вторник, 2 декември 2014 г.

Къде отиват добрите момчета?




Много обичам романите за деца на Ерих Кестнер. Препрочитам ги при всеки удобен случай и едва ли ще ми доскучаят някога, макар че голяма част от българското човечество би ги възприело като невероятно скучни. И няма друг начин – там се разправя за едни честни и почтени, прилежни, със зараждащи се чувства за справедливост и достойнство момчета и момичета, на които в Белград им викат „будали на квадрат”, а в София - идиоти. Само че на мен същите тия Антоновци и Точици, Емиловци и Мартиновци, Лотхени и всякакви други страшно ми допадат. Не, не защото виждам в тях себе си (де да беше така), а понеже ми създават чувство за уют и спокойствие, за сигурност. Знам, че по примера на тия достойни и трудолюбиви малчугани впоследствие се изграждат трудолюбиви и достойни мъже и жени, които, независимо дали са шефове в железницата, машинисти или чистачки на пероните, си вършат прецизно и съвестно работата и да се возиш на влак в Германия си е просто удоволствие. То не, че ако караш по правилата и личния си автомобил там, ще имаш някакви ядове, но точно железницата (естествено, не българската) по някакъв свой си начин се свързва с моите лични усещания за уют, спокойствие и сигурност.

Страшно ми липсват положителните хора. Не герои, а хора. Обикновени, честни, почтени. Които си вършат съвестно работата, държат на човешкото си достойнство и от чиито уста винаги можеш да чуеш една добра дума или поне един вежлив поздрав. Разбира се, тая работа не става от днес за утре. Като си спомня собственото гимназиално битие – тръпки ме побиват! Да изучаваш езика на Сервантес на няколко водки и кутия цигари между две партии бридж в близкото кафе, а в общо взето празната ти глава да се зараждат единствено поредните грандиозни простотии, с които да докажеш на „злощастното” човечество какъв нов „Крали Марко” се е пръкнал на планетата, е всичко друго, но не и добър пример за подражание. Да говорим за съвременната българска детска литература – това е още по-безсмислена работа.  Днешните мистични, сюрреалистични, метафизични словоизлияния на шепата тарикати и тарикатки, добрали се със зъби и нокти до заветното финансиране, биха докарали психично разстройство и на професорите по ядрена физика в Харвард. А връх на абсурда би било да си представим как класният Иванов влиза в 7 „А” клас на еди кое си столично школо и започва да обяснява на гледащите празно напушени подобия на деца, че ще успеят в живота, ако са честни и почтени, съвестни и трудолюбиви… Пич, полека, не и на тия географски ширини и дължини! Ако тръгнем по твоята гайда – тук просто няма да оцелеем! А и нали знаеш кво е казал нашият Биг Бос – „Добрите момчета отиват в Рая, а лошите - където си поискат!”. Раят, пич, е твърде глобално понятие за нашите бедни откъм мозъчно съдържимо глави…

Нещо почнах да губя чувството за уют и спокойствие. На всичкото отгоре съм и ленив като стадо лалугери. Я за финал да взема да копна и да туря нещичко от чичко Кестнер, та поне да видите как и защо се получават нещата там някъде в белия свят:

„Разказах ви за Антон, макар че прилича на Емил Тишбайн, защото смятам, че винаги ще има нужда да се разказва за такива момчета и никога няма да имаме достатъчно Емиловци и Антоновци!
Може би и вие ще решите да станете като тях? Може би, понеже ги обикнахте, и вие ще станете прилежни, почтени, смели и честни като тия образцови момчета.
За мен това би било най-голямата награда. Защото Емил, Антон и всички, които приличат на тях, един ден ще станат много способни мъже. Такива, каквито ще ни трябват”.

       



вторник, 4 ноември 2014 г.

Тъжно е, много е тъжно



Не искам да се правя на особено умен, какъвто не съм. Но ми се ще да споделя нещо, което почувствах в деня на поредната българска трагедия.

Винаги когато съм споделял възгледите си за времето на така наречения „комунизъм” (всъщност държавен монополен капитализъм) у нас съм изхождал от тезата, че това е епоха с много положителни елементи в материален аспект и абсолютна катастрофа в духовен. Не знам дали ще се доверите на някого с набедено „фашистко” потекло, но не можете да отречете, че при Живков много сфери в държавата ни работеха по-добре отсега – образование, здравеопазване, спорт и да не изброявам нататък. Ако попитате обаче много хора, които с носталгия си спомнят за онова време, кое е било най-положителното нещо за тях, те веднага ще ви отвърнат – спокойствието, предсказуемостта на всекидневното битие, и навярно ще бъдат прави. Спокойствието и предсказуемостта на битието са лукс, за който са мечтали хората откакто свят светува. Но като всяко нещо в природата и то има своята негативна страна. Спокойствието и предсказуемостта на битието създава спокойни и предсказуеми хора, които обаче поставени в една друга реалност, се оказва, че са загубили рефлексите си за оцеляване, настройката си за битка и същевременно се ловят на всички въдици, които им се подхвърлят. Не искам да правя никакви обидни сравнения, но си представете едно животинче, което цял живот е живяло в зоологическа градина. По стечение на обстоятелства се налага да отиде в джунглата и да бъде пуснато на свобода. Какви са шансовете му за оцеляване? На практика онази система моделира много образовани, честни, добри, порядъчни хора, на които им се наложи да живеят в условия на абсолютна неграмотност, абсолютна лъжа, абсолютна злоба и абсолютна извратеност. И то с притъпени инстинкти за оцеляване…

А духовността? Тоталитарните сатрапи направиха всичко възможно и успяха да подкопаят единия от двата най-важни стълба на българската културна и цивилизационна идентичност – Православието (другият стълб, сещате се, е българският език, но там като че ли, въпреки „старанията”, пораженията са по-несъществени). Усилията им продължиха в новото време с разделението на Българската православна църква, с постоянните опити да се дискредитира нашето духовенство, с вкарването на различни секти. Вярата, нещото което ни помогна да се съхраним през петвековния мрак на Османското робство, е подложена на нечувани атаки от 70 години насам. И то атаки от уж свои…

Резултатът – обезверни хора, които са загубили инстинктите си за оцеляване…
Надеждата – всичко това е все още поправимо…
Съжалението – е за всички тези, които вече ги няма сред нас не по волята на природните закони, а заради безочливостта на водачите, които заради личните си интереси и поради глупостта си вгорчиха и отнеха живота на мнозина.

петък, 24 октомври 2014 г.

Огледалото на прехода




Ако преходът можеше да се огледа в огледалото, със сигурност щеше да види образа на една агресивна мутра, която размахва бухалка над главата на изстрадалия народ.
Всъщност не са нужни подобни метафори, за да си кажем честно в очите, че това, което е днес България, определено не ни харесва. Някои с носталгия си спомнят за предходни времена, други поучително сочат модели на напреднали страни, а трети направо се запътват с еднопосочен билет за чужбина. Някои ще обвинят комунистите за настоящото ни положение, други ще размахат укорително пръст на демократите, трети просто унило ще замълчат. И колкото и да си говорим и мълчим – все тая. Днешна България е резултат на идеите на тези, които победиха в прехода, а не на тези, които загубиха. Няма нужда да си спомняме гласовете на ония малцина, които се опитваха да прокарат някакви по-различни идеи. Имаме победител и днешна България е негов образ и подобие. А отражението в огледалото на тази днешна България е една агресивна мутра, която размахва бухалка над главата на изстрадалия народ.

Не знам дали в смутни времена за хората важат законите на естествения отбор в джунглата, но си мисля, че у нас се случи точно нещо подобно. Умните и образованите, добронамерените и възпитаните, кротките и състрадателните, динамичните и предприемчивите бяха тотално разбити от глупавите и неграмотните, злобните и арогантните, агресивните и егоистичните, закостенелите и затъпелите. И все ми се струва, че нещата в джунглата са далече по-справедливи и хармонични от тези в днешна България. Днешна България, която се оглежда в огледалото и вижда една агресивна мутра, размахваща бухалка над главата на изстрадалия народ.

