събота, 24 декември 2016 г.

Малка приказка за кюмюр, рок и един изгубен телефон

Да те събудят в навечерието на Бъдни вечер и да те пратят за кюмюр си е чиста проба издевателство над личността. Ставам кисел и още по-кисел се вмъквам във Фиат-а на сестра ми. На любезното „Е, как е, чичо Пепи” от страна на Монката още по-любезно отвръщам:
- И нали си знаете – трябва да се съобразявате с правата на киселите пътници. В тая кола ще се слуша рок, иначе няма да играя.
Пускат радиото и тръгваме.
Кюмюр, естествено, не намерихме.
Намерихме дърва.
Намерихме дърва, но Монката си изгуби телефона.
Опитвам се да се измъкна:
-Вижте какво, телефоните пред Рождеството, Светлината и Любовта са суета! Мислете позитивно, най-вероятно ще се намери, но и да не се намери – голям праз без ориз!
В погледите отпред не откривам и атомче позитивизъм. Напротив – сутрешната ми киселост баклава да яде:
-Телефонът!!!
И започва великото търсене на Телефона. Като всяко велико търсене, лишено от трезвия разум на стария рокаджия, то се превръща във велика паника и още по-велико лутане. Петнайсет пъти навестяваме дървата. Те си бяха на мястото – Телефонът го нямаше. На шестнайсетия път реших да се намеся:
-Ако в търсенето няма организация, то се превръща в лутане. Дайте да въведем ред и посока.
Гледат ме вече свирепо. На двайсет и третата обиколка на дървата и заобикалящия ги свят, когато бензинът започна да привършва и всички държавни институции начело с полицията бяха сигнализирани, се сетиха за мен:
-Добре. Какво предлагаш?
-Пуснете рок. И малко по-силно, ако може.
Разгеле! Пуснаха!
И телефонът се намери. Вярно, не при дървата, а в шумата. Но търсенето за разлика от лутането си има своята желязна логика.
Развеселихме се. Опитах да вкарам малко киселост с моето неизбежно:
-Ами ако не бяхме намерили телефона, нима нямаше да има Рождество, Светлина и Любов!?
-Щеше бе, чичо Пепи – отвръща ми Монката. – Ама не ти ли е и на тебе по-гот, че го намерихме.
Така си беше. Намерените телефони са хубаво допълнение към Рождеството, Светлината и Любовта. Но като всички красиви неща искат търсене, а не лутане.
Благословена и свята Бъдни вечер, приятели! Желая на всички ви здраве и много, ама много намерени красиви неща!

И нали си знаете – позитивните хора слушаме рок J   

четвъртък, 1 декември 2016 г.

Погледни ме

Погледни ме.
Ръката ми –
хвани я!
Бягат
птиците,
а глутниците
вият
над
градове
от призраци
и принцове.

Погледни ме.
Ръката ми –
хвани я.
Извън
матрицата
сме
само
ние –
странстващите
рицари.

вторник, 27 септември 2016 г.

Предизборна агитация


Говоренето с клишета издава липсата на самостоятелно разсъждение. Болшевиките го използваха, сега го ползват и постболшевиките, за да убият последните капчици здрав разум в кратуните на клетите ни съотечественици. „Враг на народа” и ти преследваш врага, без да си убеден в неговата вина – важното е да има враг за преследване. „Кой?” и ти вече подскачаш, без да си наясно в действителност „Кой?”. Важното е да има епитет и повод за подскачане.

А някъде отвъд клишетата стои бруталната реалност и те подканва да използваш разума си като последна и единствена възможност за оцеляване...
На тоя кръстопът, на който, както сполучливо казваше Станислав Стратиев, дори не бива да се пикае, ако нямаш управник по-гъвкав от змия в отстояването на българския национален интерес, си не направо, ами безусловно обречен.
По скромното ми мнение в новата ни история има две такива „змии” – Стефан Стамболов и цар Борис ІІІ. Макар и далече от образа на нравственото съвършенство (политиката е мръсна игра за играчи, а не приятно занимание за отвеяни добронамерени идеалисти), с политическите си пируети в различни и то много сложни времена те се справят с тази толкова трудна задача – оцеляването на кръстопътя, където не бива дори да се пикае.
Разбира се, „змийски проблясъци” имат и други. Например Андрей Ляпчев и Атанас Буров предприемат нестандартен ход през 1926 година с „Бежанския заем”, който обаче определено си струва – над 250 хиляди нашенци, подложени на тотален геноцид, са прибрани в родината и получават насъщния залък хляб. Дори Тодор Живков при цялата му неграмотност има свежи идеи отвъд идеологията – „Тексим”, СО „МАТ” и разни други предприятийца, действащи на капиталистически принцип, които на практика кърпят финансовото положение на държавицата ни и я предпазват от тотална съветизация.

