, но от друга страна и политическият мазохизъм на българите ми идва малко в повече. Ситуацията много ми напомня на сцена от култовия филм „Кин Дза Дза”, в която жителите на планетата Плюк трябваше да носят намордници и съответно трябваше да благодарят за тази чест на господин ПЖ (техния ББ). Между другото филмът на Георгий Данелия е от 1986 година. Да не би да се окаже, че в СССР все пак е имало някаква форма на демокрация!?

Има различни показатели, по които се определя развитието на една страна. Да вземем например прословутия Брутен вътрешен продукт. По този показател според официалните данни на ЦРУ ние се намираме на почетното 74-о място. Пред нас са Сърбия, Бангладеш, Перу, Куба (тия не бяха ли комунисти) и други култови страни. Друг критерий – Брутен вътрешен продукт на глава от населението, тук сме още по-напред отзад напред – 77-о място. Пред нас са Ботсвана, Сейнт Винсънт и Гренадини, Сиера Леоне, и разбира се досадните сърби. Да пробваме с трети критерий – Индекс на човешкото развитие. Тук вече сме много добре – 60-място. Пред нас са само Барбадос, Чили, Черна гора и още по-досадните комунистически кубинци. Да вземем и средната работна заплата – тук сме не само зад сърбите, но и зад македонците. А за футбол да говорим ли!?

Такова „светло” бъдеще, каквото ни сполетя, не ни обещаваха и комунистите. Та нали сега сме в ЕС и НАТО, в клуба на богатите, защо тогава обедняваме? Ей ги сърбите, война със САЩ и Европа водеха, хиляди жертви дадоха и пак са пред нас. И са по-богати, и по-голямо самочувствие имат.

Народите заслужават и съдбата си, и управниците си. Когато по времето на бомбардировките през 1999 западните ни съседи излизаха по площадите и размахваха плакати с надпис „Мишена”, дупедавецът Костов даде въздушното ни пространство за нападение срещу тях. Ха се замислете кой тогава спечели симпатиите и кой предизвика  презрението на нормалните хора по света! Никой не обича предателите, а всеки уважава смелите хора, дори когато са му врагове!

Точно „смелост” е думата, която ни липсва вече 20 и кусур години. Смелост да отстояваме себе си и културата си. Смелост, с която да спечелим уважението на богатите и мястото си сред тях. И най-вече смелост, за да разберем, че никой нищо даром не дава на този свят и че най-сладката победа е извовюваната със собствените ти сили, знания и умения. В противен случай нищо добро не ни очаква. Най-много да дойде поредният бабаитин, който вдига 140 кг от лежанка, но лази пред силните на деня, стриктно следвайки националните интереси на повече от 185 държави в света без България.  

Бойкови вълнения

 За разлика от Бойко Борисов говоря свободно на три чужди езика – испански, английски и руски. Това иначе незначително умение ми помага да общувам с хора от различни националности – испанци, аржентинци, англичани, индийци, руснаци, украинци и т.н. Всеки народ си има свое специфично излъчване, своя култура, своя философия, свое чувство за национално достойнство. Голяма грешка е да навлизаш в тези съкровени територии като слон в стъкларски магазин – хората ще ти се обидят. Още по-голяма грешка е да се изявяваш като женски полов орган – никъде по света не обичат подлогите и подлизурковците. Най-нормалното е да се държиш… нормално.

В случая с Белене не е фатален отказът на Борисов за построяването на атомната централа. Позорен е начинът, по който той го направи. Доколкото ги познавам, руснаците най-много от всичко мразят шикалкавенето, дребните тарикатлъци и позьорството. Като не искаш да строиш електроцентрала – просто заявяваш открито, че не искаш да строиш, плащаш си неустойките и гледаш напред. Това по принцип са и нормалните бизнес отношения. Наш Бойко мота братушките близо три години, за да се измъкне накрая като пръдня в гащи. Ако си мисли, че ще му се размине, жестоко се лъже. Мечката е способна и да хапе, особено когато е разярена.

