петък, 22 септември 2017 г.

22 септември

Денят на независимостта е прекрасен повод да си кажем някои неприятни неща. Празникът задължава.

Големият проблем на Мизия, Тракия и Македония е, че от хубав, добър, порядъчен ХРИСТИЯНСКИ български народ се превърнахме или ни превърнаха (все тая) в невярващо стадо от завършени егоисти.

Чия е вината? Глупав въпрос, който няма да доведе до измъкване от тресавището.

А тя, рецептата за благоденствието, е много проста. Прошката е универсален вселенски механизъм, който изчиства прегрешенията на миналото, изгражда положителен път в настоящето и дава надежда за бъдещето. Прошката обаче върви хваната под ръчичка с Покаянието...

10 ноември 1989 година или някъде там.
Комунистите:
- Покайваме се за съгрешенията си! Простете ни!
Всички останали:
- Прощаваме ви! Повече не правете така! Свестните неща – дайте заедно да ги запазим, глупостите – дайте заедно да поправим!

Несбъдната утопия. 22 септември 2017 година. На власт в България е мафията, а хубавият, добър, порядъчен български народ си е все така невярващо стадо от завършени егоисти. Пропуснах ХРИСТИЯНСКИ пред български, забелязахте ли!?


Покайвам се, че ви развалих настроението в Деня на независимостта! Простете ми! Честит празник, съотечественици!

сряда, 9 август 2017 г.

Война

Ад и рай,
когато падне
пелена
от пареща
мъгла.

Грешен свят,
сгрешен отдавна.
Да, отдавна,
но кога!?

Ден и нощ
вървят
потайно,
без посока,
без следа.

Вой и лай,
навеки
заедно,
гонят се.
Война!

сряда, 5 юли 2017 г.

Петоъгълна шесторъбщина

Без въображение, естетическо чувство и познание тая работа не става. Идеята за паметник, посветен на 1300 години България, беше добра, но изпълнението – кофти. Авторът навремето очевидно е искал да изобрази по някакъв начин безкрайността, но се беше получил грандиозен петоъгълен шесторъб.
Изобщо представите на комунистите, комсомолците и пионерите за безкрайността по странно стечение на обстоятелствата закономерно се изразяват чрез грандиозни петоъгълни шесторъбове.
А тя, безкрайността, не търси особена грандиозност, петоъгълни шесторъбове – хептен.
Зографът Захарий я въплъщава в кръг. Най-обикновена математическа окръжност с неособено голям диаметър! Разходете се до Преображенския манастир или до Троянския, погледнете и хайде после отново да си поговорим за петоъгълните шесторъбове. Освен въображение, естетическо чувство и познание тая работа иска и майсторлък. Неслучайно тая година татковината ни чукна 1336 лазарника!
От дума на дума дойде дума и за едни самолети. Като го емнаха Румен Радев за „Грипен”-ите, та вече шеста неделя. То Цуци, то Боци, то „демократи”, то протестъри, то все отбор юнаци-разбирачи, които не слизат от изтребителите си. Да имаха акъл, щяха да видят, че шведското возило е хем ново, хем добро, хем политически неутрално. И вълкът сит, и агнето цяло, и овчарят спокойно може да си дрънне няколко сливовици с шопска салата, а чехите и унгарците определено не са по-прости от нас! Да имаха, ама нямат! Цялата стратегия на комунистите, комсомолците и пионерите (и по това винаги ще ги разпознавате) е да се целуват с актуалния „Голям брат”. Целуват се, за да се облажат. Те да се облажат, да не помислите, че народът! 45 години се целуваха със Съветския съюз, като им спряха кранчето оттам, побързаха да се цунат с Щатите, а напоследък и към Китайската народна република мяткат влажни погледи. Големи „любовници” се извъдиха и муцунките им все едни такива мазни, блажни! Преди на 7 ноември се кланяха, днес на 4 юни, утре и на 1 октомври ще лазят, ако другарят Си Дзинпин им хвърли по някой лев. Въображение, естетическо чувство, познание!? Ха, смешки! Да живеят ситите петоъгълни шесторъбове и ненаситната петоъгълна шесторъбщина!

четвъртък, 8 юни 2017 г.

Другият

Колко хубаво би било, ако имаше повече кротост и смирение в човешките взаимоотношения!