А дали мутрата, ако се огледа в огледалото, ще види днешна България!? Дали ще се наслади на напомпаните си мускули и насилието, с което постига успехите си!? Дали ще се възхити на чувството си за безнаказаност!? Дали ще се опияни от факта, че неговата извратена ценностна система е победила!? Дали ще реши, че днес всичко зависи от него!? Дали… Не знам. И не ме интересува. За мен е важното ние, останалите, когато поглеждаме в огледалото, да виждаме все още себе си. Защото ако и нашето отражение започне да прилича на днешна България, то значи всичко вече е свършило.              

вторник, 21 октомври 2014 г.

Еуроатлантиците и българите




Дядо ми Любо много им се ядосваше. „Първо,” – викаше – „ми проглушиха главата с „Лили Марлен”, после дойде „Харашото”, а тоя днешен „Джони, Джони” направо не мога да го търпя! Де е Левски, де е Ботев, де е Караджата!”.
Явно и аз съм прихванал нещо от него, защото като видя мазните физиономии на сегашните еуроатлантици – ми идва да хвана една гьостерица и да им вкарам малко акъл в празните кратуни. Ясни са ми духовните ценности на тия изтънчени индивиди – злато, долари и евра. Ясни са ми и материалните им стремежи – злато, долари и евра. Не ми е ясно само как свикват с Кончита Вурст без хапчета против повръщане.
Всъщност еуроатлантиците не са някакъв нов вид животно по нашите географски ширини и дължини. Те са достойни наследници на расата на съветските хора, на почитателите на Кайзера и Фюрера, на феновете на гръцките фанариоти и негово величество падишаха. Тия юнаци за пет лева и по-тлъста мръвка в яденето винаги са били готови да продадат майка си и баща си, та какво остава за българската културна идентичност. За тях съществува само един видим свят и това е светът на привилегиите. Всичко останало е от без значение. Те просто нямат уши, за да чуят великия Паисиев упрек „О, неразумни и юроде, поради што се срамиш да се наречеш болгарин”.
Не ме е яд за друго – просто не мога да си обясня какви си тия чак толкова големи привилегии, които могат да се сравнят с огромната привилегия да си част от народ с уникална цивилизация, народ умен и разсъдлив, народ гостоприемен, кротък и добронамерен. Та може ли изобщо да се сравнява извратеността на Кончита Вурст с красотата на българските лазарки, нестинарки и розоберачки!? Може ли някакви си измислени еврогейски ценности да стоят по-високо от уникалността на нашия прочит на християнството, основан на огромната интелигентност и образованост на светите братя Кирил и Методий и техните ученици, на дуалистичния скептицизъм на богомилите, на съзерцателното общуване с Бога на исихастите от школата на Патриарх Евтимий, на позитивния патриотизъм на отец Паисий и Софроний Врачански, на демократизма и общочовешките послания на Ботев и Левски, на космическите учения на Петър Дънов!? Възможно ли е изобщо да се пренебрегне оригиналността, логичността и завършената система на българския език за сметка на някакъв безумен и елементарен опит за лаене на чужд език, които на практика няма нищо общо с великолепния език на Шекспир!?
За да те уважават другите, хубаво е да уважаваш самия себе си. Да знаеш кой си и откъде идваш, какви са били предците ти и какво наследство са ти оставили. Никой, никога и никъде не е уважавал покорните роби!
Англичанинът си остава англичанин и си обича своята Англия, ако щеш и чувал с мангизи да изсипеш в нозете му. Руснаците разбраха несъстоятелността на съветския човек и предпочетоха да си останат само руснаци. Толкова ли е сложно и ние да осъзнаем, че в това да си българин не само че няма нищо срамно, но е и достойно за уважение. Хлябът и виното няма да ни избягат, докато стоим на нашата благословена земя! Нека залитането по привилегиите да си остане привилегия само за еуроатлантиците. То не е лесно да изкарваш пари с надупване и после да ги харчиш за билет за концерт на Кончита Вурст.              

петък, 3 октомври 2014 г.

Това са мутрите, приятели




Знам, приятели, че не е ден за такива неща. Не бива да се спекулира със скръбта и болката на хората, Бог да прости загиналите. Но знам също, че и днес ще видя крокодилските сълзи и изкуствено съкрушените лица на злосторниците, които ще се правят на съпричастни пред телевизионните камери, а после, свалили маските, ще отидат някъде да се отдадат на пошлите си забавления. Заради паметта на поредните им жертви ще споделя това, което чувствам в момента.

Знаете ли какво е мутрата, приятели?

Мутрата, трудолюбиви човече, е един, който ще те наеме да му построиш дом, а после няма да ти плати. Когато си поискаш заслуженото, просто ще те заплаши и изгони.

Мутрата, мило момиче, е онзи напомпан мъжага, който ще те прилъже с хубава кола и пари, а след това ще те пребие от бой или изнасили, когато му откажеш да се превърнеш в проститутка и наркоманка.

Мутрата, приятели, е говедото, което държи вашия язовир. За него шараните са по-скъпи от хората. Няколко десетки души, удавени заради простотията му, са без значение в сравнение с приказните печалби, които той планира за Никулден.

Мутрата, хора, е скръндзата, която експлоатира единственото останало заводче във вашия край. Двестате или тристате левчета, заработени с кървава пот от близките ви, едва се откъсват от сърцето му (при положение че има такова). Хилядата лева за всекидневната му порция дрога са си нормативно признат разход.

Мутрата, скъпи интелигенти, е мутантът на прехода, заченат в утробата на предхождащата го бездуховност, който ви наложи философията на извратеното си консуматорство.

Мутрата, предприемачо, е онзи, който с един замах на бухалката ограби честно припечелените ти пари.

Мутрата, сънародници, е дерибеят, който строи зали и магистрали с откраднати от вас средства.

Мутрата, българи, е робовладелецът, който ни държи в окови и се опитва да убие мечтите ни.

Подражаваш ли на мутрата, приятелю? Значи и ти искаш да бъдеш мутра.
Служиш ли на мутрата, приятелю? Значи вече е взел душата ти.
Страхуваш ли се от мутрата, приятелю? Недей! И Христос беше разпнат от мутри, а после се оказа, че Сам ги е победил!

Спомни си, приятелю, че имаш и Божествено начало в себе си!
Спомни си, приятелю, че носиш генетичния код на многовековна цивилизация, която устоя и на византийския меч, и на турския ятаган, та на едни бухалки ли няма да устои! Спомни си, приятелю, че си част от добрия и порядъчен български народ, комуто е чужда всяка злина и извратеност!
Спомни си, приятелю, и един ден заедно ще отпразнуваме нашата обща победа!

   

сряда, 24 септември 2014 г.

Три сцени с две цигулки и едно виолончело




Първа сцена. Приказваме си в рейса с комшията чичо Кайо. От ашладисването на овощни дръвчета и качеството на дюлите в гората разговорът неизбежно стига до Нейно височество политиката. Оказва се, че възгледите ни за това какво трябва да се случва в България са много сходни – дом и работа за всеки, образование и здравеопазване за всички, по-малко „Наши момчета” във властта и по-ниски цени на зарзавата на Женския пазар в София. Само дето досега той ме мислил за червено дърво, а аз него за син лумпен. Накрая стигнахме до извода, че някой очевидно доволно се е погрижил да ни противопостави и раздели, та да не си общуваме и да не видим, че всъщност нещата не са изобщо сложни и че един скромен и порядъчен народ като българския не иска кой знае колко, за да задоволи потребностите си.