В последните 27 години, въпреки всеобщо наложеното мнение за катастрофа, също има прояви на гъвкава политика. И поне две от тях се свързват с героя от клишето „Кой?” Пламен Орешарски. Първата е от края на 90-те години на миналия век, когато като зам.-министър на финансите с блестяща операция успява да отпише над 1 милиард долара руски дълг, втората е от 2014, когато гонен и преследван от тълпата, все пак успява да наложи спасителното решение за строежа на ограда по българо-турската граница. Далече съм от мисълта да преувеличавам заслугите на Орешарски, но тези две скромни патриотични прояви, наред с доброто управление на държавните финанси в една все по-зависеща от мангизите световна материалност, стоят доста по-високо от празните приказки на уж отявлените „родолюбци”, които напират за стола на „Дондуков” 2. Още по-далече съм от мисълта за „нравственото съвършенство” на експремиера – той със сигурност е играч, но от тия играчи, които вдигат боеспособността на Отбора. А на кръстопътя, където дори не бива да се пикае, това е един от малкото възможни начини за оцеляване.             

петък, 26 август 2016 г.

Законът си е за кон

Абе добре е да се препрочита „Строителите на съвременна България” и това си е. Симеон Радев ни е оставил толкова нещица за размисъл, че направо си е престъпление да не поразмърдаме веществата в тимбериците си. Сторим ли го, си мисля, че много бързо ще намерим решение за проблемите на изстрадалата ни татковина, без да търсим поредния Крали Марко, който да повдигне Стара планина и да изкара златото изпод нея.
В „Строителите”, наред с редица други блестящи философски умозаключения, Симеон Радев поставя основите за разискване на фундаменталния български проблем – доктрината за формата на държавно управление. Конституция или самодържавие. Закон и следване на Закона или Крали Марко, който тропа по Рила планина и прави каквото си иска.
Всъщност тая тема е стара като динозаврите, доколкото те са имали някаква структура на обществено устройство. Кой следва да стои по-високо – Законът, тези, които го прилагат, или ония, които го пренебрегват, за да наложат собствената си воля?
Библията например и в Стария, и в Новия завет категорично поставя Закона над всичко. И това е логично. Човешкото същество е времево и умствено ограничено. Поставиш ли на пиедестал самодържеца, дори и да е подобаващо надарен, рискуваш да попаднеш в реалността на това времево и умствено ограничение, а оттам до катастрофите и катаклизмите разстоянието не е особено голямо. Английският крал Едуард ІІІ, да речем, е бил невероятно умен владетел. Прави прекрасни реформи, укрепва държавата си, а в началото на Стогодишната война печели битките при Креси (1346) и Поатие (1356) и на практика поставя разполагащата с много по-голям потенциал Франция на колене. В последния период обаче на почти петдесетгодишното си управление, поради естествените биологични процеси, същият човек прави такива глупости, че на практика англичаните губят всичко завоювано, даже и нещо отгоре.
Съвсем друго се получава, когато утвърдиш универсалния принцип на Закона. Някой да знае имената на шведските управници в последните 200 години!? Някой да е чувал за шведския Крали Марко, на когото единият крак е в Стокхолм, другият в Гьотеборг, а дясната му ръка тропа по заснежените хълмове на Северен Норланд!? Аз лично си спомням само за един Карлсон, който дори нямаше перка на гърба, а като всички останали свои колеги ходеше с велосипед на работа. А работата му беше елементарна, направо казано чиновническа – да спазва Закона. И Швеция от двеста години си пее. Не, че няма катаклизми и там, ама те по-скоро се провокират от балкански и близкоизточни кралимарковци, които все повече се превръщат в заплаха за спокойствието на чичо Юлиус и госпожица Рог.


И тъй, драги ми Весел Български Патиланчо, Симеон Радев продължава да те пита – конституция или самодържавие, демокрация или диктатура, законност или произвол. Не се ли напатиланчи достатъчно от тия юнаци със здравата ръка? Не ти ли е по-изгоден Карлсон, макар и да няма перка на гърба? Само се замисли колко струва един велосипед и на каква стойност са всекидневните транспортни разходи на любимите ти самодръжци.   

