понеделник, 27 февруари 2012 г.

Помни вежливостта!


Напоследък американските безсмъртни и българските им глашатаи съвсем изтрещяха. Снимките на разкъсани трупове на „врагове на Америка и демокрацията” като Бен Ладен и Кадафи, придружени с еуфорични коментари и възгласи, станаха по-често явление от снимките на голи мацки в „Плейбой”. В момента с особено злорадство се коментира здравословното състояние на Уго Чавес. Чичковците и леличките от телевизионния екран така се въодушевяват, че направо се плаша. Не знам какво да очаквам в бъдеще – най-вероятно главата на следващия „Враг на Америка и демокрацията” ще бъде отрязана, набучена на кол и поставена пред Белия дом за назидание на простосмъртните.

Както е казано в култовия сериал „Седморката на Блейк” – демокрацията не е справедливост, но определено е вежливост. А древната римска сентенция допълва гениалните герои на Тери Нейшън – „Memento mori, memento vivere! омни смъртта, помни живота!)”. Да се говори с подобен патос за болестта на когото и да било определено не е вежливо, а да забравиш, че си смъртен съвсем не е умно. Кръвожадността при човека е признак или на психически отклонения, или на селяндурско възпитание и простотия.

В крайна сметка защо „диктатора” Чавес е трън в очите на САЩ? На този въпрос навремето се опита да отговори и българската „червена принцеса” Елена Йончева. За целта тя хвана рейса за Каракас на държавни разноски и тръгна по улиците на венецуелската столица да търси недоволни от „режима на диктатора”. Намери двама – полицаи, което е твърде странно за една тоталитарна държава (всеизвестен факт е, че тоталитарните държави се крепят на репресивния апарат – армия и полиция). С истерични припадъци и други хватки в стил „Женска параноя” Йончева допълни „картината на недоволството” и доволно се завърна в родината. Изобщо плонжовете пред силните на деня са характерен похват за червените принцове и принцеси. За разлика от тях полковник Чавес не обича да плонжира пред когото и да било, а и трудно е да се каже, че е диктатор. Във Венецуела има опозиция, която даже в момента провежда предварителни избори за свой кандидат-президент, има и свобода на словото и печата. „Грехът” на Чавес е, че национализира експлоатацията на природните богатства на Венецуела, с цел те да хранят венецуелците, а не синчетата и дъщеричките на определени корпоративни босове от северната част на онзи континент, който тежи на съвестта на нездравото любопитство на Христофор Колумб.

Аз лично в действията на Чавес не виждам нищо престъпно. Големите корпорации не са благотворителни дружества, както се опитват да ни втълпят вече повече от 20 години. Те не отиват в нито едно кътче на планетата, за да откриват нови работни места. Напротив – винаги разполагат с предварително подготвен образован персонал, който защитава техните интереси, а туземното население се използва само временно – да свърши черната работа за жълти стотинки. Корпорациите са тайфун, който минава през държавите и оставя след себе си само опустошения. Системата на много, включително и европейски, национални държави беше разбита от този тайфун. На него дължим и световната икономическа криза от последните 3-4 години. Пак заради корпоративни интереси България е в тежко положение повече от две десетилетия. И затова не са виновни корпорациите, виновни са тези, които не им посочват вратата, когато започнат да се държат арогантно и да нарушават нормите на обикновеното благоприличие.

Затова, според нормите на вежливостта, уважението към живота и смъртта и чисто по човешки, пожелавам на Уго Чавес успешна операция, бързо оздравяване и дълъг живот. Пожелавам на човечеството повече смели хора като него, а на САЩ им пожелавам колкото е възможно по-бързо да се върнат към мъдростта на Франклин Делано Рузвелт и достойното поведение на генерал Айзенхауер.

сряда, 22 февруари 2012 г.

На изток от Рим


Разликата между расизма и национализма е огромна. Расизмът създава изкуствено делене между хората на базата на цвета на кожата им, големината на черепите им и други външни физически белези на човешкото тяло, които така или иначе в неособено дълъг исторически период са обречени на гниене и забрава. За расизма човекът е добиче от селскостопанска изложба, което според природните си дадености струва определено количество пари или пък, ако е с неправилните дадености, в най-добрия случай е обречено да получи стоманена секира в главата си.