Втора сцена. Пийваме по питие с моя приятел Викторчо. Той постоянно ме бъзика, че съм ненормален костовист, а аз него, че е чугунен комунист. Между другото ми разказва и следната история. Бил сравнително млад, когато в махалата му се събирали стари партийци и тайничко шушукали против Тодор Живков. На Викторчо толкова му бил акълът, че запитал един от тях защо помежду си попържат Тато, а пред хората говорят за „сияйни висоти” и тем подобни простотии. Човекът бил откровен, а и добронамерен. Обяснил на Викторчо следното: „Ти знаеш каква кола карам, нали – друг подобен „Опел” в София няма!? Знаеш ли колко апартаменти и къщи имам? Знаеш ли къде работя и колко пари получавам? Знаеш ли къде работят дъщеря ми и жена ми? Знаеш ли къде учи синът ми? Е, а знаеш ли, ако тръгна да ругая бай Тошо открито, колко бързо ще загубя всичко това”.
Миличките те! Разбрахте ли сега защо е била цялата работа!? Разбрахте ли какво иска да ви каже един от малкото свестни и истински български журналисти Георги Ифандиев, когато ви говори за държавата „Номенклатурия”!? Разбрахте ли, че когато задуха „Вятърът на промените” тия юнаци не помислиха за нищо друго освен да запазят привилегиите си, че и да ги увеличат!? Разбрахте ли защо бързичко биха шута на „съветските другари” и още по-бързичко цунаха задните части на Чича ви Сам!? Разбрахте ли защо откраднаха парите на държавата и я докараха до фалит!? Разбрахте ли защо първо си раздадоха предприятията, а после когато видяха, че са прекалено некадърни да ги управляват, ги шитнаха за жълти стотинки, оставяйки без препитание хиляди българи!? Разбрахте ли сега защо размахваха бухалки и отровиха живота на почтения български предприемач!? Разбрахте ли защо пречупиха гръбнака на родната икономика, следвайки плътно интересите на новите си господари!? Ако продължавате да им вярвате – нищо не сте разбрали! Цялата съсипия е за коли, апартаменти и секс! Само това да беше – с мед да ги намажеш! Но те решиха и да се правят на духовни. Прописаха книги, пропяха, започнаха да културтрегерстват и да налагат „Лайфстайл”, така както преди това налагаха „Жизнь”. Денонощно не излизат от телевизионния буркан. Бълват простотия след простотия, бездарност след бездарност. Когато ги разкрият, а това не е и особено трудно, се оправдават с българския народ. Мачкат самочувствието му, плюят го, сипят обида след обида върху изстрадалата му глава. За тях, „великите, неповторимите и неразбраните”, българските хора са трън в очите и не заслужават дори презрението им. Даже се правят и на аристократи, забравили за цървулките на тия, които с насилие и кръв осигуриха привилегиите им.

Трета сцена. Прибирам се след бачкане. В подлеза на Орлов мост се спирам пред едни улични музиканти – млади хора, направо деца – две момчета и едно момиче. Свирят на цигулки и виолончело. При това – повече от хубаво. Решавам да ги бъзна. Викам им – давам ви последните си пет лева, ако ми захванете 35-ия концерт на Чайковски. Отначало се смутиха. Чисти душици – видях, че изобщо не им е за петте лева, а просто не искат да ме разочароват. Но се решиха и подхванаха. И само как подхванаха! Звуците на тази невероятно сложна за изпълнение и безкрайно хармонична творба се разляха в софийския следобед и направо разпиляха бетона от главите на минаващите хора. Маса народ се спря, за да послуша! Благословени бъдете, български деца! 
Усмихнат, оставих обещаното в калъфа на виолончелото и си продължих по пътя.
Така е в България – бездарността е в залите, а талантът на улицата! Но ако има смисъл човек да се опъва на системата „Номенклатурия”, то е именно заради тях – прекрасните и добри български деца, които са най-фината частица от прекрасния и добър български народ.     

вторник, 26 август 2014 г.

Чиста емоция

Тангото
е страст.
Валсът
е хармония.
Аз съм
една
чиста
емоция.
Не търси
разум в мен,
моля те,
не търси
смисъл!
Не търси
валс,
нито
танго!
Аз съм
една
чиста
емоция –
хващам те
през кръста
и те
отнасям
някъде.




вторник, 22 юли 2014 г.

Хамериканско окане




Да спориш с прост човек е безсмислено. Колкото и да си красноречив и остроумен, каквито и доводи да му предлагаш, то е все едно да говориш на Берлинската стена. Той ще крещи истерично, за да те надвика, докато те оглежда изпитателно, дебнейки за сгоден момент, в който да стовари юмрук в главата ти.
Точно като такъв прост и ограничен човек се държат Съединените щати в последните 20-25 години. Янките залагат на агресивна и истерична пропаганда, пренебрегвайки всички останали гледни точки, в търсенето на поредната жертва, върху чиято тимберица щедро да посипят купища „умиротворителни” бомби.
В началото на 90-те беше кризата в Босна. Истерични репортерки на CNN с мозъчно съдържимо еквивалентно на мозъчното съдържимо на бялата кокошка на съседа Данчо, истерично лаеха в стил „Ужас! Пуснала ми се е бримка на чорапогащника” и насъскваха едни срещу други хора, които само няколко месеца по-рано заедно празнуваха на стадиона в Бари спечелената от „Цървена звезда” купа на европейските шампиони. В същата тая „Звезда” играеха хърватинът Просинечки, черногорецът Савичевич, босненецът Шабанаджович, представителят на Югозападна България Дарко Панчев и сърбинът Михайлович… Без „неоценимата помощ” на чичо Сам Югославия щеше да се раздели по-мирно и тихо от Чехословакия, като е много вероятно точно босненските мюсюлмани да бяха предпочели да си останат в голямата федерация по простата причина, че в нейните рамки вадеха достатъчно бял хляб, с който да хранят семействата си. Само че този бял хляб изобщо не влизаше в постоянно пълнещите се с пари, благодарение на войната, сметки на задоеканските „приятели” на цивилизацията и демокрацията.
После дойде Косовската криза от 1999. Разбрахме набързо, че сърбите са абсолютни главорези, а албанците, които цяла Европа с основание подозираше, че се занимават с трафик на наркотици, са по-мирни и хрисими от изстрадалите овцe на дядо ми. Драмата свърши с тонове бомби с обеднен уран, щедро изсипани от чувала на американския дядо Коледа.
При цялото ми уважение към паметта на жертвите на атентата от 11 септември 2001 година, не мога да не отбележа, че името на основния виновник Осама Бен Ладен влетя в публичното пространство един час преди самолетите да се забият в кулите-близнаци. Така и не се разбра дали този легендарен образ действително съществува или е прост американския еквивалент на Кашчей Безсмертний, но го отнесоха афганистанците. Каква връзка имаха тия хорица с Бен Ладен - така и не разбрах, но със сигурност знам, че Афганистан е производител № 1 на опиумен мак в световен мащаб.
Да не забравим и оръжията за масово унищожение на Саддам Хюсеин, които станаха повод за военната операция от 2003 година! Към днешна дата със сигурност се знае, че това са били ферментирали български компоти, доставени в Ирак по времето на другаря Тодор Живков, но това не попречи на Саддам да увисне на бесилото, а на още стотици хиляди иракчани да поемат по пътя към оня свят в стремежа си към свобода и демокрация.
Подобна история се случи и в Сирия миналата година. А сега трагедията на абсурда се разиграва в Украйна. Ръцете на чичо Сам го сърбят. Иска да се сбие с някого и по възможност да е по-слабичък, та да може да го набие. Откъде можеше да знае горкият, че в Украйна живеят и руснаци – очевидно политическата география не е от най-застъпваните предмети в учебната програма на щатските училища. Още по-очевидно е, че не можеш да обвиниш Русия за свалянето на малайзийския самолет, особено ако го правиш два часа преди същият този самолет да падне и то на територията на Украйна. Аргументи и доказателства няма, защо да не заложим на традиционното вече надвикване. Току-виж теорията на Гьобелс, че една лъжа, изречена 100 пъти, се превръща в истина, се окаже вярна! Още по-нелепо е да изкарваш, че руснаците са най-черните на планетата Земя и искат да завладеят Вселената. Всеки разумен човек би се досетил, че държава с приблизително 2 трилиона БВП като Русия не може да претендира за ролята на световен господар. Та нали ако почне мащабна военна операция на територията на друга страна, на Путин няма да му останат пари да плати пенсиите на възрастните хора в Русия!
Друг му е проблемът на чича ви Сам, Русия е само поводът! Поводът на много страни по света, които вече не се страхуват да кажат: „Сам, скъпи, писна ни от тебе! Хайде малко ни остави на мира!”. А кажат ли го - ще започнат и да действат, и тогава зелените парични знаци, тази изконна и единствена американска ценност, ще се превърнат в купчина отпадъци за „Вторични суровини”. 
Едва ли Аржентина, Бразилия, Боливия, Венесуела, Еквадор и редица други латиноамерикански страни са особени фенове на славянската култура и руския език. В създалата се ситуация те просто виждат своя шанс да се измъкнат от лапите на „Големия северен брат”, който през годините им е причинил достатъчно много страдания. А и като че ли вече усещат, че дори в главите на аржентинските футболисти, за които се знае, че не са от най-умните, има повече сиво вещество в сравнение с главата на средностатистическия жител на Страната на неограничените възможности. Предполагат, че дори Агуеро може спокойно да подреди две-три думички в някакво що-годе смислено изречение, докато ония от север от истерии, крещене и надвикване май са загубили тази си способност.      

