четвъртък, 18 ноември 2010 г.

На Василий Ерошенко

"Няма по-голямо нещастие за този, който мечтае да дари любов, от това да не постигне мечтите си."
Су Лин за Василий Ерошенко

Посвещавам на уникалния руски талант В. Ерошенко по случай 120 години от рождението му. Един лишен от зрение човек, който ми отвори очите за много важни неща.

Не искам
власт.
Качете ме
на кръста!
Любов ви
дадох,
разпятие
получих
във ответ.
Не искам
милост.
Предпочитам
да
възкръсна.
Любовта
е моята
пощада.
Страданието
е вашият
завет.

сряда, 3 ноември 2010 г.

Мъдростта на Учителя

Преди много години Патриарх Евтимий събра учениците си и им каза:


- Загива България. Чака ни дълго и тежко робство. За да не се загубим, давам на всекиго от вас по едно българско зрънце. Отидете в земите на братските ни народи и посейте това зрънце. Където то поникне и даде плод, оттам ще дойде спасението.

Учениците целунаха ръката на Учителя, тръгнаха по земите на братските ни народи и навсякъде посяха по едно българско зрънце.

Изтърколиха се вековете. Много от посятите зрънца изобщо не поникнаха. Други поникнаха, ала не дадоха плод. Където най-малко се очакваше, българското зрънце не само поникна, но и даде плод. Оттам дойде и спасението.

Обреченият чука на всички врати, за да търси спасение. Обикновено му отварят там, където най-малко очаква. Но спасението не е въпрос на случайност. Ако не почукаш на нито една врата, никой няма да ти отвори. Ако не засееш и едно зрънце, никога няма да дочакаш плод. Ако не опиташ, никога няма да сполучиш. Тази мъдрост ни завеща Патриархът на българите и нека тази мъдрост се превърне в онази искрица надежда, от която толкова много се нуждаем.

вторник, 12 октомври 2010 г.

Нека

"Cuando muero
dejad el balcon abierto..."

F.G.Lorca


Остави,
момче,
прозореца
отворен!
Нека
птиците
навън
да отлетят.
Нека
да лети
душата ти
в простора.
Нека!
Всички вън!
На свобода.

четвъртък, 30 септември 2010 г.

Един Джулай завинаги

1.

Пътят към морето започна от гара Казичене. Крис, Денев, Стела, Лора и аз – банда новоизлюпени хипита, слязохме на перона и изпратихме влака, който затрака по релсите. Огледахме се, а после самоуверено тръгнахме към околовръстното. Ранното слънце на последния юнски ден вкарваше лъчите си в сърцата ни. Бяхме толкова сигурни в постигането, че пътят към него ни изглеждаше като детска игра. „Всички щастливи посоки започват от гара Казичене” – предполагах аз и си бърках в ушите с отчупена клечка от местно дръвче.

Стигнахме магистралата. Разделихме се. Първа линия – Денев и Стела, втора линия – Крис, Лора и аз. Минаха час-два, докато се отпуши стопът. Но пък как само се отпуши! Тъмносиня кола спря пред нашата тройка, а отвътре ведър чичко бодро ни запита:

-Закъде?

-Варна.

-И аз съм натам! Скачайте!

Късмет!? Нищо подобно. Когато си уверен в постигането, пътят сам те намира. Махнахме на Стела и Денев и мощно запрашихме към морето. Един след друг подминавахме градовете – Ботевград, Севлиево, Велико Търново. Спирахме тук-там, за да изпием по бира и да изпушим по цигара. Накрая колата се счупи. Някъде пред Антоново.

Малшанс!? Нищо подобно. Ако пътят върви по мед и масло, няма да остане нищо за постигането.