Не, ние не унищожаваме себе си. Поне не директно. Унищожаваме другия. По-лесно е някак си. Унищожаваме го с претенциите си да бъде като нас. А той е различен. Унищожаваме го понякога с мълчанието си. А той може би има нуждата някой да му говори. Унищожаваме го винаги с нелепото си желание да го направим част от объркания и хаотичен свят на собственото ни егоистично „Аз”. А е възможно неговият вътрешен мир да е и по-подреден, и по-хармоничен от нашия.

Другият не иска да бъде наставляван и поучаван. Другият не иска да му размахваш назидателно пръст или юмруци, когато сгреши. Другият не иска да го обвиняваш и да му се налагаш. Другият иска да бъде разбран и простен.

Губим килограми време да се самоанализираме, самозадоволяваме и самосъжаляваме. Другият е там, самотен, затворен в своята малка стаичка и мечтае за нашите пет добри думички.
Трошим хиляди средства за безсмислени вещи и скъпи играчки, които после ще обират прахта по таваните.
Другият е гладен, надява се на два кинта и двайсет за парче хляб и топла чорба.
Изхвърляме тонове боклуци и мърсим природата. Убиваме я. Всекидневно.
Другият казва: „Ела сред природата да подишаме въздух и да се заредим с красота!”.


Никакви утопии и никакви идеални общества няма да превърнат планетата Земя в рай! Но може да стане по-добре – когато разберем, че другият съществува. Той е тук с ококорени черни или сини очи, със смачкано яке или кадифени панталони, с шапка-идиотка или старомодно бомбе. Той е тук някъде - на улицата, на стадиона, в селото, в града, на поляната, в киното, в трамвая. Той е тук винаги и очаква твоята протегната ръка, твоята усмивка и твоето кротко и смирено „Добър ден!”.      

четвъртък, 25 май 2017 г.

Разни такива нещица

Преди няколко дни българинът Атанас Скатов отново покори Еверест. Родните медии отразиха това достойно постижение все едно нашенецът беше отишъл до Мальовица за боровинки. Ясно – добрата новина не е новина, трябва да има яко нещастие, ужас и омраза, за да се плаши народът и да не вдига глава към острата сабя на батя си Боци. Но друго някак си ме гложди повече – ами да, в съвременния материалистичен и технологичен свят изкачванията на Еверест действително станаха по-лесни и евтини от разходка в Борисовата градина. И не само те. Човешкото същество дотолкова наблегна на развитието си като материална единица, че наистина прекалено много неща вече изглеждат лесни и евтини. Да обиколиш земното кълбо за 1 ден – никакъв проблем! Намери евтините авиокомпании, направи си план, отдели малко кинти (дори и българска заплата би била достатъчна) и обикаляй. Да вдигнеш 300 кила от лежанка – никакъв проблем! Открий подходящите стимуланти, зоби яко, тренирай и накрая ще ги вдигнеш. Да пробягаш 100 метра под 9 секунди – е, това вече е детинска игра, само трябва да финтираш допинг ченгетата. Да скачаш с бънджи или парашут, да се возиш на яхта, да се разкрасиш или подмладиш – ама за какво изобщо иде реч, вади кинтите и го прави! Животът е толкова прекрасен, всичко е толкова евтино и достъпно, всичко е толкова постижимо, че от цялата тази хубост и красота хората се чувстват... самотни и отчаяни! Хахаха, парадоксът на новото време – имаш всичко, а ти се ще да нямаш нищо!    
Преди време питах моя близка каква е разликата между този и онзи мобилен телефон, при положение че все са мобилни телефони. Разликата била в екстрите. С единия можело да си снимаш гъза и да го пуснеш в сурат-тефтеря, а с другия можело да си снимаш сурат-тефтеря и да си го споделиш на гъза. Без излишни думи, а то в случая всички думи ще са излишни – важното е споделяне да има, за да бягаме от самотата. Но тя, темата за отчуждението на едноизмерния хомо консуменс, е толкова добре развита от чичко Маркузе, че едва ли си струва точно аз да философствам над нея. Намерете си книжките и ги четете – информацията се яде винаги в суров вид, претоплянето или тълкуването влияят зле на вашите мозъчни функции!