вторник, 1 юли 2014 г.

Стенописите




На трийсетина километра южно от София в типично красива българска местност се намира Пасарелският манастир „Свети апостоли Петър и Павел”. Манастир - силно казано. Има мъничка църквица и няколко опита за други постройки. На първо четене - нищо особено. Вратата на скромния храм е толкова ниска, че дори човек със среден ръст трябва да се наведе, за да влезе в него, без да си удари главата. Всички усещания за незначителност обаче спират дотук. Веднъж пристъпиш ли по пода от дялани камъни на тази светиня на християнството и нашенското, веднъж огледаш ли с погледа на невинно дете стенописите, разбираш, че на това място има повече Господ, отколкото в най-голямата катедрала на света. Всичката красота, всичката любов на Българското възраждане може да се прочете на изстрадалите от влагата и човешката немарливост стени! Изкуството на зографите от Самоковската и Дебърската школа е толкова уникално и оригинално, че не подлежи на описание с думи. Най-добре е всеки, който има желание, да отиде, да види и да почувства. Аз мога да дам само един единствен жокер - забравете Марк Шагал, родните майстори стигат много по-преди и много по-далече от него!

Заинтригувахте ли се!? Има си хас да не се заинтригувате! Това е, защото още не сте чули неизбежното българско „но”. Затова не бързайте да яхвате автобусите, велосипедите и автомобилите. Чуйте гласа на неизбежното българско „но”!
Църквата на Пасарелския манастир е прекрасна, но по време на оная власт, която „проповядваше” атеизъм, е била превърната в обор за домашни животни.
Стенописите в църквата са още по-прекрасни, но по тях висят автографите на стотици „Гошовци” и „Тошовци”, чийто интелект със сигурност е бил в пъти по-малък от този на вече споменатите домашни животни.
Би било най-прекрасно да се отделят средства за реставрация и съхраняване на тази светиня, но днешната власт, по-кофти и от вчерашната, предпочита да строи молове и други вертепи на пошлостта и консуматорството, които тъй или иначе превръщат хората в домашни животни.

Май се разгневих повече, отколкото трябва, а не бива. Знам, че сме добри хора. Ще отделим по някой лев от залъка си и за това кътче на българщината. Ще успеем ли обаче да възстановим стенописите в Храма на душите си!? Ще успеем ли да преоткрием ония късчета любов, топлина, красота, които са водили дедите ни, когато са създавали своите шедьоври!? Способни ли сме да бъдем предани на Доброто като тях!?

За мен няма по-дразнещ постулат от този, че битието определя съзнанието. То е все едно да ходиш на главата си и да очакваш, че краката ти ще мислят вместо нея. В тая насока много ми харесва една теория на автора на „Прекрасният нов свят” Олдъс Хъксли, че ние всъщност правим нещата наопаки. Опитваме се да създадем устойчиво общество, без да съградим устойчиви хора. Е, как да изваем устойчивия човек, когато дръзко и безотговорно рушим стенописите на Доброто в Храма на душите си!?

четвъртък, 26 юни 2014 г.

От Югославия до Украйна с български мотив




Филм. „Турнето”. За войната в Югославия. Босненски мюсюлманин говори на група сръбски актьори: „Знаете ли колко много ви обичахме! И вас, и вашите белградски шеги. Знаете ли кой отбор поддържах!? Някой от Сараево!? Не! Белградската „Звезда”. Ходех до Белград да ги гледам. Бях на финала в Бари и се радвах!”.

Хваща ме нещо за гърлото. Няма по-тежка присъда от тази да ти кажат, че си забравил да обичаш.

Спомен. За „голямата екскурзия”. Наскърбени български турци се сбогуват с домовете и съседите си. Плачейки. Знаят, че там, където отиват, няма да намерят любовта, която оставят. Знаят, че покрай нас никога няма да останат без хляб и без добра дума, а сега им се налага да бягат в неизвестното. Знаят, че с българи се живее хубаво…

А ние знаехме ли, че те знаят!? Знаехме ли, че Господ ни ги е поверил такива, каквито са, за да им даваме любовта – такава, каквато я носим в себе си!? Знаехме – чушки! Просто се чувствахме силни и искахме да наложим силата си над тези, които ни обичаха. Колко измамно се оказа това усещане за сила!

Реалност. В Украйна се бият. Направо се убиват. Даже няма мюсюлмани. Християни християни убиват. Сякаш никога не е имало и един московчанин, който да е стискал палци за киевското „Динамо”, и един киевлянин, който да е поддържал московския „Спартак”. Сякаш никога не е имало и един хохол, който да се е смял на москалска шега, и един москал, който да не се е радвал на хохолско остроумие. Сякаш никога не са се женили украинка за руснак и рускиня за украинец. Сякаш никога не е имало и един украинец, който да даде залък хляб на руснак, и един руснак, който да каже добра дума за украинец…

Ще се намери ли поне един смелчага, който да спре идиотската война, или отново ще се чака „милостивият” чичо Сам да наложи правилата си!?

Пътят!? Покаяние. Прошка. Смирение. Мъдрост.
Покаяние, за да разбереш грешките си.
Прошка, за да си върнеш любовта в сърцето.
Смирение, за да отвориш очите си.
Мъдрост, за да разбереш, че Мирът е най-голямото наказание за истинските ти врагове.

вторник, 27 май 2014 г.

Евроизборни вълнения

Ха сега да видим какви съм ги натворил в сурат тефтеря в изборната нощ и малко след нея.

                                                                     ***
Някои си мислят, че станалото е за добро, други, че за лошо, а всъщност станалото е едно нищо. Българският избирател доказа, че освен глупав е и много, ама много страхлив! Били сме обичали Русия, разбираш ли - грънци, то сигурно и на братята вече им се драйфа от нашата "любов"! Та ние България не обичаме, какво остава за друга страна, колкото и да ни е близка. Ако я обичахме тази наша България, щяхме ли да допуснем този тотален срив във всички насоки - загиващо население, трагично здравеопазване, още по-трагично образование, територийка от мафиотски тип, която всъщност май си обича мафиотите. Да видим сега за кого гласуваха 25 процента от французите! А, да - за Марин Льо Пен, за крайно дясната "русофилка", която май удари едно леко рамо на руснаците, докато българските им братчета издигаха лозунги. Разбираш ли - във Франция 25 на сто "русофили", в България около нулата. "Мръсните франсета" пак ни погодиха номер, защото си гледат интереса и си обичат Францията. Ние пък си обичаме мафията! Да живей! (((