Изобщо общуването с чуждестранните партньори на България не е като да храниш прасето. За три години Борисов изгони от България един куп чуждестранни инвеститори и не можа да намери общ език почти с никого. Явно горкият още си мисли, че живее в епохата на развития социализъм, когато лъжеха хората, че ТРЯБВА да работят без пари, здравеопазването и ОВЧОТО месо бяха почти без пари, а безпаричието беше основна ГОРДОСТ за всяко българско домакинство.

Уважаващият себе си десен политик трябва да е много наясно с думичката ПАРИ. Парите трябва да се ИЗКАРВАТ и харчат РАЗУМНО. Всяка уважаваща себе си капиталистическа страна се стреми да си докарва чуждестранни ИНВЕСТИЦИИ. И всяка такава инвестиция, стига да не е свързана с наркотици, проституция и друга престъпна дейност, е ДОБРЕ ДОШЛА.

За разлика от известния аскет, стоик и мистик Бойко Борисов, аз лично обичам да изкарвам пари и да ги харча за различни неща, които ми харесват. Тази ми обич по естествен път се сблъсква с природолюбителските ми наклонности и желанието на Бойко да се захвана с овчарлък. Мисля си обаче, че всички човешки страхове се пораждат от НЕЗНАНИЕТО. Наскоро един мой приятел, който от години живее в САЩ, простичко ми обясни за технологията за вадене на шистов газ. Оказа се, че нещата са много по-различни от манипулациите на разразилата се тук ЗЕЛЕНА масова истерия, на която, признавам си, и аз се бях поддал. Същата е и ситуацията с Белене. Просто НЕЗНАНИЕТО на Борисов е толкова голямо, че СТРАХОВЕТЕ са завзели съзнанието му напълно. Явно единствената мечта на този човечец е да си седи кротко в Банкя, да си хапва ОВЧО мляко и всяка сутрин Ани Салич да го поздравява по телевизията с „Добър ден, г-н Борисов!”. Телевизори, разбира се, ще имат и други хора, но електричеството ще стига само за къщата на Бойко.

Любителите на конспирациите обвързват спирането на проекта в Белене със спирането на проучванията за шистов газ. Пичове, Студената война отдавна свърши. И от двете неща България би се напълнила с пари, ако Бойко не гледаше с особено страхопочитание в една друга дестинация. Парадоксално, но факт! Белене спря след поредната среща на Борисов с турския премиер Ердоган. Първата среща на Борисов като премиер беше със същия този Ердоган. Каква е тази любов необяснима – нямам обяснение. Само знам, че Турция има готови проекти за атомни централи за над 20 милиарда евро. Една от тези централи ще е на 5 километра от Резово.

Че Ердоган е умен политик – това съм го заявявал неведнъж. Но той е умен за турския народ, не за българите. Прегръдката на Бойко с него може да ни излезе солено. Не бих се учудил, ако нашият герой се изтъпани пред Парламента и досущ като един господин Фратю от „Под игото” възкликне „Да живее Негово Величество Султанът”. Изобщо за един анархолиберал не е редно да пита такива неща, но все пак:

Каква е позицията на Борисов по отношение на Арменския геноцид?

Руският газ през Турция по-евтино ли ще ни излезе от руския газ, който си идва директно от Русия?

Токът от руските електроцентрали, построени в Турция, по-евтин ли ще е от електричеството на АЕЦ „Белене”?

Защо в България най-лесно се допускат инвеститори от Турция?

Докога ще продължи толерирането на циганизацията на българското общество?

Бих попитал и за етническия произход на новия ни президент, и за отношенията на Бойко с Доган, на когото уж щеше да бъде търсена някаква отговорност, и за поредното съживяване на проекта „Горна Арда”… Бих попитал, ама не питам. Не подобава на един анархолиберал. Нека питат българските националисти, ако още ги има. Да питат и да търсят отговорност за получените отговори.

