четвъртък, 30 септември 2010 г.

Един Джулай завинаги

1.

Пътят към морето започна от гара Казичене. Крис, Денев, Стела, Лора и аз – банда новоизлюпени хипита, слязохме на перона и изпратихме влака, който затрака по релсите. Огледахме се, а после самоуверено тръгнахме към околовръстното. Ранното слънце на последния юнски ден вкарваше лъчите си в сърцата ни. Бяхме толкова сигурни в постигането, че пътят към него ни изглеждаше като детска игра. „Всички щастливи посоки започват от гара Казичене” – предполагах аз и си бърках в ушите с отчупена клечка от местно дръвче.

Стигнахме магистралата. Разделихме се. Първа линия – Денев и Стела, втора линия – Крис, Лора и аз. Минаха час-два, докато се отпуши стопът. Но пък как само се отпуши! Тъмносиня кола спря пред нашата тройка, а отвътре ведър чичко бодро ни запита:

-Закъде?

-Варна.

-И аз съм натам! Скачайте!

Късмет!? Нищо подобно. Когато си уверен в постигането, пътят сам те намира. Махнахме на Стела и Денев и мощно запрашихме към морето. Един след друг подминавахме градовете – Ботевград, Севлиево, Велико Търново. Спирахме тук-там, за да изпием по бира и да изпушим по цигара. Накрая колата се счупи. Някъде пред Антоново.

Малшанс!? Нищо подобно. Ако пътят върви по мед и масло, няма да остане нищо за постигането.

Добутахме автомобила до градчето. Бодрият чичко се разшава, за да търси майстор. Приятелят ми Крис го придружи, защото е най-любезният тип на земята, а ние с Лора отидохме за бира. Влязохме в кръчмето и викнахме пет бири. Мацката на бара първо ни ги отвори, а после ни предупреди, че бутилките не могат да излизат от заведението, защото имало криза за амбалаж. А сега де!? Поне Крис да беше с нас, ами то!? Не, че не се справихме, но Лорчето тежеше точно трийсет кила с мокри дрехи, а и аз вече бях вкарал достатъчно крайпътни сокчета от хмел.

Излязохме от кръчмичката видимо развеселени. Прегръщахме света и той ни докара своето слънчице – Крис, който донесе новината, че колата не може да се оправи засега и че ние следва да продължим по пътя без бодрия чичко и синия му автомобил.

Крис изглеждаше отчаян, но ние бързо го заведохме към Извора на щастието – малката кръчмичка, в която царуваше великата криза за стъклен амбалаж. Дръпнахме по още няколко пенливи течности. Честно! Това бяха най-сладките бири в живота ми. След това просто не ни пукаше. Когато си тръгнал по пътя на постигането, изобщо не трябва да ти пука. Особено, след като си посетил Извора на щастието, от който не можеш да изнасяш бутилки.

2.

Стигнахме Варна по тъмно. Първо ни качиха някакви военни с очукана ГАЗ-ка. Както се казва и армията ни подпомогна в мирния поход към морето. А до самия град ни хвърлиха едни цигани с очукан „Форд”, за да докажат, че хипарията не признава нито раси, нито класи. Хипарията признава всички хора, които обичат мира и Изворите на щастието.

Засуетихме се из големия град. Предварително се бяхме разбрали със Стела и Денев, че ще се чакаме пред ФК-то. Не бях идвал отдавна във Варна и това ФК ми звучеше като футболен клуб, но учтивите варненци учтиво ни обясниха, че става дума за Фестивалния комплекс и моите заблуди много бързо се разсеяха.

Закибичихме пред ФК-то. Около нас минаваха различни хора, понесени от вятъра на ежедневието, които и понятие си нямаха от „Джулай морнинг”, хипария и разни такива важни неща.

Стела и Денев закъсняха. Имали разни премеждия, но все пак и те стигнаха благополучно. Купихме си бири и отидохме на Големия Централен Плаж. Там вече се беше събрал много народ от цяла България. Запознахме се със сума ти хора, имаше и пичове, с които се знаехме отпреди. Пътят и постигането си бяха дали среща на брега на морето и ние бързо влязохме в тях.

Нощно

къпане,

танци,

китари

и

готини

хора

от

цяла

България.