                                                                     ***
На мен ли така ми се струва или от миналите избори през 2013 година почти нищо не се е променило. Почти... ГЕРБ вземат абсолютно същите проценти като миналата година. ДПС - същите гласове, които имат по-висока тежест заради по-ниската активност. БСП плюс АБВ са на практика с 23 процента, е 3 процента някой им е изял - да речем Бареков, или част от русофилите, които ги подкрепяха. Реформаторският блок е точно аритметично събрал гласовете на ДСБ и движението на Пръмова. Всъщност има един губещ - Атака, за сметка на един нов играч - ББЦ. Тоест олигархията просто смени неудобния Волен с далече по-удобния Бюреков, който много точно влиза в схемите им. С едно размахване на пръст към БСП да внимава с проруското говорене на някои от лицата си. Но е само размахване на пръст - 3 процента са нищо. С две думи - що ми се струва, че в гласуването в БГ от десет години насам има нещо нечитаво и опорочено. Дали не си гласят резултати предварително, според както изнася на големите акули?
                                                                    ***
Ако съберем процентите на ДПС и Бюреков, ще се окаже, че Пеевски събира 27 процента подкрепа. Още 23 процента му трябват, да е жив и здрав, и ще стане президент. То и не е толкова трудно - 18 процента ще дадат БСП-то, току-виж и Боце прегърнал идеята и дал някой друг процент, както обича да дава. Ако не даде - е, в Столипиново има още неразкрит електорален потенциал.
                                                                    ***
Гледах една след друга пресконференциите на Борисов и Станишев. Без да съм фен на нито един от двамата - разликата между шопския диалект на Боко и повече от приличния английски на Съсела е огромна. Но не и за българския избирател - ако Станишев беше шеф на ГЕРБ, тая партия нямаше да вземе и 1 процент от гласовете, ако Борисов беше шеф на БСП - щеше да спечели изборите с над 50 процента. Очевидно е, че у нас "човекът от народа" винаги ще бъде предпочитан пред "проевропейското конте със съмнения за обратни наклонности". Дали е за добро - не знам. От една страна това гарантира, че никога няма да станем европейци в пълния смисъл на думата, което за мен не е чак толкова лошо, от друга - по този начин се обричаме на провинциализъм - т. е. да стоим встрани от пътя на глобалната политика.
                                                                    ***
Така, да обобщим нещата! Те са трагични, но повече от хора, които си лягат с "Къртицата" и турските сериали, не може и да се очаква
Сега по същество за нашите си работици.
1. Очевидно е, че проамериканските партии ГЕРБ, ДПС, ББЦ и РБ с полупроамериканската БСП отново спечелиха солидно мнозинство.
2. Очевидно е, че ние, русофилите в БГ, или сме прекалено малко, или нямаме и идея какво да правим.
3. Очевидно е, че Волен не бе припознат за лидер на русофилството, за което си е виновен само той.
4. Повече от очевидно е, че ако продължи по същия път, България след 20-30 години ще престане да съществува.
Толкова за очевидните неща. А сега за тези, които могат да се направят. Но дайте първо да погледнем малко по-глобално на ситуацията. В момента битката в световен мащаб е само една - корпорациите срещу държавата. Корпорациите стават толкова нагли, че искат да се поставят, а и се поставят над законите на националната държава и над традиционните човешки ценности. Парите струват повече от човека - това е голямата драма и заплаха!
Отпорът срещу тази заплаха в Европа идва от две страни - крайно лявото, което се опитва да върне държавата в нейната социална функция, и крайно дясното, което се опитва да я върне чрез възраждане на националната идентичност. Двата показателни резултата са на Ципрас в Гърция и на Льо Пен във Франция. Сега се пита - могат ли да се обединят усилията на тези два традиционно враждуващи субекта. Ами могат - ако целта е съхраняването на вечния принцип на живота, човек трябва да е готов да иде на компромис и с най-големите си идеологически врагове. Пренесено на българска територия това означава, че трябва да престанем да се обиждаме на "фашисти" и "комунисти", а да видим можем ли да направим нещо за родината си. Помоему, можем! Примерно така:
1. Българската левица на нашия приятел Огнян Боюклиев има базата от 12 хиляди гласа. На пръв поглед малко, но това е една доста добра основа за консолидиране на лявото. От Българската левица си зависи дали ще потърси разширяването на тази основа. Има достатъчно комунистически организации, "Че Гевара" и други подобни, с които да се потърси контакт, да се водят разговори и така нататък.
2. "Единни за България" на Димитър Здравков се развива както в интернета, така и в реалния живот. Отново по същия начин - с разговори и т. н. с други русофилски организации (има цяло движение "Русофили", което изобщо не е ясно какво върши и каква роля играе).
3. Националистите. Този провал на Волен може да изиграе много положителна роля. Да го свали на земята и той да престане да се изживява в ролята на някакъв "фюрер" (какъвто никога не е бил), а да се върне в кожата си на умния човек, когото лично аз помня с прекрасните му статии в "Монитор". Очевидно и той трябва да направи необходимите компромиси, за да разшири влиянието си. Сама "Атака" е слаба очевидно, в национално отговорна коалиция, нещата ще стоят иначе.
4. От старите политици. Ами и Жан Виденов, и Иво Атанасов, и други почтени хора, за които се сещам, е хубаво да излязат от нафталина, ако действително мислят за България. Едно ново сдружение при всички положения ще има нужда от лидери на мнение като тях.
5. Неформалните групи - от хеви метълите и рокерите до скинарите. Всяка една от тези групи може спокойно да бъде привлечена, защото преди такива или онакива, това са най-вече излъгани млади хора, които едвам връзват двата края.
Събираме 1, 2, 3, 4, 5 и се получава юмрук. Компромисен, но достатъчен, за да размаже мутрата на американските подлоги в БГ. Хайде малко да поработим в тая насока, а?
                                                                       ***
Горе главата, Волене! Ама Любе къв концерт направиха, а!
                                                                       ***
Единственият достоен български депутат в Европейския парламент е Костадинка Кунева! Желая й здраве и успех! Само че показателното е, че тя влиза от Гърция, с листата на набедената крайно лява партия Сириза. Казвам набедената, защото всъщност партията на Ципрас е нормалната социалистическа партия, както и партията на Льо Пен във Франция е нормалната дясна партия. Това са хората с идеите. Другото е ясно, дори не се заслужава да се споменава. А и не бива да му се сърдим, че влиза с купен вот - то така или иначе поставя стойността над парите над човека и неговите идеи!

четвъртък, 15 май 2014 г.

15 май




На днешния ден по някакво странно стечение на обстоятелствата са родени дядо ми Любо и Михаил Афанасиевич Булгаков. Върви после, че вярвай в съвпаденията и суеверията! Първият е моят основен възпитател в живота, при все че родителите ми много се притесняваха да не стана негов възпитаник. Вторият е автор на най-любимата ми книга – „Майстора и Маргарита”, в която няма нищо възпитателно. Дядо ми Любо в общи линии беше човек неграмотен, което изобщо не се връзва с ювелирното творчество на Михаил Афанасиевич. Булгаков, от друга страна, мисля си, никога не е виждал толкова пари накуп, с колкото Любен Александров е плащал всяка вечер сметката в кръчмата или кабарето. А и някак си не си представям авторът на „Театрален роман” да хвърчи из улиците на Киев или Москва и да крещи: „Де е Левски, де е Ботев, де е Караджата!”. Сто на сто и той е бил любител на чашката, но си представям пиянството му в малко по-различна светлина.
Любовта към жената за Булгаков е нещо повече от магия. Дядо ми е спазарил баба ми на по няколко питиета с баща й във видна софийска таверна.
Книгите и театърът са стихията на руския гений. Дядо ми май ги считаше за загуба на време.
И май дотук спират разликите.
И Булгаков и Любен Александров не понасят особено болшевиките. Но и не виждат нещо повече в тях от едно необходимо зло. Като че ли това великолепно пренебрежение е най-верният подход към тези толкова особени хорица, обладани от натрапчивата идея, че целият свят следва да върви по гайдата им.
И от Михаил Афанасиевич и от дядо ми съм научил, че трябва да си много внимателен, за да не попаднеш в лапите на лукавия. Не е достатъчно просто да си порядъчен, трябва да искаш Светлината и да си готов да извървиш трудния път към Нея.
Разбрах също, че Човешкото се крие в дребните детайли на големите неща или в големите детайли на малките неща. Че ако обичаш истински някого, трябва да си готов да се превърнеш и във вещица за него, и че няма нищо по-лошо от това да се опиташ да вземеш и душата на другия. Че не бива да се правиш на дребен тарикат, когато можеш да купиш хляб за цяла влакова композиция, пълна с нарочени за изселване хора. Че човек може да живее и с парченце хляб, и с осем леки автомобила, но е важното да бъде себе си и да не се повлича от стадото. Че животът е една феерична приказка, в която главният герой си само ти.
Изобщо – славни учители си имам. И въпреки че никога няма да стана толкова добър в писането като Михаил Булгаков, нито толкова добър в правенето на пари като дядо ми, си ги обичам! Вечна им памет!
       

четвъртък, 24 април 2014 г.

Велика България или Панславизъм?




