неделя, 30 август 2015 г.

Промяна




„Над всички канони и устави стои любовта”
                                      свети Гавриил Ургебадзе  

Промяна!
Вън търговците
от храма!
Парите –
робство и измама,
душите ни
в тъмата
разпиляват.

Любовта е
Силата,
която дава.
Спасителят
играчки
не продава.
И само Нему
подобава
всяка
слава.    

петък, 21 август 2015 г.

За пичовете и мутрите




Да си пич е институция. Мутра – това е диагноза.
Пичът е първият батко, който съзаклятнически ти е намигнал, когато си направил поредната си детска беля.
Мутрата е досадният тип, който по стар навик от спортното училище говори пред вашите за нуждата от ред и дисциплина.
Пичът е симпатягата от даскалото, който ще те перне зад врата на майтап, а после ще те черпи един сладолед, просто защото си му симпатичен.
Мутрата е оня гаден насилник, който те бие, където те хване, за да му дадеш стотинките си за баничка и боза.
Пичът е техничарят на футболното игрище, от когото попиваш всеки финт и никога няма да ти писне да го гледаш.
Мутрата е дърводелецът, който така ще те изсели с топката в корема, че после няма въобще и да помислиш да играеш футбол с него.
Пичът е отворкото, по когото всички каки от квартала въздишат, но не смеят да доближат, защото не им изглежда стабилен.
Мутрата е „стабилягата”, на когото се продават и впоследствие съжаляват цял живот.
Пичът винаги отстъпва мястото си на възрастната дама в автобуса с уважителното: „Заповядайте, госпожа!”.
Мутрата никога не слиза от трактора си и поради тая причина не знае що е то автобус.
Пичът е приятелят, с когото ти е приятно да удариш няколко бири, да послушаш малко рок и да си побърбориш за това-онова.
Мутрата е чалгата, от която ти бучат ушите, алкохолът-менте, от който ще се натровиш, а за диалог по-добре и дума да не става. Мутрата знае всичко и ако не му го признаеш, той ще стовари това всичко (бой, таковане и сръбска музика) върху главата ти!
Пичът е чичото, който внимателно ще спре пред пешеходната пътека и весело ще ти махне с ръка.
Мутрата е бесният състезател. Най-малкото, което можеш да очакваш от него, е да ти отнесе ръцете.
Пичът е усмихнатият дядо в парка, който, докато играе шахмат или карти, философски ще обобщи: „А бе и тия, и ония…”.
Мутрата е сърдитият дядка, на когото от „мечти” за здрава ръка и диктатура, не му остава време нито за шах, нито за карти.
Пичът е като Димитър Списаревски. Благословен калпазанин, който ще обърне масата върху главите на немските ни „съюзници”, само защото са имали неблагоразумието да не станат прави на българския химн. А после ще направи таран на „Летящата крепост” на днешните ни господари и ще плати с живота си правото на съществуване на хиляди мирни българи.
Мутрата е като Боко Тиквата. Обикновен страхливец, който, застанал на челна стойка пред световните мутри, се държи арогантно с изстрадалия ни народ.  
Разликата между пича и мутрата е като между истинското християнство и радикалния ислям. Да си пич е избор. Знаеш, че ще е трудно, знаеш, че ще грешиш, докато намериш верния път. Затова и позволяваш на другите да избират и грешат. Да си мутра е самоцел. Държиш зареден автомат в ръцете си и чакаш другия да сгреши, за да натиснеш спусъка.

Не е лесно да си пич в България. И хлябът, и кашкавалът са превзети от мутрите. То и затова в татковината ни нищо пичовско не остана. Върти се един постоянен измислен филм, миришещ на щанги, бухалки и ДС, в който нещата по правило се случват насила. И накрая сметката за цялата безумна сапунка ще я платят пичовете. Доколкото ще ги има…
      

петък, 14 август 2015 г.

Долу ръцете от Българския учител!