Третият Рим

Дълго време живеех със заблудата, че митът за Третия Рим се е родил някъде много на североизток. Както се казва, заблудата се оказа вярна и аз се оказах наполовина прав – Третият Рим действително се е родил на североизток от София, само че на не повече от 250 километра в тази посока.

Беше около 1340-о, а може би 50-о, а най-вероятно 1364-о лето. Зима е. По улиците на Търново хората се веселят. По-заможните, начело с бай Иван Александър, задирят хубавите мадами, без да се замислят за политическите последствия на тези невинни задевки. Народът е сит, а дейците на науката, културата и изкуството са на особена почит. Във въздуха витаят разни слухове за някакви си там османци, но и те не могат да помрачат настроението на жителите на Третия Рим. В крайна сметка веднъж се живее и каквото си хапне, пийне и натакова човек, това ще му остане!

Да оставим майтапа настрана. По времето на Иван Александър Търново действително се превръща в основен книжовен и въобще културен център на Европа. Дори единственият и автентичен Рим не може да се мери с нашата столица – още повече че по същото това време седалището на папата се намира във френския град Авиньон. Православната култура е в разцвета си, появяват се нови философски течения. Константинопол и Търново са притегателна сила за много умни мъже, които търсят и преоткриват духовното начало в човешкото съществуване. Пита се – бил ли е някой наясно с мащабите на османската опасност? Най-вероятно – да. Първите турски нашествия по българските земи датират от около 1346 година. След това за известен период от време и византийци, и българи използват османските орди, за да решават свои си вътрешнодържавни проблеми и за да поддържат огъня на многовековното си противоборство. Както справедливо отбелязва свети Паисий Хилендарски – ако българите и гърците имаха съгласие, никога нямаше да допуснат ордите на Мурад на Балканите. Опит за такова съгласие има още през 1351 година, когато Иван Александър обещава на византийския император Йоан Кантакузин помощ срещу османските набези, но по неизвестни причини се разколебава. След това през 1355 българският цар омъжва дъщеря си за византийския престолонаследник, но и това не дава резултат – до 1364 година османците стават господари на почти цяла Тракия. Едва ли и тогава някой е вярвал, че по-малко от сто години след това Вторият Рим и Третият Рим ще бъдат само спомен за миналото величие на Православната цивилизация.

„Мисли като англичаните – със 100 години напред!” – така ме учеше дядо ми Любо, който умееше да си угажда и с хапването, и с пийването, и с тия три работи изобщо. А англичаните така или иначе вече мислят със 100 години напред и виждат опасността от радикалния ислям. Хората с право негодуват срещу никнещите като гъби джамии на територията на Обединеното Кралство, защото никой, уважаващ себе си и вярата си, християнин не би си позволил да строи църкви в Мека. Въпрос на възпитание е да се държиш прилично, когато си на гости.

А ние дали се замисляме какво е съотношението между построените нови църкви и джамии на скромната ни територийка? Всъщност за какво да се замисляме – важното е да има ядене, пиячка и нещо за таковане! В крайна сметка Третият Рим се намира на 241 километра североизточно от София.

Честит празник!

„От Одрин започва България. Във всички села се говори български. Страната е хубава като Седмоградско. Изглежда, че навсякъде е имало лозя – сега всичко е буренясало и се е превърнало в поляни. Народът е крайно измъчен и ограбен, не може да се съвземе, не го и оставят да се съвземе; обират му всичко.”

„Тази страна е България, хубава плодородна земя, но е запустяла, лошо обработена, селата са малко. Нивите и лозята са буренясали, къщите са лоши като свински кочини.”

„И навсякъде, където преминахме през страната, целият народ работеше само за султана – негова ангария. Само християните биват угнетявани.”

Из „Дневникът на Ханс Дерншвам за пътуването му до Цариград през 1553-1555 г.”

"Съдбата на конекрадците от Долния Дунав не заслужава костите на един померански гренадир."
            Ото фон Бисмарк за българите

„Чл. 6. България се издига в автономно, поданно княжество, с християнско правителство и народна милиция.