Не мога да разбера - ние наследници ли сме на Велика България, или сме просто заспали специфични части от женското тяло!? Само на мен ли ми се иска да се бухна във виенския басейн, да се потупам по косматите гърди, мощно да изкрещя „Булгар, булгар!” и на местните да им се изцъклят очилцата от притеснение!? Единствено в моята откачена тиква ли се върти идеята за България на 16 морета и 2 океана, от Бяло море до Бяло море и от Равена до Владивосток!? Хайде стига комплекси за малоценност, време е да изразим закономерните си претенции и да престанем да се правим на Дора Габе.

Кубратовата Велика България се простира на обширни територии от днешна Украйна, Русия и Закавказието. Както се знае – той е имал пет сина. Третият от тях Аспарух прави фаталната грешка да мине Дунава и да се опита да направи държава заедно с хипарливите славяни и остатъците от алкохолизираните тракийци. 1300-годишното съществуване на това недоразумение не бива обаче да обезценява труда и усилията на останалите четирима братя. Друг е въпросът, че и те, типично по-български, също създават недоразумения. Батбаян е основният заподозрян в създаването на Киев, Котраг прави нещо по Поволжието, ама това нещо в крайна сметка се ислямизира, Кубер пък се полакомява за пустата му Македония и наследството на Александър Македонски, заради което до ден днешен спорим с гърците, макар че и на гръцкия министър-председател вече му е ясно, че синът на Филип е „правий булгарин” от рода Дуло. Само Алцек, който стига до Италия, като че ли постига нещо значимо – все пак 4 титли от футболните мундиали са са си доста добро постижение.

Що значат тук някаква си славянска писменост, култура и тъй нататък!? Демоде. Нека върлуват расовите теории, пък после ще му мислим. Важното е, че според новата българска наука ние сме си истински арийци и дори Хитлер в момента със завист гледа от казана чистотата на нашата раса. Немецът и с белина да го избелиш, по-бял от нази няма да стане!

Лошото е, че тия български глупости (като всички български глупости) много добре се прихващат и в Русия. Виден депутат от Държавната дума наскоро намекна за арийския произход и на руснаците. Тя, че теорията за угро-финския им такъв е повече от несъстоятелна – дума да няма. Ама като се сетя какви хубави трудолюбиви арийци сме заедно с тях – ми става кофти. Само си представям една маса, на която седят немци, пият си биричката след края на работния ден и си говорят за футбол и една друга маса, на която стоят българи и руснаци - от сутринта. Хайде там, където не сме силни, да не се опитваме да влизаме в А – групата.

Всъщност всичките тия теории, които новата българска власт използва за своята пропаганда стигат до едно единствено заключение, което тотално, ама тотално изпортва целите на тази пропаганда. Тя, глупостта, принципно ходи по хората. Като отричат създадената от Светите братя Кирил и Методий Славянска цивилизация, използвайки тези по същество расови теории, за да ни отдалечат духовно от руснаците, те на практика стигат до извода, че ние с братушките нямаме нищо общо по славянска линия, но за сметка на това сме категорични кръвни братя по прабългарска. Което, разбира се, не е абсурдно, но…

Славянската идея, на която, признавам си без бой, съм привърженик, е продуктивна универсална идея, точно защото е основана на духовни, културни и цивилизационни принципи, а не на расови теории и дрънкане на оръжие. Панславизмът се заражда в Чехия и Хърватия (въпреки че са католически страни) и в това няма нищо странно. Делото на свети Константин Философ и брат му Методий е всеобхватно до съвършенство. Те правят последния действен опит да спрат разкола в християнския свят и да отделят чистата вяра от политическите интриги и различните борби за доминация. Неслучайно славянските народи (изключвайки крайните форми на фанатизъм, които могат да се видят основно в Полша, Хърватия, Сърбия и Русия, и то този фанатизъм е по-скоро на национална основа) се отнасят безкрайно недоверчиво към Църквата като институция и обратното - с кристална вяра в личността на Христос. Славянската доктрина в действителност напълно размива границата на религиозното различие по оста православие – католицизъм. Достатъчно е да се сетим за бай Иречек и неговата дейност в България след Освобождението ни. Човекът в никакъв случай не идва тук, за да промива мозъка на нашенците с католическа пропаганда, а напротив - търси онези опорни точки на славянското единство, които заедно да ни направят по-силни.
Е, след като имаме толкова красива основа за разбирателство – какъв е смисълът да раздухваме противоречията си!? Вместо различните нелепи формати, които ни предлагат Великите Сили, не е ли по-удачно на един Общославянски събор да седнем на масата и да се разберем!? Та само си помислете какъв потенциал има един Общославянски съюз! Чехия, Словакия, Словения, Хърватия, Полша, Русия, България, Македония, Сърбия, Черна гора, Украйна, Беларус – вярно е, че не сме от най-работливите, но заедно правим над 270 милиона население, с огромен пазар, със свежи мозъци… Завъртим ли положителните идеи много бързо ще забравим конфликтите в Босна и Украйна и по естествен начин ще станем фактор в глобалното пространство…

Размечтах се нещо! Друго си е Велика България на 2 океана и 16 морета. От Бяло море до Бяло море и от Равена до Владивосток…       

петък, 4 април 2014 г.

Благата дума



Завчера сестра ми нещо ме зачекна:
-Абе, ти – вика – от малък си си много щурав. Пикаеше насред улицата, замеряше колите с павета, тормозеше Пепи Пенчев… Ей на сега – тая снимка можеш ли да ми я обясниш.
Гледам снимката. Някакви деца вилнеят на някаква поляна. В ъгълчето аз с мазна усмивчица. държа за ръчичката едно момиченце, а то от своя страна се държи с намръщен поглед за главата.
-Това е Росичка от детската градина – обяснявам – викахме й Пичката. Цигане. Нейните я караха на детската градина с „Рено”. Държи се за тиквата, защото я цапардосах един миг преди да се усетя, че фотографът бате Николай ни снима. Останалото е въпрос на бърза реакция и елементарен Пиар.
Сестра ми се засмя:
-Като ти казвам, че си си щурав от детските години, та и до днес. За секунда да те изпусне човек и вече си направил простотията.
-Това е – казвам й – защото нямате подход. Мен могат да ме озаптят само две неща – благата дума и усмивката на хубавата жена.
И после яхнах детските си спомени.
За пикаенето по улиците и мятането на паветата, естествено, услужливо нямам спомени. Но да тормозиш Пепи Пенчев беше толкова вълнуващо занимание, че и в момента с умиление си спомням как му дръпнах столчето, докато си рецитираше стихотворението, как с приятеля ми Калинчо му пробутвахме, вместо бонбони, кози дарадонки, опаковани в найлоново пликче, как го викахме да си играем, а после го причаквахме на стълбището с кофа вода, която щедро му изливахме връз главата за здраве и берекет… Майката на Пепи Пенчев се оплакваше на нашите и на леля Юла, майката на Калинчо. Нашите смутено мълчаха с наведени глави, но леля Юла беше друга бира и ревностно ни защитаваше. До ден днешен си я спомням – най-красивата жена, която може да си представите, и между другото, жива и здрава да е, още си е такава. С големи черни очи, бяла кожа и черна коса. Отворена и със самочувствие. И винаги имаше подход. Просто ни привикваше с Калинчо след поредната простотия, слагаше ни нещо за ядене и съвсем кротко ни обясняваше границата между това да бъдеш готин и наперен и селенията.
Изобщо – че бях щурав, бях. Че още съм – съм. Но в живота си винаги съм попадал на най-прекрасните и добри хора, който някак си все успяваха и успяват малко от малко да ме озаптят. Такава беше и другарката Апостолова от детската градина, Бог да я прости. Веднъж не ме е шляпнала, веднъж не ми е повишила тон, а когато тя беше на смяна, аз се държах по-мирно и тихо от агитката на ЦСКА при 7 на 1 за „Левски”. Другите даскалици зияеха, биеха, крещяха, гърмяха, заплашваха, сочеха портрета на чичко Георги Димитров и ми обясняваха как той щял да ми се сърди за непристойното поведение. Никакъв ефект. Другарката Апостолова само ме поглеждаше с добрите си сини очи, казваше ми тихичко две-три думички, учеше ме да обичам простичко България и аз я гледах зяпнал, без и през ума ми да мине, че мога да сторя нещо нередно.
Тя тая детска градина принципно ми беше много досадна. Но нямаше начин – трябваше да се ходи. Освен това си бях и осигурил някои удобства. Една Наталка ми обличаше престилката и ми връзваше обувките. Майка ми като разбра – веднага почна да ми купува обувки без връзки. Настя, рускинчето, ми помагаше в рисуването, моделирането, в писането на числата от 1 до 10 и разните други ченгелчета. Тя беше огромна – две глави над мен. Кой я знае къде беше расла някъде из сибирските степи. Биеше се за световно. По-точно – биеше ме за световно. Но аз й намерих цаката. Следобед ни караха да спим. Понеже нямаше достатъчно креватчета слагаха и четири походни. Едно от тях беше леко продънено. Повечето го знаехме кое е и всячески се стремяхме да избегнем срещата с износените му пружини. Веднъж обаче аз с голямо настървение и жар в очите започнах да застилам с чаршафа именно това креватче. Гласях го тъй, че да изглежда колкото се е възможно по-привлекателно и удобно. Нарочно извършвах манипулацията пред погледа на Настенка. Тя се заинтригува от старателността ми. Пита ме:
-Защо толкова много гласиш креватчето?
Погледнах я с възможно най-влажния си поглед и рекох:
-За тебе, Настя!
Разтопих я отвсякъде. После, разбира се, благодарение на своите почти сто кила, тя избуши жалката реликва и едва не продъни пода. Стаен на безопасно разстояние от нея, се разтапях от нечестиви помисли и блажен смях. Но тя изобщо май не се усети – само дето престана да ме бие и започна да ми помага в различните занимания. Оттогава май съм влюбен в Русия.       