Задълбаването единствено и само в материята и опитът материята да бъде обяснена единствено и само чрез материята не само че не правят никого на тази злощастна планета щастлив, но и са глупави. То вероятно и динозаврите са се чувствали всесилни (а те материя даже в излишък са имали), докато някаква елементарна промяна в климатичните условия не ги и е превърнала в шепа кокали. Добре е, докато търсим най-малката микрочастица материя, която уж трябвало да споява всички частици във Вселената, да се замислим, че може би такава няма. Че материята се крепи от дух - както в пространството на микрочастиците, така и в реалността на галактиките. Че всички взаимодействия, чрез които работи Вселената, са взаимодействия на привличане. Че всеки динозавър сам по себе си, колкото и да е бил материално силен, сега не е нищо повече от експонат в музей.

Спорихме с мой руски приятел какво е човекът - венец на творението или грешка на природата? Нито той, нито аз, нито един куп други хора дадохме смислен отговор. По-скоро у мен се завъртя такава идея, че съвременното човешко същество е нещо заблудено, което е сбъркало пътя си, но има своя шанс да го намери отново. Ако продължи по сокаците на животинското си усъвършенстване – то ще последва съдбата на динозаврите. Ако тръгне по дългия и труден път на духовното си съзряване – то вероятно ще постигне щастие и в материята. Не бива да забравяме - на Земята освен Хитлер е живял и Моцарт.     


понеделник, 15 май 2017 г.

In Rock

Тая работа с плановете никога не е била по мен. Мисля едно, върша второ, а накрая излиза пето, седмо и единадесето.
Планът ми за вчера едва ли е стигал по-далече от игрището и лекото футболче за тонус и добро настроение. Благодарение на моите прекрасни приятели от терена отидох на концерта на „Пърпъл”. Нерде Горна Диканя, нерде Долно Нанагорнище! С тая разлика, че тонусът и доброто настроение не само че не пострадаха, но и хвръкнаха със сума ти децибели в правилната посока. Логично обяснение!? Нямам. В такива моменти разсъжденията ми приключват с класическото „Ами то така се получи”.
Защо обичам рока!? Навярно това е моят ритъм или нещо такова. Но всъщност не знам – просто така се получи.
Защо съм левскар!? Тоя избор съм го направил в толкова несъзнателна възраст, че едва ли имам и смътни спомени. Не знам. Така се получи.
Виж, за „Ливърпул” и „Флойд” мога да обясня. Има песен на „Флойд”, в която е вплетен химнът на „Ливърпул”. Ама дали заради песента съм фен на отбора, или заради отбора съм фен на песента – не знам. Така се получи.
Често пъти ме упрекват, че съм едновременно социалист и демократ. Как да им отговоря!? Примерно социалист съм (ама така, както аз го разбирам, а не както се опитваха да ме накарат да го разбера), защото гледката на бедни, гладни, болни и бездомни хора ме потиска. Иска ми се да те получат помощ отнякъде. От друга страна съм демократ (ама така, както аз разбирам демокрацията, а не както искат да ме накарат да я разбера), защото на никого не бива да му бъде натрапван чужд избор и да му се отнема неговият собствен. Така ги мисля нещата. Но на практика не знам. Просто така се получи. Това ми диктува сърцето.
Правил съм хиляди грехове и грешки. Защо!? Анализирал съм ги. Повтарял съм ги. Подесетвал и похилядвал даже. И накрая в себеобясненията си май винаги се оказвам някъде на ръба на „Ами то така се получи”.
Е, понякога, просто по случайност, съм постъпвал и добре. Ама то е, защото така се получи. И изобщо – писнало ми е да планирам, а още повече ми е писнало да ме планират. Предпочитам моето си „Ами то така се получи” и нека бъде рок.

Събуждам се днес. Вратът ми схванат. Гърлото прегракнало. В главата ми рок. На душата ми леко. Чичко Гилън добре се погрижи за мен!
Пия двойна доза кафе, изсмуквам няколко бързи фаса – да се настроя за „труд и бой”, дето се вика. Отварям няколко сайта – да се информирам, както има една дума. А там – човешки драми и трагедии, „еврогейвизионни” неволи и други простотии. Що ли ги отварям изобщо, като знам, че журналистиката отдавна си е отишла от тях – ако въобще някога я е имало. Във всяка нормална страна, където хората слушат предимно рок, човешките драми и трагедии са лично и интимно нещо, с което е направо незаконно да се спекулира. За тупаните и чалгарите от „Пик” и „Блиц” това е човешко месо, с което засищат канибалските си инстинкти. Във всяка нормална страна, където журналистите слушат рок, се гони до дупка властта, която да решава проблемите на хората. Родните чалгари и тупани гонят властта, за да я целуват по дупките и да си решават собствените проблеми. Във всяка нормална страна един концерт, събрал над десет хиляди души, би бил отразен поне с няколко изречения. Чалгарите и тупаните мълчат – ни е чалга, та да я слушат, ни е тупан, та да го целуват. 