Окончателните граници на княжеството ще бъдат определени от една особена руско-турска комисия преди изпразването на Румелия от руската императорска войска. Тази комисия ще държи сметка в тези си работи за промените, които трябва да направи на мястото на главното трасе, за принципа на народността на болшинството жители на покрайнините според основите на мира, както и за топографските нужди и за практическите интереси на съобщенията на местното население.

Пространството на българското княжество е определено в общи черти върху тук приложената карта, която ще трябва да служи за основа на окончателното разграничение. Като се отделя от новата граница на сръбското княжество, граничната линия ще следва западната граница на Вранянската каза до планинската верига Карадаг. Като завива на запад, линията ще следва западните граници на Кумановската, Кочанската и Тетовската каза до планината Кораб; оттам - по реката Велещица до вливането и в Черни Дрин. Като отива на юг по Дрин И след това по западната граница на Охридската каза към пла­нината Лина, границата ще следва западните граници на казите Корча и Старово до планината Грамос. След това през Костурското езеро граничнаталиния ще стигне до реката Мъгленица и след като следва нейното течение и мине южно от Яница (Енидже Вардар), ще се отправи през устието на Вардар и през Галико към селата Парга и Сарайкьой; оттам - през средата на езерото Бешикгьол към устията на Струма и Места и по морския бряг до Буругьол; по-нататък, вземайки североизточно направление към планината Чалтепе, през Родопската планинска верига до планината Крушово, през черните Балкани (Карабалкан), през планините Ешеккулачи, Чепелион, Кара­колас и Ишиклар до реката Арда. Оттам граничната линия ще бъде трасирана по направление на гр. Чирмен и като остава на юг гр. Одрин, през селата Сюгюлю, Карахамза, Арнаутчени, Акарджи и Енидже до реката Теке Дереси. Като следва течението на Теке Дереси и на Чорлу Дереси до Люлебургаз и оттам през реката Суджакдере до селото Сергюен, граничната линия ще отиде през височините направо към Хаким Табияси, гдето ще достигне Черно море.”

Из Санстефански мирен договор,

сключен между Русия и Турция на 19 февруари/3 март 1878 г.

Помни робството!

Не забравяй кой ти подари свободата!

И не прави бакалски сметки защо го е направил!

Руският войник дойде по нашите земи, без да прави сметка за кръвта, която ще пролее!

Благодаря Ви, Братя!

Помни вежливостта!

Напоследък американските безсмъртни и българските им глашатаи съвсем изтрещяха. Снимките на разкъсани трупове на „врагове на Америка и демокрацията” като Бен Ладен и Кадафи, придружени с еуфорични коментари и възгласи, станаха по-често явление от снимките на голи мацки в „Плейбой”. В момента с особено злорадство се коментира здравословното състояние на Уго Чавес. Чичковците и леличките от телевизионния екран така се въодушевяват, че направо се плаша. Не знам какво да очаквам в бъдеще – най-вероятно главата на следващия „Враг на Америка и демокрацията” ще бъде отрязана, набучена на кол и поставена пред Белия дом за назидание на простосмъртните.

Както е казано в култовия сериал „Седморката на Блейк” – демокрацията не е справедливост, но определено е вежливост. А древната римска сентенция допълва гениалните герои на Тери Нейшън – „Memento mori, memento vivere! (Помни смъртта, помни живота!)”. Да се говори с подобен патос за болестта на когото и да било определено не е вежливо, а да забравиш, че си смъртен съвсем не е умно. Кръвожадността при човека е признак или на психически отклонения, или на селяндурско възпитание и простотия.