Наскоро разлистих ученическия си бележник от шести клас и потънах в земята от срам. Нашите може и да са си мислили, че пращат на училище едно мило детенце, което са научили да се храни с нож и вилица, но отразените в малката книжка факти определено говорят, че в VІ „А” клас на ХІІ СОУ в далечната 1990 година се е подвизавал току-що свален от дървото абориген. Графата за забележките е по-пълна от водите на Амазонка, неизвинените отсъствия категорично надминават нивото на река Дунав в сантиметри, а мъдрещите се двойки по български език и литература само допълват профила на сивото искърско говедо, което бях тогава. Класната ми г-жа Георгиева, прекрасен преподавател по история, често пъти с риск за живота си озаптяваше анархо-демократичните ми амбиции. То не бяха агресивни стачки за премахване на руския език от учебната програма, то не бяха цветисти ругатни, то не беше чудо! Да бяха други времената – сто на сто щяха да ми бият шута от даскало и да ме пратят на село да си общувам със себеподобните. Веднъж стигнах до такава крайност, че милата ми класна по случайност се отърва без контузии. За да впечатля гаджетата Х, Y и Z, подложих на вътрешната страна на вратата една почти 20-килограмова талпа, която зловещо издрънча на два милиметра пред краката на г-жа Георгиева. Сега като се сетя какво можеше да стане и настръхвам! Жената се уплаши и имаше защо. Отвъртя ми два бързи шамара и написа мило послание до родителите ми, което аз, естествено, прикрих с надеждата, че и тоя път ще ми се размине. Слава Богу, че на лъжата краката са къси! Една вечер мама се върна разплакана от родителска среща, втрещена от „подвизите” на отрочето си, а дядо ми препоръча единственото правилно в случая решение – да ме главят за овчар – хем да науча един полезен занаят, хем да си показвам „геройствата” пред овцете. За съжаление не го послушаха...

Знаете ли, изобщо не се гордея със себе си. Сега да срещна г-жа Георгиева – ще й целуна ръка и ще я помоля за прошка. Защото ме обичаше като свое дете, а аз не го оценявах. Защото искаше парчето сурово месо да стане човек. Защото, въпреки издевателствата ми, тя не само не си „отмъщаваше” в часовете по история, а напротив – насърчаваше интересите ми. „Калинката е малко луд – казваше г-жа Георгиева, – но е мой човек, историк”.  А колко лесно беше да ми нацвъка двойките и да ме постави намясто… 

Поклон пред величието на Българския учител! От 70 години насам побутван, недооценяван, ниско заплатен той влива светлината на знанието в душите на хиляди малки калпазани, които се опитват да му се качат на главата. Държавата се гаври с него. Родителите на децата го тормозят с безумните си претенции. Обществото ни се отнася с пренебрежение към труда му. Но той е там, в класната стая, в своето вехто костюмче, на поста си като последна дига пред прииждащите вълни на невежеството. Скъса ли се тая дига – България отива в небитието.

Пубертетските хормонални бунтове, приятели, са си пубертетски хормонални бунтове. Те са стихия, която залива не когото трябва. И користните фундаменталисти на Системата искат точно това. Опълчиш ли се на единствените хора, които искрено те обичат – родителите и учителите, ти се превръщаш в лесноманипулируема биологична единица, с която могат да постъпват както си искат. Простичко е. Не слушаш ли тия, които ти дават знание, ти се превръщаш в безропотен роб на господарите си. Долу ръцете от Българския учител! Родината ни може да тръгне напред, само ако всички ние се постараем той отново да заеме своето заслужено първо място в обществото.     

вторник, 11 август 2015 г.

Търси се




В България един човек прави партия, двама души – това вече е партия с вътрешна опозиция. Толкова сме разединени, сякаш не сме един народ, а седем милиона различни народи, незнайно по какъв начин попаднали на тази скромна територия от 111 хиляди квадратни километра. И отдавна ги няма духовните водачи, които да ни обединят. Пък и защо да ги има – появят ли се, ние ще ги отхвърлим, защото ще пречат на блаженото ни разединение.

Напоследък на обстрел са подложени значими български личности като леля Ванга и Петър Дънов. Били неканонични. Сякаш християнската вяра не е нищо повече от система от обреди и ритуали.

Един Господ решава кой е християнин и кой не. Прекалено малки сме да се бъркаме в Неговите дела. И нямаме никакво право да съдим хора, които гледат по един по-нетрадиционен начин на християнството. В Алфата и Омегата на Вселената има място и за Петър Дънов, и за леля Ванга. Те са нашенският, българският принос към християнската философия.

