вторник, 31 май 2011 г.

Накъде


Накъде
без вяра
и без братя?
Еничари
продават се
за злато.
Чужденци
народа ни
подмятат.
Години
хвърлихме
на вятъра.
Накъде?
Без вяра
и без братя.

сряда, 18 май 2011 г.

Европа – време за впечатления


        Имам впечатлението, че по нашите земи сме склонни да обвиняваме американците за всичките ни беди.
        Имам впечатлението, че по нашите земи сме склонни да превъзнасяме прехвалената Европа повече отколкото трябва.
        Не знам доколко личните впечатления допринасят за откриването на истината. Но всяка индивидуалност има правото на своите лични впечатления. Само лицемерите крият личните си впечатления и се опитват да угодят на всички.
        Нямам какво да крия. Уважавам САЩ повече от така наречената Европа. Американците могат и да правят грешки в своята политика, но винаги на даден етап си ги признават, вадят си необходимите изводи и продължават напред.
       Европа за мен не е нещо повече от географско понятие. Когато се опита да бъде нещо повече от географско понятие, тя забърква огромни каши, които впоследствие биват сърбани от целия останал свят.

       През 1919 година президентът на САЩ Удроу Уйлсън заявява необходимостта от подписване на мир без задоволяване на несправедливи искания за присвояване на чужди територии като "наказание". "Никой мир не може да бъде траен - заявява президентът Уйлсън - ако допусне да се прехвърлят народите от ръка на ръка като вещи".
      САЩ решително поддържат справедливата кауза на победените страни в това число и на България и се противопоставят на прекомерните искания на победителите. По-късно Конгресът на САЩ отказва ратифицирането на Ньойския и останалите договори от Версайската система.
Какво прави Европа по същото време? Глупости, които 20 години по-късно водят до нова, още по-ужасяваща война.
      На конференциите в Техеран през 1943 и Ялта през 1945 година Франклин Делано Рузвелт прокламира своята доктрина за „Четиримата полицаи”, която да гарантира световния мир. Идеята на този велик мъж е страните-победителки Великобритания, Русия, САЩ и Китай да изградят съвместна система за сигурност, която да предотвратява бъдещи глобални конфликти. Оттам насетне всички народи на земята имат свободата да вървят по какъвто си път искат.
      Чърчил и Сталин избират друга система на развитие – от написаните на салфетка сфери на влияние до откровеното плячкосване в стил „това на мене, това на тебе”.
      Последствията са ясни – Желязната завеса, Студената война, постоянната ядрена заплаха.

      Европа често пъти злоупотребява с американската добронамереност и забърква хората отвъд океана в собствените си проблеми. След това си измива ръцете и оставя янките да си ближат раните. Такива са историите и на войната във Виетнам, и на тази за Косово. Не бива да се забравя, че Виетнам беше френска колония, а разпадът на бивша Югославия – европейски проблем. Не случайно Бил Клинтън отчита като своя най-голяма политическа грешка войната в Сърбия. Грешка, сравнима с агресията на болшевиките в Чехословакия през 1968 година. Защото с войната в Косово САЩ настроиха против себе си общественото мнение на Балканите, подобно на руснаците, които се компрометираха пред чехите и словаците – два народа, традиционно имащи топли чувства точно към тях. След Косово Щатите обраха всички негативи, сърбите са убедени в тяхната вина, а Европа отново минава метър.
Европа се опита да приложи същата тактика и напоследък – в либийския конфликт. С американско оръжие европейците искаха да извоюват своя победа. Само че този път удариха на камък. Барак Обама се оказа по-добър играч на Голямата шахматна дъска от европейските си колеги.
       Има един великолепен филм на Ларс фон Трир. Казва се „Европа”. Отделете му необходимото време. Заслужава си.
       А Америка си е велика сила. Защото прави грешки, учи се от тях и продължава напред.

вторник, 17 май 2011 г.

1999

Над Белград
ескадрили летят.
Налагат ни
с бомбите
„истина”.
Европо, Европо,
шопар и свиня
потят се
в чаршафите,
чистите.
Европо, Европо,
да плюя в
твоята бясна,
пенлива уста.
Майку
ти йебем
фашистичку!


понеделник, 9 май 2011 г.

9 май

Не съм расов. Сърцето ми не е расово. Мислите ми не са расови. Душата ми не е расова.