В крайна сметка защо „диктатора” Чавес е трън в очите на САЩ? На този въпрос навремето се опита да отговори и българската „червена принцеса” Елена Йончева. За целта тя хвана рейса за Каракас на държавни разноски и тръгна по улиците на венецуелската столица да търси недоволни от „режима на диктатора”. Намери двама – полицаи, което е твърде странно за една тоталитарна държава (всеизвестен факт е, че тоталитарните държави се крепят на репресивния апарат – армия и полиция). С истерични припадъци и други хватки в стил „Женска параноя” Йончева допълни „картината на недоволството” и доволно се завърна в родината. Изобщо плонжовете пред силните на деня са характерен похват за червените принцове и принцеси. За разлика от тях полковник Чавес не обича да плонжира пред когото и да било, а и трудно е да се каже, че е диктатор. Във Венецуела има опозиция, която даже в момента провежда предварителни избори за свой кандидат-президент, има и свобода на словото и печата. „Грехът” на Чавес е, че национализира експлоатацията на природните богатства на Венецуела, с цел те да хранят венецуелците, а не синчетата и дъщеричките на определени корпоративни босове от северната част на онзи континент, който тежи на съвестта на нездравото любопитство на Христофор Колумб.

Аз лично в действията на Чавес не виждам нищо престъпно. Големите корпорации не са благотворителни дружества, както се опитват да ни втълпят вече повече от 20 години. Те не отиват в нито едно кътче на планетата, за да откриват нови работни места. Напротив – винаги разполагат с предварително подготвен образован персонал, който защитава техните интереси, а туземното население се използва само временно – да свърши черната работа за жълти стотинки. Корпорациите са тайфун, който минава през държавите и оставя след себе си само опустошения. Системата на много, включително и европейски, национални държави беше разбита от този тайфун. На него дължим и световната икономическа криза от последните 3-4 години. Пак заради корпоративни интереси България е в тежко положение повече от две десетилетия. И затова не са виновни корпорациите, виновни са тези, които не им посочват вратата, когато започнат да се държат арогантно и да нарушават нормите на обикновеното благоприличие.

Затова, според нормите на вежливостта, уважението към живота и смъртта и чисто по човешки, пожелавам на Уго Чавес успешна операция, бързо оздравяване и дълъг живот. Пожелавам на човечеството повече смели хора като него, а на САЩ им пожелавам колкото е възможно по-бързо да се върнат към мъдростта на Франклин Делано Рузвелт и достойното поведение на генерал Айзенхауер.

На изток от Рим

Разликата между расизма и национализма е огромна. Расизмът създава изкуствено делене между хората на базата на цвета на кожата им, големината на черепите им и други външни физически белези на човешкото тяло, които така или иначе в неособено дълъг исторически период са обречени на гниене и забрава. За расизма човекът е добиче от селскостопанска изложба, което според природните си дадености струва определено количество пари или пък, ако е с неправилните дадености, в най-добрия случай е обречено да получи стоманена секира в главата си.

Национализмът разглежда човека като индивидуалност, която носи в себе си определена културна идентичност. Тази идентичност се определя най-общо от вярата или религията, които конкретната личност изповядва, езика, на който говори, философията на бита му и редица други субективни фактори.

Обикновено национализмът е присъщ на вече утвърдените нации, а расизмът е болест на социално и исторически незрели народи и общности.

Границата Изток-Запад в Европа също не са я измислили комунягите за огромен техен срам и ужас. Тя е вододел между двата основни центъра на утвърждаване и разпространение на Християнството. Западната католическа цивилизация е с център Рим, а Източната православна цивилизация е с център Константинопол. Религията, колкото й да я подценяват, винаги е била в основата на културното и национално осъзнаване на различните хора и народи. Едни други хора ни учеха на едни други работи в продължение на 45 години, но както се видя, нито вярата им в учението, което проповядваха, беше особено силна, нито пък резултатите от „проповедта” им бяха особено впечатляващи.

Колкото и да не ни се иска, по волята на съдбата и обстоятелствата, българите принадлежим към света на Изтока. И не само принадлежим, имали сме и наглостта да създадем най-влиятелното в момента разклонение на Източната православна цивилизация – Православното славянство. Както казва великият английски историк и антрополог Арнолд Тойнби - „България не е „пасивен реципиент“ на византийското културно „облъчване“, а „съперник на Византия“ в политическо и културно отношение. Усвояването на византийските образци не е механичен процес, а творчески. Като втори център на православната цивилизация България посредством християнизацията и религията на българската църква и литературната и преводаческа дейност, активно разпръсква просветата и културата сред славянските и други народи от Балканите и Източна Европа".

