Филм. „Турнето”. За войната в Югославия. Босненски
мюсюлманин говори на група сръбски актьори: „Знаете ли колко много ви обичахме!
И вас, и вашите белградски шеги. Знаете ли кой отбор поддържах!? Някой от
Сараево!? Не! Белградската „Звезда”. Ходех до Белград да ги гледам. Бях на
финала в Бари и се радвах!”.
Хваща ме нещо за гърлото. Няма по-тежка присъда от тази да
ти кажат, че си забравил да обичаш.
Спомен. За „голямата екскурзия”. Наскърбени български турци
се сбогуват с домовете и съседите си. Плачейки. Знаят, че там, където отиват,
няма да намерят любовта, която оставят. Знаят, че покрай нас никога няма да
останат без хляб и без добра дума, а сега им се налага да бягат в неизвестното.
Знаят, че с българи се живее хубаво…
А ние знаехме ли, че те знаят!? Знаехме ли, че Господ ни ги
е поверил такива, каквито са, за да им даваме любовта – такава, каквато я носим
в себе си!? Знаехме – чушки! Просто се чувствахме силни и искахме да наложим
силата си над тези, които ни обичаха. Колко измамно се оказа това усещане за
сила!
Реалност. В Украйна се бият. Направо се убиват. Даже няма
мюсюлмани. Християни християни убиват. Сякаш никога не е имало и един
московчанин, който да е стискал палци за киевското „Динамо”, и един киевлянин,
който да е поддържал московския „Спартак”. Сякаш никога не е имало и един
хохол, който да се е смял на москалска шега, и един москал, който да не се е
радвал на хохолско остроумие. Сякаш никога не са се женили украинка за руснак и
рускиня за украинец. Сякаш никога не е имало и един украинец, който да даде
залък хляб на руснак, и един руснак, който да каже добра дума за украинец…
Ще се намери ли поне един смелчага, който да спре идиотската
война, или отново ще се чака „милостивият” чичо Сам да наложи правилата си!?
Пътят!? Покаяние. Прошка. Смирение. Мъдрост.
Покаяние, за да разбереш грешките си.
Прошка, за да си върнеш любовта в сърцето.
Смирение, за да отвориш очите си.
Мъдрост, за да разбереш, че Мирът е най-голямото наказание
за истинските ти врагове.
Няма коментари:
Публикуване на коментар