Е, почти успях да се ядосам. То почти така се получи. Ама добрият стар рок набързо вразуми посъбудилите ми се две мозъчни гънки – я гаси бързо компа, я стига бачкане за днес, тъй или иначе ще си неработоспособен, я ходи дръпни две бири с приятел и му разкажи за вчера, абе я „Смок на дървото”... Дай си един ден и се накефи, че вчера така се получи.      

събота, 6 май 2017 г.

Подемос

„Да променим средата, за да се подобрят хората, или да променим хората, за да подобрим средата” – попита се датският принц Хамлет в очакване Тръмп и Ким Чен Ун да сложат финална точка на човешката история и убеден, че „негово височество” човекът не е нещо повече от завършен егоист и кръгъл идиот.

Пазарната среда е функция на пазарния човек, обладан от „величието” на пазарните принципи. А пазарните принципи не са нищо друго освен победа на егоизма и търгашеството в човешките взаимоотношения.
Пазарните принципи в образованието водят до невежество.
Пазарните принципи в здравеопазването водят до страдание.
Пазарните принципи в политиките към хората в неравностойно положение водят до мизерия.
Пазарните принципи в системите за сигурност водят до мафия.
Пазарните принципи в обществото водят до отчуждение.

„Да променим средата, за да се подобрят хората, или да променим хората, за да подобрим средата” – попита се датският принц Хамлет и прегърна Офелия.

Социализъм преди Христа няма. Дотогава пазарните принципи не просто са даденост – те нямат и алтернатива. Хората очакват месия, който ще промени средата с магическа пръчка, тук и сега, веднъж и завинаги. А Иисус Христос нищо не променя. Но поради огромната си Любов ни показва как сами да постигнем промяната. Първо в нас самите, а после и в средата. Бавно и постепенно. И вече две хиляди години върви заедно с нас в Промяната. Въпросът е дали ние искаме да вървим с Него...

Социалната среда е функция на социалния човек, скромно приел социалните принципи. А социалните принципи не са нищо друго освен победа НАД егоизма и търгашеството в човешките взаимоотношения.

Социалните принципи в образованието са знание.
Социалните принципи в здравеопазването са здраве.
Социалните принципи в политиките към хората в неравностойно положение са солидарност.
Социалните принципи в системите за сигурност са сигурност.
Социалните принципи в обществото са Любов.

„Ясно!” – каза си датският принц Хамлет, заживя щастливо с Офелия и прати Тръмп и Ким Чен Ун на творческа визита и обучение в Пловдив.


петък, 5 май 2017 г.

Клоунът

Клоунът
е рицар
без доспехи.
Господарите
страхуват се
от него.
Безумно сам,
наметнал
чужда
дреха,
препуска
Дон Кихот
във царството
на бесовете.

четвъртък, 4 май 2017 г.

Съвсем обикновен фашизъм

Делението на ляво и дясно идва от Френската революция. Тогава в парламента отдясно сядат тия с пастите, а отляво борещите се за хляб. Така е и до днес. Въпросът е кой първи ще се докопа до гилотината...

Откакто свят светува тия с пастите смятат, че борещите се за хляб са нисши същества, които не отговарят на „висшите” им стремежи. Така е и до днес. Въпреки че на няколко пъти борещите се за хляб първи се докопаха до гилотината. Което, разбира се, не помогна особено нито на тях, нито на всемирното човечество.

Лявото и дясното не са политически мит. Те са вечната битка между свободата, равенството и братството и самозваните „свръхчовеци”, обладани от беса на манията за величие, които делят хората на висши и нисши.

По време на Гражданската война в САЩ отляво стои Линкълн. Той твърди, че негрите също са хора и не бива да бъдат държани в робство. Отдясно настояват на обратното. Слава Богу, губят. Лошото е, че не се признават за победени...