Та в общи линии - таквизи ми ти работи. Че съм щурав – щурав съм. От малък и до днес. Но с една блага дума, с една красива усмивка и с един добър жест може да се излезе наглава дори с такъв щурчо като мен. Макар че да тормозиш Пепи Пенчев е толкова вълнуващо…

петък, 28 март 2014 г.

Вари ме, печи ме – все съм си българче



Председателят Мао навремето беше казал, че накъдето и да се обърнеш – задникът ти все ще е отзад. Може и да не е бил прав, но ей я къде е сега Китайската народна република и ето ни и нас в другия край на класациите. Родната политическа класа толкова се опитва да угоди на различните си източни, западни, северни и южни господари, че така и не може да угоди на интересите на скромната Майка България.
Покрай събитията в Украйна се натъкнах на какви ли не дивотии. Едните ми препоръчват 20 неща, заради които обичали Запада, другите им отвръщат с 26 цяло и 3 в период неща, заради които са поклонници на Изтока, третите не могат да спрат да съзерцават с влажни погледи Севера, а четвъртите бачкат като роби за Юга.

Пичове, честно, не ви разбирам! Защо си мислите, че някой отвън може да ви помогне да се оправите отвътре! Аз мога да изброя един милион седемстотин и шейсет хиляди двеста двайсет и пет причини, заради които обичам само България, но изобщо не смятам и да ги назовавам, защото любовта не се нуждае от причини.

Просто затварям очи и си представям. Едно хубаво балканско българско селце. Едни спретнати къщички с едни подредени дворчета. Едни прекрасни и добри хора, каквито няма никъде по света. Една трапеза с шарена покривка, на нея – пресен хляб, бяло сирене, червен домат, люта чушка, лук, червен пипер и стъклена кана с искрящо червено вино. Или пък един мъдър старец, с когото си приказваш. С умни, живи очи, пали си цигарка и ти обяснява на тебе, младото, нещата от живота.

Българският език. Най-красивият на земята. С различните си говори и напеви. Ритмичен, логичен, изчистен от излишества. Питайте франсетата и англичаните на какъв език са си говорили, докато тук Климент Охридски, Черноризец Храбър, Константин Преславски и още много други са създавали своите шедьоври…

Българката. Няма такава жена. Тя не е просто поредната красива женка. Само при българката вътрешната красота по нищо не отстъпва на външната.

Българската история. Сложна. Многолика. Но ние сме Народ, който е оцелял на най-проветривото място на планетата. На тоя кръстопът, където уж хората не смеели да идат и по-малка нужда…

Българската песен. Тя не е просто някаква музика, а нещо живо. Нещо, което можеш да усетиш, да докоснеш. Истинска жива плът, родена от болка, страдание, радост, любов.

Българската църква. Малка, уютна, с шарени икони. Знаем, че дядо поп обича да си пийва и да заглежда младите гаджета. Но знаем, че той с простичкото си слово, освободено от претенциозна схоластика, за истинския Христос, е съградил такъв храм на вярата в сърцата на българите, че петвековният османски ятаган не успя да го докосне, камо ли да го разруши.

Българите. Никога няма да ги сбъркаш – няма друг такъв жив, умен поглед, макар и опитващ се да прикрие интелекта си зад една малко изкуствена простоватост. И това не е мое откритие. Просто преразказвам думите на голямата Вера Мутафчиева.

Има ли смисъл да продължавам!? Има ли смисъл да хабя повече думи!? И кой съм аз, за да обяснявам такива неща. Друго си е мултикултурализмът на Запада, друго си е мистицизмът на Изтока, трето си е студът на Севера, четвърто си е да си роб на Юга. Къде може да се мерят малките жалки български ценности с универсалната сила на универсалните ценности!? Важното е кокошките да са щастливи, гейовете и педофилите да са световно богатство, а всички останали да вървят като някаква зомбирана Амели Пулен и да халюцинират щастие!

Не, благодаря! Мен не ме бройте в списъка! Обичам България и българското! Имам един милион седемстотин и шейсет хиляди двеста двайсет и пет причини, а и любовта не се нуждае от причина.

вторник, 11 март 2014 г.

Омраза




Мразят,
газят,
превъзнасят
блясъка
на
пъклени
елмази.
Мразят!?
Напразно.
Тази
омраза
в
краката
ми
лази.
Обичам.
Това е!
Любовта
е
прекрасна.
С
нея
Господ
ни
пази.

петък, 28 февруари 2014 г.

