In Rock

Тая работа с плановете никога не е била по мен. Мисля едно, върша второ, а накрая излиза пето, седмо и единадесето.

Планът ми за вчера едва ли е стигал по-далече от игрището и лекото футболче за тонус и добро настроение. Благодарение на моите прекрасни приятели от терена отидох на концерта на „Пърпъл”. Нерде Горна Диканя, нерде Долно Нанагорнище! С тая разлика, че тонусът и доброто настроение не само че не пострадаха, но и хвръкнаха със сума ти децибели в правилната посока. Логично обяснение!? Нямам. В такива моменти разсъжденията ми приключват с класическото „Ами то така се получи”.

Защо обичам рока!? Навярно това е моят ритъм или нещо такова. Но всъщност не знам – просто така се получи.

Защо съм левскар!? Тоя избор съм го направил в толкова несъзнателна възраст, че едва ли имам и смътни спомени. Не знам. Така се получи.

Виж, за „Ливърпул” и „Флойд” мога да обясня. Има песен на „Флойд”, в която е вплетен химнът на „Ливърпул”. Ама дали заради песента съм фен на отбора, или заради отбора съм фен на песента – не знам. Така се получи.

Често пъти ме упрекват, че съм едновременно социалист и демократ. Как да им отговоря!? Примерно социалист съм (ама така, както аз го разбирам, а не както се опитваха да ме накарат да го разбера), защото гледката на бедни, гладни, болни и бездомни хора ме потиска. Иска ми се да те получат помощ отнякъде. От друга страна съм демократ (ама така, както аз разбирам демокрацията, а не както искат да ме накарат да я разбера), защото на никого не бива да му бъде натрапван чужд избор и да му се отнема неговият собствен. Така ги мисля нещата. Но на практика не знам. Просто така се получи. Това ми диктува сърцето.

Правил съм хиляди грехове и грешки. Защо!? Анализирал съм ги. Повтарял съм ги. Подесетвал и похилядвал даже. И накрая в себеобясненията си май винаги се оказвам някъде на ръба на „Ами то така се получи”.

Е, понякога, просто по случайност, съм постъпвал и добре. Ама то е, защото така се получи. И изобщо – писнало ми е да планирам, а още повече ми е писнало да ме планират. Предпочитам моето си „Ами то така се получи” и нека бъде рок.

Събуждам се днес. Вратът ми схванат. Гърлото прегракнало. В главата ми рок. На душата ми леко. Чичко Гилън добре се погрижи за мен!

Пия двойна доза кафе, изсмуквам няколко бързи фаса – да се настроя за „труд и бой”, дето се вика. Отварям няколко сайта – да се информирам, както има една дума. А там – човешки драми и трагедии, „еврогейвизионни” неволи и други простотии. Що ли ги отварям изобщо, като знам, че журналистиката отдавна си е отишла от тях – ако въобще някога я е имало. Във всяка нормална страна, където хората слушат предимно рок, човешките драми и трагедии са лично и интимно нещо, с което е направо незаконно да се спекулира. За тупаните и чалгарите от „Пик” и „Блиц” това е човешко месо, с което засищат канибалските си инстинкти. Във всяка нормална страна, където журналистите слушат рок, се гони до дупка властта, която да решава проблемите на хората. Родните чалгари и тупани гонят властта, за да я целуват по дупките и да си решават собствените проблеми. Във всяка нормална страна един концерт, събрал над десет хиляди души, би бил отразен поне с няколко изречения. Чалгарите и тупаните мълчат – ни е чалга, та да я слушат, ни е тупан, та да го целуват. 

Е, почти успях да се ядосам. То почти така се получи. Ама добрият стар рок набързо вразуми посъбудилите ми се две мозъчни гънки – я гаси бързо компа, я стига бачкане за днес, тъй или иначе ще си неработоспособен, я ходи дръпни две бири с приятел и му разкажи за вчера, абе я „Смок на дървото”... Дай си един ден и се накефи, че вчера така се получи.