По време на Втората световна война десните пасти агитират, че евреите, славяните, циганите и изобщо всички, които не желаят да бъдат свръхчовеци и да ядат пасти, не са хора. Бяха необходими милиони жертви, за да бъдат разубедени. Временно...

В различни времена и до наши дни дясното създава догми, че различни групи хора не са хора - жените, бедните, малоимотните, различните, умните, просветените, физически и психически неравностойните. И яде бой, рано или късно. Защото свободата, равенството и братството имат Божествен произход, а неговите теории най-често са безумни бълнувания на обикновени психопати.

След дългогодишни плювания по лявото на 4 май 2017 година в милата ни България на власт се възкачи крайно дясното. Първо ще започнат от хората с увреждания, после най-вероятно ще погнат циганите, след това ще дойде ред на социалистите, демократите, комунистите, хората, които носят очила, хората, които не носят очила, пияниците, трезвениците, хората с домашни любимци, хората без домашни любимци, феновете на футбола, любителите на художествената гимнастика, художниците, артистите, стругарите, планинарите, хората, ползващи ютия, и тия, които ходят негладени, сюрреалистите, импресионистите, оптимистите... Абе все ще намерят за нещо да се заядат, за да оправдаят тормоза, който ще упражняват. Накрая, естествено, ще се провалят. Но жална ни майка, докато това се случи...


4 май 2017 година. Тъжен ден за България, в който нямаме право да мълчим. Особено тия, на които сърцето ни бие отляво, особено тия, които имаме червена кръв, особено тия, които ядем хляб и не мечтаем за пасти, особено тия, които вярваме, че идеята на Дякона за чиста и свята република не е утопия! Замълчим ли – губим битката без бой! Изкрещим ли – това ще е началото на тяхното поражение! Лявото винаги побеждава – просто хлябът е по-полезен от пастите...

понеделник, 13 февруари 2017 г.

Крив кошмар

Нощес сънувах, че станала голяма беля в Северното полукълбо. Натовариха ни всички народи от тоя край на планетата на разни кораби, за да ни евакуират на юг. Започнаха да ни разпределят – кой къде да иде. На нас, българите, се падна Австралия. Австралия, викам си, не е зле – каквито сме каръци, можеше направо на Антарктида да ни пратят. Не е зле, ама като стигнахме – пълна мизерия. Искаха в Пърт да ни оставят, ама ние, тарикати, не се съгласихме - първо - много топло, второ - твърде горещо. Я, там, в Мелбърн ни карайте – то ще да е по като у нас.

Е, свалиха ни у Мелбърн. Дъжд бие, град чука. Събраха ни на едно място – народ, народ, гъз до гъз, дупе до дупе. Другите, предвидливи, чадърчета си носеха, ние стоим като мокри мисирки. На другите, по-техни си, работа им намират, за нас - ни работа, ни кинти. Другите, по-оправни, бутат се, ръгат се, уреждат се. Гледа ги свитичкият нашенец, кърши ръце и не знае по кой път да поеме. Хеле, сетиха се – дадоха по нещо за ядене. Ама то - помия. За червено винце и жълта грозданка - да не говорим. И нали сме си ящни и сладокусни – започнахме да мърморим. Започнахме да мърморим – едни ни се отвориха. Тръгнахме да им хвърлим гора и половина бой – всички народи срещу нас скочиха. Абе, не ни обичат и туйто! Кошмар!


Разгеле, събудих се! Вън мъгливичко, а на мен ми радостно. По-хубаво от България никъде няма! Е, верно, от сума ти време шайка разбойници ни ръководи, ама то крив народ като нашия ни се води, ни се кара. Е, верно, не ни обичат, ама и те не са хич за обичане. Е, верно, за прости ни мислят, ама и те да не са по-стока – с най-древния и мъдър народ в Европа тръгнали да се сравняват! Не ние тях, тия идиоти нас трябва да слушат. Че току-виж направили голямата беля в Северното полукълбо... 

четвъртък, 2 февруари 2017 г.