петък, 1 юли 2016 г.

Стени

Стени
от фалш
и лицемерие,
насилие,
страх
и суеверия,
в безсмислени
лъжи
изкуствено
живея.

Дали
съм
Дон Кихот,
или съм
магаре –
къде е тя,
любимата
България!?

четвъртък, 4 февруари 2016 г.

Що е то левица и има ли такава у нас?

Опитът на „Старата другарка” да смени имиджа и да се превърне в „Стара госпожа” претърпя пълно фиаско. Днес в БСП са останали цифром и словом 105 хиляди души. През 1990 бяха един милион. Без ясна идея всеки проект е обречен на провал. Ако не си беше сменяла името и си беше останала една типична комунистическа партия, днес със сигурност Столетницата щеше да се радва на много по-голяма подкрепа, макар и далече от властта, а в татковината ни щеше да си има нормална демократична левица, създадена на основата на БСДП на д-р Дертлиев, светла му памет, която да печели отвреме навреме избори и да провежда толкова необходимите за сиромашки народ като нашия социални политики. Не би! Увлечени от манията си да не изпуснат властта като самоцел, другарите тотално забравиха механизмите, чрез които упражняването на власт би могло да донесе нещо полезно за обществото. Не, че някога са ги владеели, но сякаш за всички ни щеше да бъде по-добре те да си бяха останали комунисти. Поне ни бяха ясни, а и щяхме да си спестим терора на техните уж десни проекции – СДС на Костов, НДСВ, ГЕРБ...

В последните 20 години да сте чували за защита на труда на наемния работник, безплатно образование, безплатно медицинско обслужване, укрепване на публичния сектор и други ей такива нещица, които изповядва всяка нормална левичарска формация в добрата стара Европа, в магичната нова Латинска Америка, че даже напоследък и в Съединените американски щати!? Няма и да чуете. Подменените лица на Тошовата партия толкова са замъглили мозъците ви с мита за неизбежността на десния път, който води към никъде, че и през ум няма да ви мине, че има и различен път - към друг тип общество, към други структури на държавата, към други политики, които не облагодетелстват внуците и правнуците на тоталитарната номенклатура, а могат да гарантират по-добър материален бит на вашите семейства, на вашите деца, на вашите родители, на вашите приятели...
Само за последните 20 години на Стария континент се обособиха поне три читави идейни платформи вляво – социаллиберализмът на Тони Блеър, демократичният социализъм на Лионел Жоспен, радикалният бунт срещу елитите на Пабло Иглесиас. Да прихванаха „Старата госпожа-другарка” и нейните „приятелки” поне мъничко от тях!? Няма начин, пичове, няма начин – ако бяха прихванали, щеше да им се наложи от принципни съображения да подхвърлят от накраденото трошички и на вас. Не се заблуждавайте – те не са особено хуманни и милостиви! Защо да ви подхвърлят, като могат и да не ви подхвърлят!? Защо да ви дават глътка икономически въздух, като могат да продължат да ви държат в робство!?


В Евангелските текстове има един много интересен момент. Когато Христос кара учениците си да нахранят събралото се множество с двете риби и петте хляба, Той първо приканва петте хиляди души да се разделят на редици от по 40-50 човека. Господ не е самозван господар, който да подхвърля монетки в тълпата, подобно на познатите ни от историята крале и императори, а настоява да се създаде порядък при раздаването на храната, за да може тя да стигне до всички. По този начин двете риби и петте хляба не само се оказват достатъчни, но и остават излишъци, а тълпата се превръща в общество. Ето ви го социалното в най-чистия му вид! Това социално, което човъркаше и човърка умовете на много достойни хора в Европа и по света, които през вековете и днес търсиха и търсят онази формула, която да донесе повече хармония в материалния живот на хората. „Социализмът е убежище за истинските християни”, казва сър Арнолд Тойнби и на тия от нас, в които сърцето продължава да бие отляво, би трябвало да ни е станало ясно, че той не може да работи без Христос. Това, което вече 72 години върлува в родината ни, няма нищо общо с благородната идея. През първите 45 години то беше всичко друго, но не и социализъм и затова безкрайно лесно му се удаде да надене „дясната” мантия, за да може през последните 27 години да продължава да се държи като нагла и безскрупулна „аристокрация на неграмотността”, която подхвърля монетки в тълпата само когато започне да й се повръща от преяждане.   