Национализмът разглежда човека като индивидуалност, която носи в себе си определена културна идентичност. Тази идентичност се определя най-общо от вярата или религията, които конкретната личност изповядва, езика, на който говори, философията на бита му и редица други субективни фактори.

Обикновено национализмът е присъщ на вече утвърдените нации, а расизмът е болест на социално и исторически незрели народи и общности.

Границата Изток-Запад в Европа също не са я измислили комунягите за огромен техен срам и ужас. Тя е вододел между двата основни центъра на утвърждаване и разпространение на Християнството. Западната католическа цивилизация е с център Рим, а Източната православна цивилизация е с център Константинопол. Религията, колкото й да я подценяват, винаги е била в основата на културното и национално осъзнаване на различните хора и народи. Едни други хора ни учеха на едни други работи в продължение на 45 години, но както се видя, нито вярата им в учението, което проповядваха, беше особено силна, нито пък резултатите от „проповедта” им бяха особено впечатляващи.

Колкото и да не ни се иска, по волята на съдбата и обстоятелствата, българите принадлежим към света на Изтока. И не само принадлежим, имали сме и наглостта да създадем най-влиятелното в момента разклонение на Източната православна цивилизация – Православното славянство. Както казва великият английски историк и антрополог Арнолд Тойнби - „България не е „пасивен реципиент“ на византийското културно „облъчване“, а „съперник на Византия“ в политическо и културно отношение. Усвояването на византийските образци не е механичен процес, а творчески. Като втори център на православната цивилизация България посредством християнизацията и религията на българската църква и литературната и преводаческа дейност, активно разпръсква просветата и културата сред славянските и други народи от Балканите и Източна Европа".

В последните години, а и доста преди това, хиляди „учени” глави се разхождат по света, изравят от земята разни черепи и кокали и се опитват да ни убедят, че у нас няма нищо славянско. Видите ли – ни по цвят на кожата, ни по големината на черепите ние не сме си приличали със славяните. По физически белези сме били най-близо с циганите и с племената от долното течение на река Замбези. Даже леля Хилари се дигна чак от Америка, за да ни потупа по рамото и да ни похвали, че успешно сме се интегрирали с ромите.

Напоследък във времето и пространството се пръкна един много досаден термин - „братята роми”. Лично аз нямам нищо против циганите, но изобщо не чувствам да имам с тях каквато й да било роднинска връзка. И проблемът не е в цвета на кожата - имам приятели, чисти българи, който са доста по-мургави. Проблемът е, че имаме различна културна идентичност – с болшинството от циганите не изповядваме една вяра, говорим различен език, имаме и доста различна философия на бита. Не виждам циганите да имат каквото и да е желание да възприемат моята културна идентичност, аз пък от своя страна нямам абсолютно никакво желание да възприема тяхната. Приказките за интеграция са си само приказки. Нито те желаят да се интегрират с мен, нито аз желая да се интегрирам с тях. Разбира се, да не си помислите, че проповядвам апартейд! Глупости – просто искам всеки да си върви по пътя, без да пречи на другия, и да запазва златната норма на взаимното уважение. А по въпроса за братята!? Ами съжалявам – на мен братя са ми руснаците! Хем по стечение на обстоятелствата имаме доста сходна културна идентичност, хем пък и съвсем демократично сам съм си избрал те да са ми братя. Най-важното е, че дори в съветския период, за разлика от „другарчетата”, нормалните руснаци не се и опитваха да посягат на нашата културна идентичност. Защото нашата културна идентичност е коренът на тяхната, а тяхната културна идентичност – това са плодовете на нашата.

Бягството ни от идеята на славянството всъщност е бягство от самите нас. Неслучайно Паисий Хилендарски озаглавява своето велико творение – „История славянобългарска”. Славянобългарска, защото ние, българите, не сме обикновена нация. Ние сме нация, която е създала съществуваща и до днес цивилизация! Колко народи по света могат да се похвалят с подобно постижение!?