Спомен за Константин Златарев


Печатно издание без добра карикатура е като руска салата без майонеза – яде се, ама най-важната съставка липсва.
Когато бачках във флагмана на Демократичната опозиция в Съюза на глухите в България вестник „Нова тишина”, имах щастието да попадна на един истински майстор в този жанр – Константин Златарев. Макар и на преклонна възраст, дядо Коста беше душата и сърцето на изданието. Без неговите карикатури „Нова тишина” едва ли щеше да бъде нещо повече от луксозна хартия за подпалки. Убеден и последователен демократ, талантлив и остър художник Константин Златарев беше основното оръжие на хората с увреден слух в честната им и почтена борба срещу диктатурата на олигархията в системата на СГБ. Подобно на големите Илия Бешков и Тодор Цонев, той не се страхуваше да осмива силните на деня. Основен герой в творчеството му беше дългогодишният председател на Съюза на глухите в България Васил Панев – световен рекордьор по най-продължително заемане на изборна длъжност (52 години). Без злоба, но със задължителния сарказъм за всеки уважаващ себе си и публиката карикатурист дядо Коста умело разобличаваше самозабравилия се управник. Константин Златарев имаше и своите прекрасни интерпретации по вечната българска тема „Бай Ганьо на власт”. Детайлите на реалността никога не могат да избягат от очите на майсторите. Истинските, като Бешков, Цонев и Златарев, много добре знаят за какво иде реч и не се страхуват да го кажат – няма по-голям бич за клетата ни родина в най-новата й история от докопалите се до високи постове байганьовци! От тях, а не от някакви измислени конспирации, идват най-страшните беди за българския народ.


Освен с огромния си талант дядо Коста впечатляваше и с духовния си аристократизъм. Роден през 1915 година в семейството на достоен български офицер, той носеше елегантността, доброто възпитание, честта и достойнството на онази България, която сякаш вече безвъзвратно сме изгубили. Константин Златарев използваше жестомимичния език без излишна маниерност, кротко и спокойно, с ясната идея да бъде разбран, а не безпардонно да налага мнението си. Беше и добър психолог. Често успяваше с лекота да овладее зараждащи се конфликтни ситуации. До последно дядо Коста съчетаваше невероятно бистрия си ум с още по-невероятната за годините си работоспособност. Когато през 2009 години той се пресели в по-добрия свят, се изгуби голяма част от енергията, с която хората с увреден слух водеха своята битка за демокрация и справедливост. Не след дълго, загубил най-верния си и отдаден на каузата автор, престана да излиза и вестник „Нова тишина”. Останаха само спомените. За едно прекрасно професионално приключение и за един забележителен човек, от когото научих толкова много. Поклон, дядо Коста! Благодаря ти за чудесното сътрудничество!  

вторник, 31 януари 2017 г.

Структура и Закон


Този толкова объркан наш временен земен живот всъщност е уютно разположен в пространството на две крайности – Вселената и вселената на микрочастиците.
Вселената е всичко друго, но не и хаос. В нея различни по форма, съдържание и размер структури – системи, подобни на Слънчевата и галактики, съществуват и работят по точно определени закони. Когато ме докосне звукът на Вселената, усещам хармонията на симфония. Съвършена симфония.
И вселената на микрочастиците не е хаотична. Атомът и другите, по-малки от него частици също са структури, които действат по закон, сякаш са нотите на Вселенската симфония.
А дали в този толкова объркан наш временен земен живот има място за структура и закон!?
Ако приемем, че човешките взаимоотношения зависят от законите на привличането, може би ще добием представа защо с някои хора имаме от дълги години прекрасно приятелство, а с други нещата ни не се получават от самото начало.
Ако махнем правилата на футбола, не вярвам, че тази чудесна игра ще продължи да ни вълнува по същия начин.
Полицията и армията не са най-приятните структури, но без тях идват на власт мафията и чуждоземните нашественици. В крайна сметка и те са структури – природата не обича празнотата. Ама тия извратени структури дали ни правят по-спокойни и сигурни!?
И нормалната демократична държава е структура, която се движи по закон. Заслужава ли си да я заменим с волята на някой самодържец, който всекидневно да сменя правилата според капризите на настроението си!?
Отговорите на един куп такива въпроси ми бягат по тъча. Въображението ми играе и по темата какво ще се случи, ако премахнем всички познати структури – дом, семейство, училище, приятели, църква, родина и тъй насетне... Дали тогава ще се изтрепем като последните идиоти, или пък абсолютната свобода ще ни направи по-отговорни!? Не мога да преценя. Обаче за себе си знам, че хаосът ме плаши, а структурите и законът ми носят усещането за уюта на онези две крайности – Вселената и вселената на микрочастиците, в които е разположен този толкова объркан наш временен земен живот.   