Добутахме автомобила до градчето. Бодрият чичко се разшава, за да търси майстор. Приятелят ми Крис го придружи, защото е най-любезният тип на земята, а ние с Лора отидохме за бира. Влязохме в кръчмето и викнахме пет бири. Мацката на бара първо ни ги отвори, а после ни предупреди, че бутилките не могат да излизат от заведението, защото имало криза за амбалаж. А сега де!? Поне Крис да беше с нас, ами то!? Не, че не се справихме, но Лорчето тежеше точно трийсет кила с мокри дрехи, а и аз вече бях вкарал достатъчно крайпътни сокчета от хмел.

Излязохме от кръчмичката видимо развеселени. Прегръщахме света и той ни докара своето слънчице – Крис, който донесе новината, че колата не може да се оправи засега и че ние следва да продължим по пътя без бодрия чичко и синия му автомобил.

Крис изглеждаше отчаян, но ние бързо го заведохме към Извора на щастието – малката кръчмичка, в която царуваше великата криза за стъклен амбалаж. Дръпнахме по още няколко пенливи течности. Честно! Това бяха най-сладките бири в живота ми. След това просто не ни пукаше. Когато си тръгнал по пътя на постигането, изобщо не трябва да ти пука. Особено, след като си посетил Извора на щастието, от който не можеш да изнасяш бутилки.

2.

Стигнахме Варна по тъмно. Първо ни качиха някакви военни с очукана ГАЗ-ка. Както се казва и армията ни подпомогна в мирния поход към морето. А до самия град ни хвърлиха едни цигани с очукан „Форд”, за да докажат, че хипарията не признава нито раси, нито класи. Хипарията признава всички хора, които обичат мира и Изворите на щастието.

Засуетихме се из големия град. Предварително се бяхме разбрали със Стела и Денев, че ще се чакаме пред ФК-то. Не бях идвал отдавна във Варна и това ФК ми звучеше като футболен клуб, но учтивите варненци учтиво ни обясниха, че става дума за Фестивалния комплекс и моите заблуди много бързо се разсеяха.

Закибичихме пред ФК-то. Около нас минаваха различни хора, понесени от вятъра на ежедневието, които и понятие си нямаха от „Джулай морнинг”, хипария и разни такива важни неща.

Стела и Денев закъсняха. Имали разни премеждия, но все пак и те стигнаха благополучно. Купихме си бири и отидохме на Големия Централен Плаж. Там вече се беше събрал много народ от цяла България. Запознахме се със сума ти хора, имаше и пичове, с които се знаехме отпреди. Пътят и постигането си бяха дали среща на брега на морето и ние бързо влязохме в тях.

Нощно

къпане,

танци,

китари

и

готини

хора

от

цяла

България.

Денев улови гларус за крилата и после го пусна. Целта на постигането е да пуснеш постигнатото на свобода, която един ден да се върне при тебе, за да останеш с нея завинаги.

Когато се уморихме от различните видове движения, улавяния и пускания, приседнахме на плажа. Нашата компания, едни готини гаджета от Плевен, стария ни познат Радо и други познати и непознати. Обособиха се и разни други обособености. Цялото не съществува само по себе си като цяло, защото няма да може да изтърпи целостта си. Милиардите малки обособености правят Цялото. Колкото повече любов има между тези малки обособености, толкова по-щастливо е Цялото. Когато обособеностите воюват помежду си, Цялото страда и плаче, защото е загубило целостта си.

Един дърт хипар се домъкна отнякъде с галон уиски и приседна до нас. Като добър магьосник той наобикаляше всички обособени обособености на плажа и ги черпеше с уиски.

Ударихме по няколко здрави глътки. За пръв и последен път алкохолът не ме напиваше. Магията на добрия магьосник ме превръщаше в най-добрия човек на земята. Започнах да разказвам приказките, на които ме беше научил приятелят ми Гибона от Стара Загора. Той беше най-способният разказвач на приказки в целия свят. Следвах безценния му опит и разказвах. За крокодилчето, което не може да си намери пътя до дома, за хладилничето и бурмичката, за чантичката, плюшеното мече и голямата лоша халва…

Събудих се. Главата ми лежеше на корема на Крис, а в мен се беше сгушило най-милото момиче на света – едно от плевенските гаджета. Първичното желание няма нищо общо с постигането. Цяла нощ бройках една мацка с къса прическа, а ето че се събуждах прегърнат с една прекрасна, слабичка, къдрокоса прелест, която ме гледаше с най-красивия поглед на света.