Днес братята руснаци празнуват! И аз заедно с тях, защото ги обичам. Те платиха огромната цена на победата, а тя дори не им донесе по-добър материален живот. Шапки долу! Колко от нас биха платили най-жестоката цена за едната победа!?

Не съм расов. Сърцето ми не е расово. Мислите ми не са расови. Душата ми не е расова. С Днем Победы, братя! И нека никога повече да не ви се налага да плащате с живота си едната победа.

понеделник, 2 май 2011 г.

Напред към консенсуса!


         Като чуя думата „консенсус”и направо ми призлява. Много ми напомня на бодрото комсомолско „абсолютно болшинство”. То бива носталгия, бива, ама това вече е прекалено.
         Основната привилегия на демокрацията е признаването на правото на индивидуалността да бъде различна. Консенсус и единомислие може да има само в тоталитарните общества.
В българската политика обаче всичко става с консенсус – влизането ни в ЕС, приемането ни в НАТО, смелото поемане по пътя на феодалния капитализъм и т.н.
         Не само че става с консенсус, но и всички нас ни карат да се присъединим към „консенсуса”. Едно си баба знае, едно си баба бае. От комунисти, комсомолци и пионери друго не може и да се очаква. Отново смело вървим към хоризонта и се надяваме на чудото. Ако партията каже – ставаме десни, ако партията каже – тръгваме с американците, ако партията каже – връщаме се към старото. Ние слушаме и изпълняваме, а партията във всичките й разновидности си пази привилегиите и ни се надсмива. 
         Сега да ви кажа как става в белите страни. В една Чехия да речем никой не тръгна да „коли” и „беси” комунистите след промените. Те спокойно си запазиха партията и името й, и още по-спокойно си влизат в парламента на всички избори. Демокрацията казва, че най-нормалното нещо е да има и комунисти в обществото, и им дава правото да съществуват, стига да не нарушават законите. Отделно в Чехия има демократична левица и демократична десница. Едните се борят за повече социални харчове, другите се борят за повече частна инициатива. Чехите също са членове на НАТО и ЕС, но не си позволяват да се оплакват от Путин на американците. И затова ползват руски газ на по-ниски цени от нас. Чехите не мразят руснаците, въпреки 1968. Сред тях има и доста русофили. Например президентът им Вацлав Клаус с по-голяма симпатия гледа към Москва, отколкото към Брюксел. На всичкото отгоре човекът е и с десни разбирания. Ха сега де, малко сложна комбинация за разбиранията на Бай Ганьо. Всъщност е много просто – чехите правят разлика между руснаци и болшевики, а и на всичкото отгоре разбират от геополитика.
        Разбира се на нас всичко това ни звучи налудничаво. Как така! Българските антикомунисти еднакво мразят и Червената армия, и Бялата гвардия. За тях Врангел и Колчак са особено опасни комунисти, които са вкарали българския селянин в ТКЗС, а Чайковски и Достоевски са основните виновници за слабия млеконадой у сивото искърско говедо.
        По темата за лявото и дясното в политиката дискусията е още по-разгорещена. Ние сме по-десни от Маргарет Тачър и с по-аристократичен произход от Н.В. Елизабет ІІ, така както на времето бяхме по-леви от Ленин и по-справедливи от Феликс Едмундович. После се чудим защо на първите избори след промените във всички страни от бившия соцлагер победиха демократично настроените сили, а у нас преименуваните комунисти. Фалшификация!? Не, приятели. Просто нашето СДС предложи на обикновените хора, които горе-долу имаха някакъв установен бит, черепи, омраза и Желю Желев. Как да гласуваш за хора, които могат да нарушат битовото ти спокойствие и те тласкат по пътя на насилието!? Друг е въпросът дали това беше реалната идея на сините или пък става дума за съзнателно сгрешена пропаганда. Мои приятели, привърженици на синята идея от онези времена, неведнъж са ми споделяли, че в редиците на СДС е имало доста агенти-провокатори, които съвсем целенасочено са насаждали омраза и по този начин естествено са наливали вода във воденицата на червените.
         Целият български преход е изграден върху основата на лицемерието. Двайсет години за репресирани се изкарват точно хора, които са седели на трапезата на Бай Тошо и мощно са лапали. Двайсет години болшевиките се правят на демократи. Двайсет години авторитарни лидери славно ни водят по пътя, при положение че пътят би трябвало да зависи единствено от личните убеждения на всеки един от нас.