    

петък, 27 януари 2017 г.

La Piovra

Никога не се бях замислял, че един филм с еднозначно послание може да предизвика толкова противоположни реакции. Когато по родната телевизия течеше известният сериал „Октопод”, с детски идеализъм искрено се радвах на главния герой инспектор Катани, който самопожертвувателно бореше мафията. Даже не пожелах да гледам последната серия, защото предварително знаех, че го убиват. Не можех да допусна, че злото ще победи Доброто по такъв безмилостен начин. Дори на филм.
Едни други мили хора в любезната ни родина обаче очевидно възприеха италианската продукция по съвсем различен начин. Не знам дали в ЦК на БКП, ЦК на ДКМС, ДС и другите структури на тоталитарната власт са провеждани тайни курсове за стратегията на Коза ностра и има ли тя почва в условията на „развития социализъм” у нас, но тия юнаци впоследствие толкова се вживяха в ролята на адвоката Теразини и другите мафиоти, че у мен вече не остана и милиграмче съмнение – БГ мафията не е проста мафия, тя е планирана по сталински образец терористична структура, упражняваща уж легална държавна власт. То, между другото, нюанси на подобен подход в ръководенето на изстрадалата ни татковина могат да се забележат в целия 45-годишен период на „покоряване на сияйни висоти”.

Интересен феномен е, че срещу мафията в Италия се изправят основно представители на левицата, което всъщност е нормално. Различните форми на държавни регулации, за които настояват всички честни и почтени комунисти, социалисти и социалдемократи в Западна Европа, осветляват икономическите процеси, а Коза ностра има нужда от тъмнина, за да върши пъклените си дела. Наличието на силна, богата, мащабна средна класа също пречи на мафията. Тя има нужда от бедност, глупост и мътна вода, а шарани винаги се намират. Добре организираните структури на армията, полицията, здравеопазването и образованието също пречат на адвокато Теразини и приятели – колкото повече сянка, нестабилност и непрозрачност има в тях, толкова повече кинти потичат в черните касички. Оставени на пазарен принцип, тия четири основни стълба за всяка държава много лесно се превръщат в златна мина за мафиотите. Накратко – да сте чували нещо за силата на шведската, норвежката, исландската или датската мафия!? А проумявате ли най-сетне защо нашите, вдъхновени от Маяковски, „леви, леви, леви” за една нощ станаха „десни, десни, десни” и яростно започнаха да рутят всичко що е държава у нас!? Вместо да подкрепят приятелите си от италианската левица и инспектор Катани (между другото актьорът Микеле Плачидо никога не се е срамувал, че е комунист), родните болшевики направиха така, че цялата Българска държава да функционира на мафиотски принцип. И с тази мафия се сблъскваме всекидневно – от разправиите с контрольорите в градския транспорт през безумното плащане за частни уроци в образованието до рекета на корумпираната ни администрация. Нещо повече – самите ние сякаш малко по малко сме започнали да се превръщаме в мафиоти, които предпочитат да изкарват мизерни левчета на тъмно и не искат да си плащат данъците и осигуровките.

А генетиката на злото, на практика, колкото и да е банално, също тръгва от онзи 45-годишен период, заседнал като стара дъвка в кариесите ни. Та от какво се издържаше тоталитарната държава, ако не от продажба на оръжия, трафик на наркотици, реекспорт на нефт и други характерни дейности за всяка уважаваща себе си престъпна структура на планетата!? Соц. „благоденствието” се крепеше на мръсни пари! Ако беше оставена на „Кремиковци” и завода за санитарен фаянс в Севлиево, Народна република България щеше да се продъни финансово като рибарската лодка на Васко да Гама от село Рупча.


И до днес не съм гледал серията, в която убиват инспектор Катани. Може би защото продължавам наивно да вярвам, че злото не бива така безмилостно да побеждава, дори и на филм. И не спирам да мечтая феновете на адвоката Теразини, у нас и по света, един ден да се сблъскат с реалността, ама оная истинската, и да разберат, че придобитото в тъмнината не носи щастие – нито на тях, нито на всички останали.  

четвъртък, 26 януари 2017 г.