Във времената на войнстващия атеизъм обикновените хора не атакуваха дворците на партийните секретари, а скромната къщица на Ванга. Там освен утеха за личните си проблеми те научаваха и Името на Този, на Когото могат да се уповават. След това, по времето на безумния преход, когато по неясни причини решихме, че покрай комунизма не е зле да срутим и Българската държава, отново единствена леля Ванга се опитваше да влее малко разум в нетрезвите ни кратуни. Ами последните й думи – „Не се мразете! Обичайте се!”!? Къде е нехристиянското в тях!? Или дай да ги отхвърлим, защото са трудни за претворяване във всекидневния ни живот!? Едва ли литургията и паленето на свещи са способни да помогнат на онзи, който пренебрегва най-важната Христова заповед – „Обичай!”.

Философията на Петър Дънов е уважавана по цялата планета, защото, използвайки научните открития от времето на Ренесанаса насам, тя представя Христос и в Неговата космическа същност. Кое му е лошото!? Или може би ние тайничко искаме да ограничим Бога до рамките на понякога повече от нелепите ни битови нужди и желания. Ако пък малко повечко четяха, днешните многобройни почитатели на Древна Индия и Людмила Живкова у нас навярно щяха да се усетят, че Махатма Ганди се е учил от Петър Дънов и Лев Толстой, а не обратното.

Българската православна църква е основен двигател на Възраждането ни. Без всекидневния подвиг на нейните скромни служители едва ли бихме се осъзнали като народ и едва ли бихме пробили тъмнината на робството. Но тя също в определени важни периоди действа нестандартно, излиза извън догмите и се разпростира отвъд реалиите на традиционното богослужение. И това е било само от полза за народа ни. През 1872 година Българската православна църква е обвинена в еретизъм и е обявена за схизматична от Цариградската патриаршия, защото екзарх Антим І, решен да запази самостоятелността й, отказва да осъди Иларион Макариополски, Иларион Ловчански и Панарет Пловдивски. Тази схизма отпада чак през 1945 година. В периода 1877 – 1915 предводител на църквата ни и истински духовен водач на българския народ е Екзарх Йосиф І, който дори няма богословско образование. Този велик нашенец завършва литературно-философския и правния факултет на Сорбоната. В редовете на БПЦ е приет не заради качествата си на свещеник, а заради интелекта и високата си образованост. С всички свои действия Екзархът далече надхвърля образа на смирения свещенослужител. Наричан Дипломатът в расо, той всячески се опитва да събере под крилото на водената от него институция изстрадалите ни сънародници, останали извън пределите на родината след безумните решения на Берлинския диктат от 1878 година. Отдадеността му на Българската кауза достига умопомрачителни размери. В Македония, Беломорието и Одринско са открити близо 1400 училища, в които ежегодно се учат повече от 70 хиляди българчета. Издействани са берати за български владици в Скопие и Охрид, в Неврокоп и Велес, в Битоля, Струмица и Дебър. Благодарение на усилията му в началото на ХХ век от 1 400 000 души християни в Македония повече от 1 100 000 се себеосъзнават като българи. Екзарх Йосиф е достатъчно авторитетен, за да издърпа ушите на Стамболов, когото искрено уважава, за прекалено буйното му поведение към Русия. Има и нужното самочувствие да размаха пръст на руснаците, които по своему обича, затова че те подкрепят сърбоманството в Македония. В цялата си дейност Екзархът се води от принципа на Българския национален интерес – „От всичко се видя, че българското правителство е ангажирано пред руското за ръкополагането, понеже политиката му е от няколко години руска, от която мисли, че ще се постигне кой знае какво…”. Нестандартно за един духовник, нали!? Да не говорим, че този знаменит наш сънародник призовава децата да се обучават в духа на… творчески национализъм. Не е ли малко еретично!?

В историята на Българската православна църква има много нестандартни личности - от патриарх Евтимий до Паисий Хилендарски, от Софроний Врачански до Иларион Макариополски, от отец Матей Преображенски до екзарх Йосиф І и още много други. Тези големи личности надхвърлят пространството на свещенослужителия и се превръщат в духовни водачи. От такива се нуждаем днес, за да се измъкнем от блатото.

Толкова сме го закъсали, че няма място за лов на вещици и анатеми, които допълнително да ни разединяват. Би било хубаво Българската православна църква да си спомни примера на своите нестандартни личности и освен добри свещенослужители да започне да създава отново и духовни водачи. Колкото и да им е неприятно на някои, последната инициатива на църквата ни да има глас в образователната система е повече от прекрасен сигнал. Ако парчето месо можеше да стане човек, без да учи, то екзарх Йосиф І щеше спокойно да си служи литургиите и нямаше да се трепе да създава училища.