В последните години, а и доста преди това, хиляди „учени” глави се разхождат по света, изравят от земята разни черепи и кокали и се опитват да ни убедят, че у нас няма нищо славянско. Видите ли – ни по цвят на кожата, ни по големината на черепите ние не сме си приличали със славяните. По физически белези сме били най-близо с циганите и с племената от долното течение на река Замбези. Даже леля Хилари се дигна чак от Америка, за да ни потупа по рамото и да ни похвали, че успешно сме се интегрирали с ромите.

Напоследък във времето и пространството се пръкна един много досаден термин - „братята роми”. Лично аз нямам нищо против циганите, но изобщо не чувствам да имам с тях каквато й да било роднинска връзка. И проблемът не е в цвета на кожата - имам приятели, чисти българи, който са доста по-мургави. Проблемът е, че имаме различна културна идентичност – с болшинството от циганите не изповядваме една вяра, говорим различен език, имаме и доста различна философия на бита. Не виждам циганите да имат каквото и да е желание да възприемат моята културна идентичност, аз пък от своя страна нямам абсолютно никакво желание да възприема тяхната. Приказките за интеграция са си само приказки. Нито те желаят да се интегрират с мен, нито аз желая да се интегрирам с тях. Разбира се, да не си помислите, че проповядвам апартейд! Глупости – просто искам всеки да си върви по пътя, без да пречи на другия, и да запазва златната норма на взаимното уважение. А по въпроса за братята!? Ами съжалявам – на мен братя са ми руснаците! Хем по стечение на обстоятелствата имаме доста сходна културна идентичност, хем пък и съвсем демократично сам съм си избрал те да са ми братя. Най-важното е, че дори в съветския период, за разлика от „другарчетата”, нормалните руснаци не се и опитваха да посягат на нашата културна идентичност. Защото нашата културна идентичност е коренът на тяхната, а тяхната културна идентичност – това са плодовете на нашата.

Бягството ни от идеята на славянството всъщност е бягство от самите нас. Неслучайно Паисий Хилендарски озаглавява своето велико творение – „История славянобългарска”. Славянобългарска, защото ние, българите, не сме обикновена нация. Ние сме нация, която е създала съществуваща и до днес цивилизация! Колко народи по света могат да се похвалят с подобно постижение!?

Модерно е да си модерен

Принадлежността на български владици към структурите на ДС разбира се е неприятна работа, но и тия „нравствени стожери”, които в момента сочат с пръст и разобличават, не са цвете за мирисане. Духовниците има кой да ги съди. Аз не се наемам. Казано е: „Не съди, за да не бъдеш осъден!”. Но моралните юнаци винаги са ми били трън в очите – още от времето, когато ме обвиняваха, че са ме виждали да влизам в църква с баба ми и това, виждате ли, било най-голямото престъпление към партията и държавата.

Комунягите заложиха достатъчно бомби със закъснител в българското общество. Някои от тях избухнаха, други се очакват да избухнат. 23 години след началото на „прехода” вече е въпрос на елементарно усилие на сивото мозъчно вещество дали ще им се вържеш на номерата или ще ги оставиш да си пасат. Мислите ли например, че Иван Костов – най-яростният противник на ДС, не е знаел за владиците!? Знаел е, разбира се, но е бил достатъчно национално отговорен, за да не огласи публично този факт. Понякога има такива ситуации – вършиш зло, за да избегнеш по-голямото зло. Православието е част от българската културна идентичност – всеки удар срещу него е удар върху националното ни самосъзнание. Умният политик успява да намали силата на тези удари. Глупавият ги допуска да се стоварват с цялата си мощ на плещите на бездруго обезверените българи.