Видяхме зор, докато разкараме съня от душата на приятеля ми Крис. Много беше труден на ставане, а слънцето всеки момент щеше да изгрее. За този изгрев бихме път и този изгрев трябваше да бъде нашето постигане. Разсънихме Крис и заедно поехме към края на кея. Когато стигнахме, слънцето отдавна беше изгряло и мацката с късата прическа ме гледаше с укор. И не само тя. Всички ни гледаха с укор, сякаш искаха да ни кажат, че сме се изпуснали постигането. Отвърнахме им с ирония. Постигането е достатъчно неуловимо, за да бъде просто един изгрев.

3.

Разделих се с къдрокосата прелест. Уж за малко, а се оказа завинаги. Винаги се разделям по този начин с къдрокосите прелести, за да търся усойници с къси прически, които да ме гледат укорително. Не можех да задържам постигането, защото си мислех, че ще изгубя пътя. Много късно разбрах, че постигането е част от пътя към другото постигане.

Тръгнахме с Денев и Крис. По мъжки. Уж да пием по бира, а хванахме стопа и отидохме в Бургас. Стела и Лора още ни се сърдят по случая. Не, че ни бяха гаджета или нещо такова, но си бяха наши момичета отвсякъде и не заслужаваха да бъдат изоставени. Но… Отдадеш ли се на пътя, често бягаш от постигането.

Стигнахме Бургас, после Китен. Пихме бира, запознахме се с разни типове, говорихме си за футбол, вяхме кичета в една дискотека на единственото що-годе прилично парче. Ловихме риба, оплетохме въдиците, слушахме музика – някакви американски момчета искаха да им кажем истината. А истината е прекалено разнообразно понятие за нашите български необятни души. В Китен не беше нашето място. Там не беше нашето постигане. Пътят ни поведе натам. Избрахме пътя и изгубихме постигането. Не, че не беше весело. Напротив. Но хипарията някак си не бива да се превръща в обикновен купон, защото по този начин се обезценява смисълът й на постигане.

Поехме по пътя към София, натоварени в един микробус. Денев, Крис, аз и едно маце, което бързо се гушна в Денев и го отнесе в нейния си свят. Останахме сами с Крис – без път и без постигане. Отпивахме от някаква ракия, мезехме с някакъв зарзават и мълчаливо си говорехме. Това си беше наш патент – да си говорим с мълчание. Отпивахме, мезехме, слушахме монотонното движение на автомобила и се чудехме дали пък свободата не е по-важна и от пътя, и от постигането.

четвъртък, 23 септември 2010 г.

Лифтове – от всеки дом до всяко учреждение!

1785 година. Чичко Кант се разхожда по спокойните улици на родния Кьонигсберг и мислено си критикува чистия разум. Хората си сверяват часовниците с разходките на професора и се радват на благополучието си. Блажени години. Рокендролът изобщо не съществуваше и всички порядъчни меломани слушаха Моцарт.



1987 година. Влиза скъпата ни директорка в час и пита:

-Ученици, обичате ли да ходите на училище!

-Неееее! – бодро отвърнахме.

-Тогава напишете защо не искате да идвате!

Написахме. От всички метафизични обяснения, най-метафизичното принадлежеше на приятеля ми Любчо:

“Не искам да ходя на училище, защото няма лифт от дома ми до класната стая.”.



2010 година. Вървим си с незрящата ми дружка по софийските тротоари. На пътя ни се изпречва едно от онези колчета, които спират достъпа на колите до тротоарите. Спътницата ми го забърсва леко с чантата си. То се поклаща и се срутва на десетина сантиметра от левия й крак.



