Напоследък американските безсмъртни и българските им глашатаи съвсем изтрещяха. Снимките на разкъсани трупове на „врагове на Америка и демокрацията” като Бен Ладен и Кадафи, придружени с еуфорични коментари и възгласи, станаха по-често явление от снимките на голи мацки в „Плейбой”. В момента с особено злорадство се коментира здравословното състояние на Уго Чавес. Чичковците и леличките от телевизионния екран така се въодушевяват, че направо се плаша. Не знам какво да очаквам в бъдеще – най-вероятно главата на следващия „Враг на Америка и демокрацията” ще бъде отрязана, набучена на кол и поставена пред Белия дом за назидание на простосмъртните.
Както е казано в култовия сериал „Седморката на Блейк” – демокрацията не е справедливост, но определено е вежливост. А древната римска сентенция допълва гениалните герои на Тери Нейшън – „Memento mori, memento vivere! (Помни смъртта, помни живота!)”. Да се говори с подобен патос за болестта на когото и да било определено не е вежливо, а да забравиш, че си смъртен съвсем не е умно. Кръвожадността при човека е признак или на психически отклонения, или на селяндурско възпитание и простотия.
В крайна сметка защо „диктатора” Чавес е трън в очите на САЩ? На този въпрос навремето се опита да отговори и българската „червена принцеса” Елена Йончева. За целта тя хвана рейса за Каракас на държавни разноски и тръгна по улиците на венецуелската столица да търси недоволни от „режима на диктатора”. Намери двама – полицаи, което е твърде странно за една тоталитарна държава (всеизвестен факт е, че тоталитарните държави се крепят на репресивния апарат – армия и полиция). С истерични припадъци и други хватки в стил „Женска параноя” Йончева допълни „картината на недоволството” и доволно се завърна в родината. Изобщо плонжовете пред силните на деня са характерен похват за червените принцове и принцеси. За разлика от тях полковник Чавес не обича да плонжира пред когото и да било, а и трудно е да се каже, че е диктатор. Във Венецуела има опозиция, която даже в момента провежда предварителни избори за свой кандидат-президент, има и свобода на словото и печата. „Грехът” на Чавес е, че национализира експлоатацията на природните богатства на Венецуела, с цел те да хранят венецуелците, а не синчетата и дъщеричките на определени корпоративни босове от северната част на онзи континент, който тежи на съвестта на нездравото любопитство на Христофор Колумб.
Аз лично в действията на Чавес не виждам нищо престъпно. Големите корпорации не са благотворителни дружества, както се опитват да ни втълпят вече повече от 20 години. Те не отиват в нито едно кътче на планетата, за да откриват нови работни места. Напротив – винаги разполагат с предварително подготвен образован персонал, който защитава техните интереси, а туземното население се използва само временно – да свърши черната работа за жълти стотинки. Корпорациите са тайфун, който минава през държавите и оставя след себе си само опустошения. Системата на много, включително и европейски, национални държави беше разбита от този тайфун. На него дължим и световната икономическа криза от последните 3-4 години. Пак заради корпоративни интереси България е в тежко положение повече от две десетилетия. И затова не са виновни корпорациите, виновни са тези, които не им посочват вратата, когато започнат да се държат арогантно и да нарушават нормите на обикновеното благоприличие.
Затова, според нормите на вежливостта, уважението към живота и смъртта и чисто по човешки, пожелавам на Уго Чавес успешна операция, бързо оздравяване и дълъг живот. Пожелавам на човечеството повече смели хора като него, а на САЩ им пожелавам колкото е възможно по-бързо да се върнат към мъдростта на Франклин Делано Рузвелт и достойното поведение на генерал Айзенхауер.
Няма коментари:
Публикуване на коментар