На борсата

Барабар Пешко с поетите и аз споря с дама на тема.
- Продавам се бе, продавам се! Ама няма кой да ме купи – вика ми тя и възмутено разплита с поглед поовехтялото ми пуловерче.
- Нямаш грижи. Връзвам те с един синджир и право на пазара в Богров. Слагам ти цената и все ще минеш за нещо – я за патица, я за кокошка, я за коза – хвърлям монетки за две кафета и три коли, вземам си скиорската шапка (тип ББ на парад) и оставям ядосани поредните блу спениш айс в безславната си кариера на недотам млад Вертер.

„Продавала се нашата! – глобализирам в преспите досадното недоразумение – Защо предците ни не се продаваха, а камък по камък градяха България!? Защо!? Гледаха земята си, действаха занаятите си, вършеха работата си и с честни и почтени левчета осигуряваха по-добър живот за семействата си. Наложеше ли се – отиваха и на война, проливаха кръв – своя и чужда, без да се тюхкат за дънки „Еделвайс”, апартаментче в София и „Лада 1600”. Когато трябваше – оставяха и главите си на дръвника за Вяра, Чест и Родина. Гладни и боси, притискани и потискани, насилвани и унижавани – не се продаваха, не се даваха, не се предаваха...”

Затънал до уши в преспите на глобалните си разсъждения, се сещам за един виц и една друга реална случка.

Срещнали се цар Борис ІІІ и Тодор Живков. Бай Тошо се похвалил:
- Е, Боре, виде ли – три Българии направийме. То магистрали, училища, болници, язовири, площади... Чудо!
- Така е, г-н Живков – отвърнал му царят, - ама това го направихте с моите хора, де сега да видя какво ще направят вашите.

Е, видяхме ги - осраха се! Ама то си беше логично. Когато не си научен на нищо,  когато нямаш занаят, който обичаш, а земята ти е отнета, когато работата е досадно задължение, а кражбата нормална норма на поведение, когато дънките „Еделвайс”, апартаментчето и „Лада”-та са по-висша ценност от Вярата, Честта и Родината, когато не си нито гладен, нито бос, а се оставяш да те унижават за хляб и обуща, на тебе не ти остава нищо друго освен да се продадеш. Да се продадеш! Без да усетиш, че продаденият човек вече не принадлежи на себе си, а на господаря си. Той е роб. Без да помислиш, че продадената държава вече не принадлежи на народа си, а на тия, които са я купили. Тя е колония. Те такава я свършиха Тошовите хора – сами роби станаха, че и България в колония превърнаха!

Увлякох се и щях да забравя другата реална случка. Лафя си в Борисовата градина с някакъв старец – комунист, да речем – от ония, истинските. Той откровено ми сподели:
- Ние не трябваше да забраняваме религията. Християните не крадяха.

„И не се продаваха, приятелю, и не се продаваха. А вие разказахте играта на търговията със стоки, за да процъфти търговията с човешки души” – нещо такова веднага протече в онова пространство зад очите ми, което толкова рядко използвам. Но замълчах. Човекът беше на години. А и не си търсеше купувач.  

вторник, 24 януари 2017 г.

Горкият Йовков!

Когато ми стане криво, влизам във вълшебния свят на някое томче на Йордан Йовков и не искам да излизам.
Ех, Калинов, колко различни са хората там!

Йовковият българин е добър. Ама някак си естествено – без догми и предписания, по природа.
Йовковият българин е вярващ. По нашенски общува с Бога. Има изградени представи за добро и зло.
Йовковият българин е майстор. Занаятът е неговата всекидневна поезия.
Йовковият българин е отговорен. Към себе си, близките си, земята, родината.
Йовковият българин е свободен. Когато работи, когато пие в кръчмата, когато гледа звездите.
Йовковият българин е търсещ. Здраво стъпил не земята, той се опитва да намери своето местенце във Вселената.
Йовковият българин не се мисли за безгрешен. Знае силата на покаянието и прошката.
Йовковият българин е красив. Вътрешно красив. Без украшения.
Йовковият българин е истински. В сълзите и смеха си, в обичта и съмненията си, в мечтите си.
Йовковият българин е хармоничен. И в Духа, и в материята.
Йовковият българин е широкоскроен. Огромен. Не се побира в изкуствените рамки на ограниченото ни съвремие.
Йовковият българин е вечен. Като България.
   

Когато ми стане криво, влизам във вълшебния свят на някое томче на Йордан Йовков и не искам да излизам. Сещате ли се защо!?