Каква е връзката между трите събития? Никаква. Но понеже говорим за метафизика, тя е очевидно някаква.



Винаги съм се чудил защо много софиянци ходят с наведени глави, сякаш на плещите са им се струпали всички световни гадости.Дълго търсих отговора и накрая го намерих. Хората просто си гледат в краката, за да не се спънат в някое от хилядите препятствия, които съпътстват тежкия им живот на пешеходци.

На софийските тротоари има плочки, които весело се веят като вълните на Черно море. Една с една не си пасват.
На софийските тротоари има висящи клони от дървета, които закачливо ни бъркат в ушичките и ние още по закачливо им се наслаждаваме.
На софийските тротоари има солидни ограничителни колчета, толкова солидно закрепени, че се бутат и от полъха вятъра.

Изобщо - пълна романтика. Проглушиха ни ушите с разните му там директиви и в резултат – нищо, едно голямо метафизично нищо.

“Достъпна архитектурна среда за хората със специфични възможности”. Дрън, дрън, та пляс! Ако под този сложен термин се разбира да се изпочупят краката на хората с увредено зрение, а и не само на тях, то следва да признаем – Столична община успява в това си начинание.

Изобщо, Фандъкова, ти си миличка, но ми се струва, че е крайно време и да поработиш. Само не се оправдавай с наследството на миналия кмет, защото Бате Борисов няма да ти прости. Има достатъчно пари по европейските програми, за да се оправят всички зони за пешеходци в София. Добре е да се окастрят клоните, да се махнат нелепите плочки и да се асфалтират тротоарите, напълно да се забрани достъпът на автомобили до тях, а това от своя страна ще обезмисли и съществуването на нелепите и опасни за здравето ограничителни колчета. Нека да създадем условия на утрешния български Кант спокойно да се разхожда по софийските улици и да слави родината с различните му там умотворения!

В противен случай алтернативата е една – лифтове! От всеки дом до всяко учреждение!

понеделник, 20 септември 2010 г.

Бербатов стана легенда!

Преди 10 години спорехме с един приятел за качествата на Бербатов. Той привърженик на ЦСКА, аз на Левски. Беше точно след прочутия мач, в който Гонзо вкара с превързана глава, а лицето Узунов отмени автогол на Бисер Иванов заради засада.

Приятелят ми Стефан твърдеше, че Бербатов ги е провалил. Аз, въпреки победата, твърдях, че такива мачове, решени някъде извън терена, дърпат целия ни футбол надолу.

Когато Стефан за пореден път отсече, че “от туй момче Барбуков нищо не става”, аз кипнах и му отвърнах:

-Виж, приятелю, това деветнайсетгодишно момче направи срещу Левски четири пропуска. Утре ще ги вкара тези положения на някой велик европейски отбор, само че бъди уверен, че тогава той няма да носи екипа на ЦСКА.

Стефан ме погледна стъписан. Но той така гледаше и когато през 1994 година му разправях, че в националния ни отбор са се събрали най-качествените нападатели на Европа и имаме силите най-малко за полуфинал на световното.

Не, не съм футболен пророк. Даже не залагам на еврофутбол. Просто окото на футболния запалянко, което не се влияе от глупави пристрастия, винаги може да види кой става за футболист и кой не. Вижда кой има техниката, та ако щете и стойката на футболиста, вижда и дърводелеца, който цял живот ще рендосва краката на съперниците си, за да заслужи признанието “истински боец на терена” от коментаторите на БНТ. Публиката никой не може да я излъже. Когато я лъжат, тя не ходи на стадиона.