вторник, 2 февруари 2016 г.

Физика и метафизика

Безумният спор дали комунистите, или антикомунистите са по-виновни за катастрофата на държавицата ни дотолкова ме отегчи, че реших да попрочета малко книжки на един от големите умове на нашето време сър Стивън Хокинг. Признавам без бой – физиката никога не ми е била особена страст, в даскало едва кърпех тройките. Но сър Стивън толкова увлекателно и на разбираем език разказва за Вселенските неща, че успя да ме грабне от първата страничка. Изумително е какъв съвършен порядък съществува в космическата природа! И най-малките невидими частички, и най-големите галактики, че даже и черните дупки са фино и прецизно структурирани. Гравитационните взаимодействия между телата са абсолютно балансирани. Съществуват множество парадоксални, но не и нелогични механизми, които поддържат цялостта на Вселената. Например така наречените черни дупки могат да всмучат цели галактики, които обаче впоследствие се проектират на друго място в пространството и започват нов живот. Изобщо няма какво повече да ви обяснявам – книжките си заслужават отделеното време, оставете за известно време „комунистите” и „антикомунистите” и ги прочетете!

Основният въпрос, на който Стивън Хокинг не може да намери отговор в опита си да създаде единна теория за възникването и функционирането на Вселената, е стар като самата нея – има или няма пръст Господ в процеса. Този въпрос съвсем не е чужд и на гениалните умове, на чиито достижения сър Стивън стъпва в своите разработки – Николай Коперник, Джордано Бруно, Галилео Галилей, Йохан Кеплер, Исак Нютон и Алберт Айнщайн. Има ли Висшата Хармония автор, кой е той и каква е неговата същност? Както се досещате – отговорите съвсем не са еднозначни. Коперник, Кеплер и Нютон са категорични – Вселената е Божие творение. Бруно, Галилей и Айнщайн не отричат подобно твърдение, но пък подозират, че човечеството няма адекватна представа за Бога. Самият Стивън Хокинг постоянно изненадва аудиторията си – понякога казва „Да”, друг път - „Не”. Колебанията и съмненията са присъщи на всеки интелект...

Всъщност представата за Бог се изгражда до голяма степен и от цивилизационната среда, в която е роден и живее конкретният индивид. Нормално е тя да е различна при православния християнин, при католика, при протестанта, при юдаиста, будиста, мюсюлманина и тъй насетне. За нас, православните, като че ли не съществува необходимост да си изграждаме някаква специфична представа за Бог, тъй като ние не се срамуваме да произнасяме името Му – Иисус Христос. Творецът е познаваем единствено чрез Своето Въплъщение. А нима Христос не говори и за космически неща като небесни сили и тела!? Идеята е по-скоро дали сме дорасли да Го чуем -  „Ако за земни работи ви говорих, и не вярвате - как ще повярвате, ако бих ви говорил за небесни?” (Из Евангелие от Йоан). Постулатът за неделимостта и единосъщността на Светата Троица е основополагащ и за другите основни течения на християнството – католицизма и протестантството. Учените, за които си приказваме, с изключение на Айнщайн (и то донякъде, защото е казал достатъчно ласкави думи за Христос), са част от християнската цивилизация. Откъде идва колебанието!? И дали питането съвсем не е какво е Бог, а какво е човекът!? Защото май точно тук е голямото разминаване между Източното и Западното християнство. За Православието човекът е едно слабо, грешно и объркано същество, което следва да измине дълъг път, докато достигне своето съвършенство. За западните вероизповедания той е богоизбран и рано или късно ще стане „господар” на Вселената. Е, бихте ли поверили управлението на Вселената на вашия комшия, или е по-добре тя да си остане в ръцете на Бога? Не е ли по-хубаво да се учим и да следваме Божиите принципи, правила и закони в търсенето на верния път? Тази Висша Хармония, която гениалните умове откриват във Вселената, не би ли могла да бъде наречена със своето истинско име – Любов?
Типично по нашенски, май започнах да давам акъл на сър Стивън Хокинг. А той, вярвайте, си има достатъчно. И, слава Богу, че не е роден по нашите ширини! Добре си е човекът в Англия, има спокойствието да пише книжките си и да не се занимава с глупавия въпрос дали комунистите, или антикомунистите са по-виновни за катастрофата на България.  

     

понеделник, 4 януари 2016 г.