Българското духовенство е шарено като самия български народ. През вековете е имало и патриоти, и национални предатели, и хора, които сладко са си хапвали и пийвали, без да мислят за утрешния ден. Никой обаче не може да отрече, че благодарение на българските православни духовници успяваме да се съхраним по време на 5-вековната османска тирания. Те са хората, които опазват езика ни, те са хората, които запазват вярата ни, те са хората, които първи ни пробуждат от летаргията и ни посочват новия път. Българското възраждане се крепи на една малка книжка, написана точно преди 250 години - „История славянобългарска”. Какъв хубав юбилей, за който като че ли никой не се сеща! А не бива да се забравя, че това е рождената дата не просто на една книга, това е рождената дата на съвременната българска нация! Няма толкова хартия на света, на която да се обясни значимостта на делото на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански, на Иларион Макариополски и всички участници в Българския Великден от 1860 година, на делото на екзарх Йосиф за защита на националната ни кауза в Македония и Одринско, на делото на екзарх Стефан за спасяването на българските евреи. Вярно е, наследниците на тези велики мъже в Българската православна църква са много далече от истината, но още по-вярно е, че разколите и броженията в тази институция водят само до още по-голямо обезличаване и заличаване на българското начало в милата ни територийка.

Напоследък да си православен не е модерно. Модерно е да носиш сари или кимоно, да си рисуваш точки по челото или да си правиш харакири на душата. Модерно е да следваш вярванията на маорите в Нова Зеландия, на аборигените в Австралия или пък на туземците в Папуа Нова Гвинея. Е, понякога трудно се свиква с канибализма, присъщ на част от вярванията, но и това се научава. Модерно е да следваш заветите на иначе добре облечени бизнесмени от Южна Корея или САЩ, които успяват да превърнат суеверията и страховете на хората в начин за добро препитание. Модерно е дори да си сложиш живо въгленче в задните части и да си мислиш, че си светулка. Изобщо… Модерно е да си модерен!  Да му мислят традиционните!

Има една мисъл на великия треньор на „Ливърпул” Бил Шенкли, която лично на мен много ми харесва – „Тези фенове, които не са с нас при загубите и равенствата, не ни трябват и при победите!”. В момента положението на Българската православна църква е тежко. Само от нас, хората, които се чувстват православни българи, зависи дали ще запазим вярата и църквата си. Останалите са свободни да вършат каквото си искат! В крайна сметка утре може да стане модерно да носиш фес и фередже, а съвременният човек-консуматор не бива да изостава от модите.

Партийно поръчение

 Да си призная честно от антикомунистите ми е писнало много повече от самите болшевики. Мине се не мине време и пак някой мишок мазно изпълзи от дупката си и развее флага на псевдодисидентската си дейност. Видите ли – той бил комсомолски деец, обяснявал заветите на Партията, промивал мозъците на хората, но всъщност бил против комунистите. Бил против комунистите, ама някак тайно, така че никой да не го забележи. Завивал се вечер презглава, попръдвал под юргана и псувал комунистите. Само че наум, та да не го чуят „другарите”. На сутринта ставал, пийвал кафенце и отивал по задачи. А задачите му ги давали другарите… То те и сега му ги дават.

Антикомунистите в България имат три мозъчни гънки. С едната плюят по социализма, с втората плюят Русия, а третата им е, за да си свалят гащите, когато ходят по нужда. Всъщност с дейността на трите си мозъчни гънки антикомунистите доказват, че са си типични болшевики, които по заповед на Партията просто са си сменили боята.