Десет години се наслушах на различни мнения за качествата на Димитър Бербатов. Не исках да се включвам в дискусията, защото тя беше повече от нелепа. Водеха я хора, които искат да гледат не футбол, а “истински бойци на терена”. Тази неделя обаче си мисля, че Митко им затвори устите! Завинаги. Парадоксалното е, че го стори срещу любимия ми европейски отбор, но честно казано аз изобщо не му се сърдя. Навремето изпусна четири гола срещу любимия ми български отбор, сега закопа любимия ми чуждестранен отбор! Това е животът, такъв е футболът! Важното е, че един българин накара света да онемее и да признае класата му на истински футболен артист. А футболните артисти, за разлика от “истинските бойци на терена”, винаги остават в сърцата на феновете.



Послепис: Дали си заслужава Бербатов да се върне в националния? Не съм сигурен. Ще си заслужава, ако хората от БФС изберат за треньор Димитър Пенев. Тогава съм убеден, че Митко ще се върне. Той не би могъл да откаже на човека, който го наложи в големия футбол.

вторник, 13 април 2010 г.

Нек’ва такава история 8

8.
Видиш ли Люба и Ина, ще разбереш защо добрата жена не трябва да бъде красива, и защо красивата жена не трябва да бъде добра. Добротата прави жената Възможна. Красотата я прави привлекателна. Но малко са тези, които харесват привлекателно-възможните неща. Струват им се нереални. Слепци са! Не могат да ги видят!
Повечето жени на момчетата от групата отстъпваха на Люба и Ина. Бяха или привлекателни, но невъзможни, или непривлекателни и невъзможни. Но някак си, съществуваше някакъв мотив на предстояща, минала, или настояща битка. А мъжете, като че ли обичат повече битките с жените, отколкото самите жени. Постигнатата жена се обезценява. Тя вече не е повод, а товар. Не е измерение на вдъхновена фантазия, а депо за поемане на сексуална енергия. И след като поеме дозата енергия, става излишна. Като миксер. Върши работа, докато се разбие тестото за кекса, след което става излишен и седи в чекмеджето, докато не се запланува новия кекс. Но жената не е вещ, и не може да седи в чекмедже. Освен, ако сама не си намери чекмедже.
“Лошо е да си Възможна и Привлекателна” - мислят си Люба и Ина- даже не си го мислят, а останалите го измислят вместо тях - “Ставаш скучна. Безинтересна. Обичайна.” Възможно и Привлекателно - няма я тръпката на Откривателното. Няма я тръпката на Откривателя. Прекалено обикновено за Съвършеното. Прекалено необикновено за Всекидневното.
Люба и Ина винаги пътуваха с Групата. Приемаха Групата. Не осъждаха останалите. Не споделяха крайностите им. Но, красиви и добри, проявяваха толерантна любезност към странностите им. Може би харесваха някого, но бяха прекалено стеснителни, за да му се обяснят. Може би, не харесваха никого, но бяха прекалено възпитани, за да го кажат. Може би им беше интересно, но не участваха. Може би искаха да участват, но не смееха. Може би нямаха мотив, но търсеха. Може би имаха мотив, но бягаха. Може би. Едно горчиво Може би, в което се съдържаше грозотата на сентенцията, че красивата жена не трябва да бъде добра и, че добрата жена не трябва да бъде красива. И винаги се оказва късно Прозрението да оцениш, че най-прекрасното нещо е Възможната Привлекателност. Макар и да е малко скучна.


