вторник, 27 септември 2016 г.

Предизборна агитация


Говоренето с клишета издава липсата на самостоятелно разсъждение. Болшевиките го използваха, сега го ползват и постболшевиките, за да убият последните капчици здрав разум в кратуните на клетите ни съотечественици. „Враг на народа” и ти преследваш врага, без да си убеден в неговата вина – важното е да има враг за преследване. „Кой?” и ти вече подскачаш, без да си наясно в действителност „Кой?”. Важното е да има епитет и повод за подскачане.

А някъде отвъд клишетата стои бруталната реалност и те подканва да използваш разума си като последна и единствена възможност за оцеляване...
На тоя кръстопът, на който, както сполучливо казваше Станислав Стратиев, дори не бива да се пикае, ако нямаш управник по-гъвкав от змия в отстояването на българския национален интерес, си не направо, ами безусловно обречен.
По скромното ми мнение в новата ни история има две такива „змии” – Стефан Стамболов и цар Борис ІІІ. Макар и далече от образа на нравственото съвършенство (политиката е мръсна игра за играчи, а не приятно занимание за отвеяни добронамерени идеалисти), с политическите си пируети в различни и то много сложни времена те се справят с тази толкова трудна задача – оцеляването на кръстопътя, където не бива дори да се пикае.
Разбира се, „змийски проблясъци” имат и други. Например Андрей Ляпчев и Атанас Буров предприемат нестандартен ход през 1926 година с „Бежанския заем”, който обаче определено си струва – над 250 хиляди нашенци, подложени на тотален геноцид, са прибрани в родината и получават насъщния залък хляб. Дори Тодор Живков при цялата му неграмотност има свежи идеи отвъд идеологията – „Тексим”, СО „МАТ” и разни други предприятийца, действащи на капиталистически принцип, които на практика кърпят финансовото положение на държавицата ни и я предпазват от тотална съветизация.

В последните 27 години, въпреки всеобщо наложеното мнение за катастрофа, също има прояви на гъвкава политика. И поне две от тях се свързват с героя от клишето „Кой?” Пламен Орешарски. Първата е от края на 90-те години на миналия век, когато като зам.-министър на финансите с блестяща операция успява да отпише над 1 милиард долара руски дълг, втората е от 2014, когато гонен и преследван от тълпата, все пак успява да наложи спасителното решение за строежа на ограда по българо-турската граница. Далече съм от мисълта да преувеличавам заслугите на Орешарски, но тези две скромни патриотични прояви, наред с доброто управление на държавните финанси в една все по-зависеща от мангизите световна материалност, стоят доста по-високо от празните приказки на уж отявлените „родолюбци”, които напират за стола на „Дондуков” 2. Още по-далече съм от мисълта за „нравственото съвършенство” на експремиера – той със сигурност е играч, но от тия играчи, които вдигат боеспособността на Отбора. А на кръстопътя, където дори не бива да се пикае, това е един от малкото възможни начини за оцеляване.