Социализъм в България никога не е имало! Социализъм в България никога не е имало по простата причина, че България никога не е била социална държава, в която всички хора са имали равен достъп до произвежданите блага и в България никога не е имало безкласово общество. Сега понеже баш другарите ще ревнат и ще започнат да ни обясняват за „върховете”, постигнати по времето на бай Тошо, съм длъжен да обясня. През периода 1944-1989 в България има държавен монополен тоталитарен капитализъм с ясно оформено класово деление в Оруеловата пропорция – 1 % привилегирована партийна аристокрация, 15 % партийна периферия, ползваща се също с определени, макар и по-малки, привилегии, и 84 % постоянно тормозен пролетариат, който ако я караше на едната заплата, по-далече от хляба и киселото мляко нямаше да стигне. Разликата между „социализамът” на Тошо и скандинавския модел на социална държава например е като между колело и „Мерцедес”. Уточнявам за другарите антикомунисти – „социализамът” е колелото.

Успешните предприятия от онзи период като „ТЕКСИМ”, СО „МАТ”, „ФАРМАХИМ” и т.н. си действат на изцяло капиталистически принцип, а всички останали бонуси, включително и възможността да пооткраднеш, за да си докараш някой лев отгоре, се дължат на простия факт, че от Съветския съюз наливаха у нас маса средства, за да докажат „предимствата” на изградената у тях система. Те тези предимства така и не ги доказаха, но Живков, това не може да се отрече, толкова доволно ги цоцаше, че накрая контрата остана у тях. Представете си един ресторант – идва клиент, поръчва, яде, пие, а накрая идва сервитьорът и му връчва надписана сметка, оня плаща, взема си шапката и си тръгва. Ето това беше „социализамът” на бай ви Тошо. Съветският съюз дойде по силата на договорките със САЩ и Великобритания от края на Втората световна война, поръча си музиката, плати я и си отиде, когато загуби Студената война.

А социализмът е нещо много по-различно. И както казва Уинстън Чърчил – „социализмът ще дойде като кротко агне”. Просто защото ще се е превърнал в необходимост. Но това вече е друга тема…

Защо антикомунистите плюят Русия? Защото българските комунисти я мразят. Невероятно, но факт! До 1944 година русофилски партии в България са били основно буржоазно-демократични консервативни и либерални партии като народната, прогресивно-либералната, в по-малка степен демократическата и радикалдемократическата. По обясними причини тесните социалисти не са били почитатели на Русия – техният лидер Димитър Благоев е изгонен оттам за революционна дейност. Самите болшевики на Ленин са антируска партия – никога не бива да се забравя коментарът на „вожда” за поражението на Русия в Руско-японската война (1904-1905), което било важна крачка по пътя към социализма!? Още по-съмнително е идването на власт на болшевиките през 1917 година, тъй като те никога не са били особено влиятелна партия. Съществуват много съмнения в тази посока. Като най-логична  в случая изглежда немската подкрепа за тях, целяща излизането на Русия от Първата световна война. Подписаният през 1918 година Брест-литовски мирен договор е очевидно доказателство за подобен заговор. От своя страна в биографията на българските комунисти също има доста съмнителни елементи. Като например позицията им по отношение на участието на България в Първата световна война. Официалната версия е, че те са били за „мирно съвместно съществуване”, но има и източници, които доказват, че те тайно са подкрепяли съюза с Германия и другите страни от лагера на Централните сили. Тъкмо комунистите и земеделците изгонват от пределите на страната ни белогвардейската армия на генерал Врангел през двайсетте години на миналия век. 24-хилядна елитна армия, която е можела да ни помогне в един много тежък исторически момент, когато по силата на Ньойския мирен договор числеността на въоръжените ни сили не е трябвало да надвишава 30 000. Най-малкото България можеше да се пребори за излаз на Бяло море, тъй като цялото Беломорие не е предадено на Гърция по силата на Ньойския мирен договор от 1919, а с протокола от Сан Ремо от 1920 година. Нещо повече – българските комунисти изцяло се противопоставят на настаняването на руски бежанци в България. В общи линии – колкото болшевиките на Ленин са руски патриоти, толкова българските болшевики са русофили. „Дружбата от векове за векове” беше нужна на родните комуняги, за да могат по-мощно да лапат. Дисциплина, в която те, не може да се отрече, са на световно ниво.

А третата гънка!? Тя дори не е гънка. То си е чисто партийно поръчение…