Няма значение в колко и къде.
-         Дайте… хлъц… алкохола… хлъц…
-         Ето ти… хлъц… го… алкохола… хлъц…
-         Стига… хлъц… с тоя… хлъц… алкохол…
-         Натаралянкахме се… хлъц… яко… хлъц…
-         Вярно… хлъц… натаралянкахме се… хлъц…
-         Кой… хлъц… ще ходи… хлъц… за още… хлъц… бири?
-         Мечо, … хлъц… свивай… хлъц…!
-         Има… хлъц… свит…!
-         Върти… хлъц… тогава… хлъц…!
-         И само… хлъц… Лев… хлъц… ски… хлъц!
-         И само… хлъц… Лев… хлъц… ски… хлъц!
Хлъцистерия… Хлъц!
-         Се едно… хлъц… сме нек’ви… хлъц… гангстери… хлъц… такива!
-         Гангстери… хлъц! Еба ти… хлъц… гангстерите!
-         Еба ти… хлъц… калпавите… хлъц… гангстери!
-         Като… хлъц… Гнидата… хлъц… и… хлъц… Денев!
-         Тръгнали… хлъц… да обират… хлъц… някакъв… хлъц… апартамент… хлъц… на … хлъц… някаква… хлъц… баба!
-         А… хлъц… това го знам!
-         Свили… хлъц… набарали… хлъц… някаква… хлъц… вишновка… хлъц… и… хлъц… се запили.
-         Дошла … хлъц… бабата… и… хлъц, хлъц…
-         Хлъц, хлъц, запила се с тях и после заедно гледали мача по телевизията. Хлъц, хлъц!
-         и… хлъц… нищо не… хлъц… обрали… хлъц…
-         А се запознали с внучката… хлъц, хлъц… и до сутрина играли белот.
-         Хлъц… хлъц…!
-         Стига сте хлъцхлъцкали и стига сте измисляли нелепости за Денев и Гнидата!
-         Ако не беше … Ина… хлъц… никога… нямаше… хлъц… да стигнем… хлъц… до края на… хлъц… историята.
-         Малко трезвеност и нещата изглеждат по-иначе, както казва Мечо Пух.
-         Ти па с тоя Мечо Пух! Нали си си благата Люба и Мечо Пух все ти е в главата!
-         Ами да! Мечо Пух! Гнидата и Денев са едни мечета с добри сърца и не стават за бандити. Вярно е, че са луди, но не стават за бандити!
-         Хлъц… Хлъц… Хлъц…!
-         Така си е… хлъц!
-         От всека… хлъц… резачка… хлъц… не става… хлъц… боен… хлъц…хеликоптер … хлъц!
-         Нито… хлъц… пък… хлъц… сифон… хлъц… за… хлъц… газирана… хлъц… вода…
-         Нито пък… хлъц… силно… хлъц… волеви… хлъц… багерист…
-         Нито пък… хлъц… червена… балерина… хлъц.
-         Нито… хлъц… пък… хлъц…  хлъц… хлъц.
-         Хлъц… хлъц…
Хлъцистерия.
-         То… хлъц… всичко… хлъц… казано… си е вече… хлъц… казано… хлъц.
-         Но не е… хлъц… доизказано… хлъц… така… хлъц… ако… хлъц… ме разбираш… хлъц…!
-         И не е… хлъц… доказано.
-         Учителят… хлъц…          레닌    … е… хлъц…  прав…
-         К’во… хлъц…  знаеш… хлъц… пък ти… хлъц… за… хлъц… за… хлъц…             레닌     .
-         Чел съм… хлъц.
-         К’во си… хлъц… чел!
-              마르크스주의에 대한    !
-         Е… хлъц… това… кой… хлъц… не го е … хлъц… чел…!
-         Обаче    공산주의        … хлъц… е по-добрият… хлъц… труд!
-         Не мисля, че… хлъц…     레닌    … е… хлъц… абсолютно прав… хлъц…
-         К’во… хлъц… разбираш… ти… хлъц… от        레닌    ! Той е недостижим!
-         Недостижим е… хлъц… 김정일 령도자!      레닌          е… хлъц… плагиат… хлъц.
-         Това е… хлъц… ‘щото… хлъц… не си чел… хлъц… 내가아이디어를 들었어요        … хлъц… на 레닌    !