Новият политик




Никога няма да стана министър-председател. От една страна няма да се кандидатирам, от друга – няма и да ме изберете. Прекалено съм циничен за изисканите ви вкусове. Но ако ми поднесете властта на тепсия, докато си пия пивото в кварталната кръчма, обещавам до 675 дни всички българи на планетата Земя да карат мерцедеси най-нов модел, да живеят в дворци и да закусват черен хайвер.
Как ще стане номерът!? Много просто! Давате ми властта и директно отивам при Путин. Казвам му: „Така и така, братле, намислил съм нещо. От тебе искам само едно – дай за 100 години напред властта в Украйна на евромайдановците, накарай ги веднага да започнат преговори за присъединяване към ЕС, гледай да ме пазиш някой идиот да не вземе да ме гръмне и си гледай кефа. Аз ще защитя твоя интерес по-добре и от Червената армия!”.
Започнат ли украинците преговорите - ще започне и моят шоу тайм!
Искате в Европа!? Ну, харашо, пичове! Само че ще трябва да се погрижите да спечелите нашия малък български глас! Сега, вие навярно знаете, че в пределите на вашата скъпа територия живеят около 200 хиляди нашенци – грижете се за тях много внимателно, защото иначе ще видите ЕС, когато си видите ушите без огледало. За целта като начало държим българският език да стане втори официален в пределите на Украйна. После настояваме да закупите със средства от държавния си бюджет по един чисто нов мерцедес за всяко българско семейство, населяващо страната ви. След това дворците - по един на всеки български калпак. Черният хайвер да се поднася на сънародниците ми всеки ден в неограничено количество и с най-добро качество. Засега толкова. Останалите претенции ще ги предявим в продължаващия преговорен процес.
Естествено, като видят, че да си българин – това означава да имаш минимум мерцедес и дворец, останалите народности в Украйна ще започнат тайно да завиждат, а явно да се пишат българи, само и само да се сдобият със споменатите екстри. От своя страна концернът „Мерцедес-Бенц” ще е толкова доволен от мен, че съм отворил такъв огромен пазар, че от благодарност веднага ще ми подари няколстотин бройки някаква си там класа, които от своя страна ще раздам на най-близките си приятели с шофьорски книжки с рекламна цел. После ще прокарам закон, че на територията на България могат да се карат само мерцедеси. Доволни от дадения им монопол, хората от корпорацията ще дадат специални промоции за БГ-пазара, примерно – ново мерджанче от икономичната класа – 1000 лева, по-габаритните модели – 2000 (хайде да не се правят, всички знаем, че сега цялото им производство е в Китайската народна република). Останалите коли естествено ще нарежем на скрап и с парите ще ми купите едно билетче за второто ми посещение до Вовата Путин. Там вече ще бъда съвсем откровен и ще си му го кажа право куме в очи: „Браточка, виждаш какво е положението сега. Добре си знаеш, че ние сме твоето троянско конче в Европата, още повече че Троян си е изконен български град в Ловешка област, и хохлите ще видят ЕС, когато цъфнат теменугите на Северния полюс. Ама и ти не оставяй кончето без зобчица. Като начало дай едно 50-60 процента намаление за газа и нефта, дай едни 50-60 процента от пазарите в големите градове на Русия за българска земеделска и всякаква стока, пусни малко гювеч и за родната пиячка – махни я тая водка, дай шанс на мастичката, грозданката и сливовицата, а пък аз ще ти уредя един чисто нов мерджан, каквато си избереш класа”.
От ЕС, естествено, ще започнат да ме оплюват по някакви си съображения, ама и аз няма да им мълча: „Хайде стига сте бучали! Излизайте от кинтите, иначе ей сега ще насъскам 44-милионното българско мнозинство в Украйна (толкова предполагам, че ще станат стига да не изпуши поточната линия на „Мерцедес - Бенц”) да мине от мерджани на москвичи”.     
В един момент целият свят дотам ще осъзнае колко е голяма цената на българския глас, че лидерите на големите страни ще пускат по едно милиардче, само за да изпият по една бира с мен в кварталната кръчма. Това САЩ, Китай, Индия, Уругвай, Нова Каледония и всички останали ще изсипват с чували пари в България. А аз ще се правя на ударен, ще прибирам кинтите и само ще обещавам. И да не си мислите, че ще държа  сухото в собствения си джоб!? За какво ми е – ще давам на народа, ще давам на народа, докато и последният изпосталял циганин в България стане милионер.
Ех, само да ми дадете властта на тепсия! Но няма да го направите – аз не я искам пустата му власт, пък и съм прекалено циничен за изисканите ви вкусове!

четвъртък, 27 февруари 2014 г.

Физкултура, спорт, туризъм




Навремето имаше физкултура, спорт, туризъм. Остана само туризмът. Да уточня – този из баровете и дискотеките на екзотични места като Сочи, например.
Че не сме били никога особена сила в зимните спортове – не сме били. Но и такъв резил като този на Сочинската олимпиада не си спомням да сме брали. Един Пепи Попангелов, вярно че често беше „Пакпадналов”, но има две шести места от олимпиади. За Владо Брейчев не се страхувахме, че няма да улучи шанцата за ски-скокове, ами си се нареждаше човекът в златната среда без особени притеснения. Биатлонистите ни не бяха заплаха за сигурността на зрителите, а с прилични стрелби и бягания често намираха място в първата десетка. Да говорим ли изобщо за уникалните успехи на Катето Дафовска, Павлина Филипова, Жени Раданова, Албена Денкова и Максим Ставийски, Ирина Никулчина, Надежда Алексиева!?
В Сочи ни отсрами само Александра Жекова, но тя е толкова частен случай, че изобщо не бива да я поставяме в една графа с бодрите ентусиасти, които ни скъсаха нервите.
То не беше мрънкане, че нямали пари, то не беше мрънкане, че нямали ски, то не беше мрънкане, че изобщо нямали условия за работа. За съжаление в България спортът стана местенце, където за уредилите се има приятно живуркане на държавен гръб и нищо повече. Никой, изглежда, няма амбицията да преодолява трудностите, да изгражда физика и характер, да се бори за мечтите си и да постига резултати. Важното е да се седне на държавната трапеза и да се започне едно ядене и пиене като в добрите стари времена на добрия стар бай Тошко.
Кацко Алипиев пък ми излезе с номера, че сме нямали право да критикуваме сочинските туристи, защото първо трябвало да се вгледаме в качеството на собствената си работа.
Каменчо, аз, ако редактирах и коригирах както нашите се състезаваха в Сочи, списанието, в което работя, нямаше да излиза на приличен български език, а на някакво манджурско наречие и при това със сгрешени йероглифи.
Хайде стига сме се заблуждавали! Най-успешният спортист на зимни олимпиади Оле-Ейнар Бьорндален всяко лято е на Белмекен. Тренира си човекът, взема медал след медал и изобщо не се надува. Не е зле да се види и какви премии е получавал от Норвегия за отличията си. Да не се окаже, че той за 13 златни медала е получил по-малко, отколкото в богата България се взема за едно пето място!? И точно тук ми се струва, че е заровен ключът за палатката. Големият норвежец едва ли разчита на държавата – той си има достатъчно спонсори, които му гарантират, че няма да мисли за пари, докато се състезава. Пътят му до тия спонсори, които очевидно не падат от водопада Игуасу, е само един – успехите! Побеждаваш ли – ще имаш и мангизи, това е толкова просто и логично! Разбира се, за да се стигне до големите успехи е нужна и подкрепа, но тя не бива да се изразява в пари кеш, с които да ходиш и да се правиш на маймуна. Необходими са треньори, прилични спартански условия, в които да си изградиш характер и умения, и подходяща храна. Останалото е въпрос на воля, желание и 1 процент талант.
„Който е решил да става борец и гол ще се бори!” – това изревава първият треньор на бъдещия олимпийски шампион Георги Райков, когато последният за сефте стъпва в залата и започва да мънка, че няма екип. Да си мислиш, че с лигавщина се пробива в големия спорт е наивно. Който е решил да става спортист – да си търси и спонсорите! Българската държава не е длъжна да плаща круизите на мрънкащи момченца и момиченца! Туризмът е полезно и приятно нещо. Добре е обаче да се практикува със собствени пари, а не с парите на всички данъкоплатци.        

сряда, 19 февруари 2014 г.

Чиста и Свята Република




Че сме опак народ – опак народ сме! Но дали това всъщност не е за добро?
Повечето съвременни европейски нации са се съградили през вековете с много компромиси, огън и меч, потисничество, заблуди, интриги, сложни политически игри. При нас винаги водещи са били Словото, книгата, просвещението – от времето на светите братя Кирил и Методий до онази малка историйца на отец Паисий, която ни вдъхна сили за нов живот.
В основата на национално-освободителните движения на съседни нам народи стои и личната амбиция на техните водачи, които впоследствие основават и свои династии.
Нашият Левски не само е лишен от всякаква корист и себелюбие в действията си, но и съвсем открито заявява, че не се блазни нито от постове, нито от каквито и да било облаги.
Мечтите на други народи стигат до политика, мангизи, лична удоволетвореност, обществен договор, консерватизъм, либерализъм, комунизъм, национализъм, фашизъм.
Българската мечта е само една – Чиста и Свята Република. Думите на Дякона не са просто пожелание, те са обобщен образ на това особено, специфично българско демократично чувство, което не търпи йерархиите, което поставя духовното пред материалното и което ще гледа с пренебрежително недоверие всяка една от опитващите се да проникнат чужди зарази.
Смазан от чудовищната система, търсейки онази идея, която да промени нещата към по-добро, Александър Солженицин стига до една вълшебна думица – нравственост. Едната нравственост е предостатъчна, независимо от формата на администриране на дадена държава, за да няма простотии в човешките и обществените взаимоотношения, за да няма глад и мизерия, за да има добра грижа към по-слабите, към болните, към страдащите…
Ние сме щастливци! Тая нравственост отдавна я имаме и нейното име е Чиста и Свята Република! Остава само да превърнем идеята в действие. Не само заради нас самите – длъжни сме пред светлата памет на Апостола!