Денев улови гларус за крилата и после го пусна. Целта на постигането е да пуснеш постигнатото на свобода, която един ден да се върне при тебе, за да останеш с нея завинаги.

Когато се уморихме от различните видове движения, улавяния и пускания, приседнахме на плажа. Нашата компания, едни готини гаджета от Плевен, стария ни познат Радо и други познати и непознати. Обособиха се и разни други обособености. Цялото не съществува само по себе си като цяло, защото няма да може да изтърпи целостта си. Милиардите малки обособености правят Цялото. Колкото повече любов има между тези малки обособености, толкова по-щастливо е Цялото. Когато обособеностите воюват помежду си, Цялото страда и плаче, защото е загубило целостта си.

Един дърт хипар се домъкна отнякъде с галон уиски и приседна до нас. Като добър магьосник той наобикаляше всички обособени обособености на плажа и ги черпеше с уиски.

Ударихме по няколко здрави глътки. За пръв и последен път алкохолът не ме напиваше. Магията на добрия магьосник ме превръщаше в най-добрия човек на земята. Започнах да разказвам приказките, на които ме беше научил приятелят ми Гибона от Стара Загора. Той беше най-способният разказвач на приказки в целия свят. Следвах безценния му опит и разказвах. За крокодилчето, което не може да си намери пътя до дома, за хладилничето и бурмичката, за чантичката, плюшеното мече и голямата лоша халва…

Събудих се. Главата ми лежеше на корема на Крис, а в мен се беше сгушило най-милото момиче на света – едно от плевенските гаджета. Първичното желание няма нищо общо с постигането. Цяла нощ бройках една мацка с къса прическа, а ето че се събуждах прегърнат с една прекрасна, слабичка, къдрокоса прелест, която ме гледаше с най-красивия поглед на света.

Видяхме зор, докато разкараме съня от душата на приятеля ми Крис. Много беше труден на ставане, а слънцето всеки момент щеше да изгрее. За този изгрев бихме път и този изгрев трябваше да бъде нашето постигане. Разсънихме Крис и заедно поехме към края на кея. Когато стигнахме, слънцето отдавна беше изгряло и мацката с късата прическа ме гледаше с укор. И не само тя. Всички ни гледаха с укор, сякаш искаха да ни кажат, че сме се изпуснали постигането. Отвърнахме им с ирония. Постигането е достатъчно неуловимо, за да бъде просто един изгрев.

3.

Разделих се с къдрокосата прелест. Уж за малко, а се оказа завинаги. Винаги се разделям по този начин с къдрокосите прелести, за да търся усойници с къси прически, които да ме гледат укорително. Не можех да задържам постигането, защото си мислех, че ще изгубя пътя. Много късно разбрах, че постигането е част от пътя към другото постигане.

Тръгнахме с Денев и Крис. По мъжки. Уж да пием по бира, а хванахме стопа и отидохме в Бургас. Стела и Лора още ни се сърдят по случая. Не, че ни бяха гаджета или нещо такова, но си бяха наши момичета отвсякъде и не заслужаваха да бъдат изоставени. Но… Отдадеш ли се на пътя, често бягаш от постигането.

Стигнахме Бургас, после Китен. Пихме бира, запознахме се с разни типове, говорихме си за футбол, вяхме кичета в една дискотека на единственото що-годе прилично парче. Ловихме риба, оплетохме въдиците, слушахме музика – някакви американски момчета искаха да им кажем истината. А истината е прекалено разнообразно понятие за нашите български необятни души. В Китен не беше нашето място. Там не беше нашето постигане. Пътят ни поведе натам. Избрахме пътя и изгубихме постигането. Не, че не беше весело. Напротив. Но хипарията някак си не бива да се превръща в обикновен купон, защото по този начин се обезценява смисълът й на постигане.

Поехме по пътя към София, натоварени в един микробус. Денев, Крис, аз и едно маце, което бързо се гушна в Денев и го отнесе в нейния си свят. Останахме сами с Крис – без път и без постигане. Отпивахме от някаква ракия, мезехме с някакъв зарзават и мълчаливо си говорехме. Това си беше наш патент – да си говорим с мълчание. Отпивахме, мезехме, слушахме монотонното движение на автомобила и се чудехме дали пък свободата не е по-важна и от пътя, и от постигането.

Няма коментари:

Публикуване на коментар