-         Знанието… хлъц… над знанието… хлъц… в тая книга… Всичкото… хлъц… Ей… такова… хлъц… е по-пълно… хлъц… от самото… хлъц… Всичко… хлъц…
-         Мечо, … хлъц… свивай… хлъц… че взе… хлъц… да става интересно… хлъц…
-         Задълбахме яко… хлъц… жалко е, че ги няма… хлъц… Денев и Гнидата… хлъц…!
-         Къде са те всъщност?
-         Простеят някъде! Всъщност не! Ето ги!
-         Къде… хлъц… бяхте?
-         Хлъц… хлъц… хлъц…
-         Хлъц… хлъц… хлъц…
Гнидата и Денев хлъцистерят.
-         Копелета… гадни… били са в кенефа… хлъц…
-         И са пафкали… хлъц… от… хлъц… хашиша… хлъц…
-         К’ъв хашиш… бе!
-         Откъде има… хашиш!?
-         Кой има… хлъц… хашиш!
-         И да не кажете… хлъц… че има хашиш!!
-         А ние… смучем… хлъц… бири… хлъц… в тоя гаден… хлъц… бюфет… хлъц!
-         Ефи, … хлъц… ти отдавна… хлъц… не смучеш… хлъц… а спиш… хлъц…
-         Ами като говорите… хлъц… само… хлъц… за някакво...… 레닌     и      트로츠키        .
-         Това не ти е Някакво, ами са Те. Философите!
-         Я па… Ина… как се разгневи!
-         Ами като… хлъц… не пие цяла нощ!
-         Това не… е… хлъц… важно!
-         Важното е… хлъц… че тия двамата… хлъц… са пафкали… хлъц… хашиш… а ние не!
-         К’ъв… хлъц… хашиш ви гони… хлъц… хлъц.
-         Важното е, че          레닌    е по-велик от      트로츠키        .  
-         Тъпаци… хлъц…! Най-велик… хлъц… е… Мао… хлъц!
-         Подкрепям… хлъц… Гнидата… хлъц… напълно!
-         Мао… хлъц… е метафората… хлъц… на всички… хлъц… метафори… хлъц… и парадигми… хлъц… и… хлъц… шибани… хлъц… еманации… в… хлъц… конотативната… хлъц… конспиративност… хлъц…!
-         Как го каза бе, Гнида!
-         Изтрезнех! Само Гнидата може да каже такова нещо!
-         И к’во означав това!?
-         Че Мао… хлъц.. е по-велик… хлъц… от…          레닌 и от  트로츠키  взети заедно!
-         И че хашишът… хлъц… беше… хлъц… супер… хлъц… як!
-         Ах, копелета, значи сте пафкали!?
-         Гадняри!
-         Педерасти!
-         Гневът на 레닌 ще ви накаже!
-         Лайнари!
-         Свини!
-         Има ли още!?
-         По-добре утре!
-         Сега няма смисъл!
-         Без друго сме се натаралянкали!
-         Нищо няма да усетим.
-         Я! Има още мастика!
-         И още бири!
-         Къде сме?
-         Кога ще пристигнем?
-    Ефи пак заспа!
-         И Люба… и Ира… И Жабата…
-         Почти всички заспаха!
-         Останахме само ти и аз…
-         Аз! Гай Юлий Денев!
-         И Аз! Тиберий Гнидата!
-         Ама добре ги метнахме с хашиша!
-         Чудо голямо! Само пискат!
-         Без друго има за всички!
-         Та да се одрискат!
-         ’Айде за бири!
-         О’кей!
-         Две бири!
-         Тук ще осъмнем.
-         Много ясно!
-         Спи ли ти се!?
-         Ами!? Не!
-         Ама заспиваш.
-         Заспивам, ама не ми се спи!
-         Заспа!
-         Заспах…
-         Аз, Тиберий Гнидата!
-         … Друз Нерон Германик!
-         Кой каза това?! Кой го каза!??! Хей, кой говори!?!? Денев, ти ли бе!? Не си ти… Ти спиш… Кой тогава???