Грехота е


Пристигат две закъснели момчета за неделния ни мач. Носят торбичка с хляб, оставят я на земята и бързат да се включат в играта. Стоп! У нас, старите кримки, моментално се задейства наследеният от бабите и дядовците ни рефлекс – „Ей, я вдигнете веднага хляба! Грехота е!”.

Грехота е! Вълшебното изречение, с което навремето вкъщи са се опитали поне малко от малко да ни научат на порядък и уважение.
Грехота е! За да знаеш, че нищо не ти е забранено, но не всичко ти е позволено.
Грехота е! Защото има една тънка граница между доброто и злото и не е хубаво да я престъпваш.

Грехота е да удряш по-слабия. Грехота е да вземеш парите на бедния. Грехота е да откраднеш. Грехота е да завиждаш. Грехота е да се радваш на чуждото нещастие. Грехота е да скверниш паметта на отишлите си от биологичния живот достойни хора. Грехота е да налагаш безразсъдното си его над родители, роднини, близки, приятели, познати и непознати. Толкова много „Грехота е” нося в торбичката на душата си, че тежестта й отдавна щеше да ме смачка, ако не съществуваше прекрасната християнска формула – осъзнаване на греха, покаяние, молба за прошка към Бога и тези, които си оскърбил. 

Признавам си без бой – греховната ми същност е толкова силна, че под ударите й е попадал и цял един народ. Вероятно поради липсата на достатъчно банани и „Кока-Кола” в детството ми в началото на „демокрацията”, което по независещи от мен причини съвпадна с настъпването на пубертета ми, аз така бях подгонил руснаците, че днешните родни русофоби ряпа да ядат. В шести клас – стачка за забрана на изучаването на руския език. В седми клас – стачка за забрана на всичко що се движи и е руско. В осми клас – безсрочна стачка с искане руснаците категорично да признаят, че най-нагло експлоатират българската култура. А в девети клас най-безцеремонно и агресивно нападнах в автобуса една клета руска женица, чието единствено „провинение” беше националността й. Не съм сигурен докъде щеше да стигне глупостта ми, ако дядо ми Любо, враг № 1 на „комунистите” в БГ, не беше я прекършил с два шамара и нравоучителното - „Грехота е! Престани да се заяждаш с руснаците! Те ни освободиха от турците и са свят за нас народ! Тяхната кръв създаде нашата държава”. Почти не усетих двата шамара, ама тия думи ме гръмнаха. Само едно успях да отвърна – „Добре де, дядо, ама нали те са ти откраднали камион по време на войната?”. „Има и по-важни неща от един камион, ама още не ги разбираш” – набързо приключи беседата дядо ми.

Има и по-важни неща... От един камион, от кока-колата и бананите, от футбола и личните симпатии... Има и по-важни неща...


Попрочетох за тия по-важни неща. Османската тирания си е била османска тирания и мъка за народа ни. Това че през последните 50-60 години от общо 482 е била по-поносима, не я прави по-малко жестока. Грехота е да забравиш десетките хиляди жертви от Априлското въстание и Старозагорското клане. До последно администрацията на султана се е държала с нас като с добичета, та било то и имотни добичета. А и тъй наречената „поносимост” е следствие на отслабването на Османската империя, а не на нейното облагородяване. Отслабване, което започва с поражението на поробителите ни в битката на народите при Виена през 1683 и продължава с пораженията им в няколкото последвали руско-турски войни. Дори и въпросът защо руснаците не са ни освободили по-рано – през 1812 или 1829, има твърде логичен отговор. Намира се в спомените на граф Игнатиев, когото напоследък изкарват за „пръв душманин на българския народ”. Простичко е – нямали сме подготвени и образовани хора, които да поемат управлението. Не, че и през 1878 ги има в кой знае какво количество, но все пак...  Попрочетох за тия по-важни неща... Попрочетох и ме хвана срам от мене си. Грехота е! Голям грях е да се подиграваш с кръвта на тия, които са те избавили от чумата. Голям грях е да преследваш благодетелите си. Голям грях е да забравиш подвига и да петниш паметта на баронеса Юлия Петровна Вревская или подполковник Павел Петрович Калитин, на десетките хиляди, които оставиха костите, душите и сърцата си в България. Голям грях е! И този грях щеше да ме смачка, ако не беше прекрасната християнска формула. Дядо Любо ми помогна да осъзная греха. После с години се проточи покаянието ми. А накрая поисках и прошка – от Бога и тези, които бях наскърбил. И те ме приеха като свой.