***

-         Аз го казах! Върти!
-         Кой Върти?
-         Върти от Кокаляне.
-         Какво Кокаляне?!
-         Дето е до твоето Панчарево!
-         К’ви са тия глупости! Къде съм?
-         В Кокаляне.
-         Глупости! Къде са другите?
-         И те са тук. Тепат се!
-         Къде са Ира и Ефи?
-         В Бранището. Яхнали са Симо Щурецо!
-         Къде е Крис?
-         Тепа се с Боре Шабано. На Юзината.
-         Къде е Денев?
-         Млати се с Яшо Кот’рака у Шубрако.
-         Къде са Люба и Ина?
-         Пра’ят любов с Киро Члено, доле при Искъро.
-         Къде са Жабата и Коко?
-         Играят табла с Димо Милюза. На старата централа. Кой падне се гъзи.
-         Къде са Чичко Бим и Чичко Филипов?
-         Играят на Гъзета със Слънчо и Ветъро, горе на стадиона. Освен на Гъзета и на по каса бира играят.
-         Къде е Мечо?
-         Свива.
-         Значи не всички се тепат!
-         Е не… Ама, че се степат!
-         Как ще се степат!? Защо ще се степват!? Кому е нужно да се степват!? Стига с това степване!
-         Спокойно бе! То не е баш така. Оно изглежда, че e така, но не е съвсем така, а е само наужким. Даже и те не са баш те, ами са пак те, но ей така, само наужким.
-         Нищо не разбирам!
-         Е! ’Айде сега! Толко учи и “нищо не разбирам”! Панчарци и Кокалци на тебе се надахме, а ти: “не разбирам”! К’во има толкова да му разбираш?
-         Добре де! Добре де! Кажи ми сега, простичко, какво става??
-         Много е просто. То не е така, като да е така, а е само наужким. И те не са те, като да са те, а са само наужким. Хем е то, хем не е то! Хем са те, хем не са те!
-         Добре. Ти поне си Върти! Нали?
-         Абе хем съм Върти, хем не съм Върти. За тебе сега съм Върти. Но може всъщност и да не съм Върти.
-         Ами другите?
-         И те по същия начин. Твоите хора от влака, например, играят с  твоите хора от Панчарево и Кокаляне горе на стадионо, на Гъзета. Обаче хем играят, а всъщност съвсем не играят. Хем са твоите хора, хем не са твоите хора. Хем са от влака, хем не са от влака. Хем са от Панчарево и Кокаляне, хем не са от Панчарево и Кокаляне. Зависи, кой и как ги погледне!
-         А от какво зависи “кой” и “как”?
-         Е много ’почна да питаш!? Уж, знаеше всичко.
-         Нищо не знам!
-         Е как така нищо не знаеш! Толкова учи!
-         Нищо не разбирам!
-         Е к’во толкова има да разбираш! Хем е, хем не е! Толкова е просто!
-         Това го разбрах. Че е просто. Или, че за тебе е просто. Но повече от това не разбирам.
-         Е па то не е и нужно да разбираш.
-         Слушай, Върти…
-         Ама аз не съм Върти!
-         Е нали каза, че си Върти!?
-         Аз, можем много неща да ти кажем!!! Ако ти кажем да скочиш у езерото, че скочиш ли?
-         Добре… Добре… Добре…
-         К’во си ми “задобрекъл”?
-         Добре. Ами аз кой съм?
-         Еба ли му майката Кой си!!! Все едно!

 


Късо подстриганата червенокоса глава доближава лицето ми. Сините очи ме захапват:
-         Това ли е всичко? Къде е краят?
-         Няма край.
-         Как така няма край!?
-         Няма край, защото това не е приказка!
-         И защо не е приказка? И какво е?
-         Не знам.
-         Не знаеш!? Харесва ми, че не знаеш! Незнайко!
Преди да бъде погълнат от белите й зъбки, езикът ми получава право на последно движение:
-         А ти, тогава, си Карфичка!