четвъртък, 23 юли 2015 г.

Змията




-Пепи, Пепи, ела по-бързо! – крещи сестра ми откъм стълбището на дома ни.
Скачам и отивам.
-Какво има? – питам.
-Виж! Змия! – ужасено ми сочи тя.
Виждам. На площадката пред къщата симпатичен еднометров смок блажено спи и сънува тлъсти мишки.
-Е, и!? – озадачавам се.
-Какво да правя!? – паниката на магистър-фармацевт Калинова е по-голяма от населението на Китайската народна република.
-Ами, нищо. Чакай! Змията ще се наспи и ще си тръгне по пътя, а ти ще продължиш по твоя.
-Ужас!
-Защо ужас!? Това е най-обикновен смок и съм убеден, че не закусва с фармацевти. На всичкото отгоре не е и отровен.
-Отвратителен е!
-Напротив. Красив е. Като Божия промисъл, който го е създал. Той има своето място в природата и не ти пречи ти да имаш своето. Само че е невероятно фино и полезно същество, с което е хубаво да се съобразяваш. Трябва да си гледаш в краката и всичко ще е наред – и за тебе, и за него. Змията е като човешката душа. Настъпиш ли я – ще се опита да се защити. Подходиш ли грубо – ще я нараниш. Тръгнеш ли с нечисти помисли към нея – ще я убиеш. Действай внимателно – никога не знаеш в коя душа има отрова и в коя - не.
-Пречи ми! Не мога да си ида в градината!
-Защо да ти пречи? Прояви малко търпение, вярвай в законите на Вселената и забрави за глупавите си предубеждения. Ако беше толкова страшен, този смок нямаше да е в Червената книга на изчезващите видове. Пък и щом има змия, значи скоро ще довтаса и таралежът. А ти обичаш таралежите.
Смокът се отегчи от в общи линии безсмисления диалог, лениво се размърда и бавничко се шмугна в близката трева. Сестра ми се успокои и тръгна да полива доматите си. Аз насмешливо си помислих: „Ех, и фармацевти! Трябва да им сменят емблемата!”. А само след няколко дни в двора цъфна и таралежчето..

Всъщност те, нещата, май са по-дълбоки. Често пъти се случва човешките биологични единици да се държат с природата като нахалници, на които всичко им е позволено. И е хубаво да има повече фини същества, които да ги подсещат, че са гости, а не господари на планетата Земя. Че трябва да са по-внимателни, когато стъпват по повърхността й. Че трябва да се съобразяват с нуждите и пространствата на другите същества. Че даже в отношенията помежду си би било прекрасно да проявяват повече такт, търпение и уважение. Че, вместо тъпо и упорито да се опитваме да налагаме безумната си и ограничена воля, е по-добре да се научим да четем знаците на Вселената. Току-виж разберем, че не сме нито по-умни, нито по-красиви от змиите и престанем да ги избиваме. А това вече би било едно чудесно ново начало. 

вторник, 7 юли 2015 г.

Пладнешки обир



Вчера бях на липа у моя приятел чичо Викторчо. Накършихме клони и седнахме на сладки приказки да отделяме цвета.
-Кажи сега, Петърчо, що става у Гърция!?
-Е, какво да става – пладнешки обир… - викам му аз и започвам да развивам конспиративната си теория. – Тя цялата работа изглежда много романтична, но всъщност си е най-обикновено представление в добрите традиции на древногръцкия театър. Имаме един сладък герой, който припява „Бела чао” и „Бандера роса” и по когото си падат две трети от женките на планетата, имаме един непокорен разбойник, който уж върви срещу правилата и бива отстранен в края на първото действие и от утре ще имаме един добър компромисен чичко магьосник, който ще размаха вълшебната пръчица и сладкият герой ще се гушне с красавицата Европа. Накрая, разбира се, ще го отнесат немците. Но те в последните 100 години постоянно го отнасят, така че се предполага, че са свикнали. 

Майтапът настрана. Всъщност европейските политически процеси са символ на порочност не от вчера и днес и в пространството на тази порочност кротък, порядъчен и праволинеен народ като нашия не се чувства съвсем уютно, минаваме за задръстеняци и балъци, а политическата ни неграмотност е повече от очевадна. Големите играчи обаче знаят генезиса на големите игри и след внимателни анализи и подготвени стратегии не се свенят да отстояват интересите си, които в повечето случаи далече не са чисти и почтени. За разлика от нашия политически елит Цакалотос и Варуфакис нито са „превеждали” говедата от едното било на другото, нито пък са опъвали пожарникарски маркучи. А хора, минали през Оксфорд и Кеймбридж, най-малкото знаят няколкото азбучни фундамента, на които се крепи политическата система на Стария континент. Вероятно са светнати, че кардинал Ришельо не е просто някакъв малоумник, разиграван от шепа видимо нетрезви войничета, а е автор на концепцията на Френския абсолютизъм, която се крепи на разделението и сдържането на развитието на Германия. Още по-вероятно поназнайват, че тая концепция през ХХ век го играе „дупе и гащи” с британския принцип за баланс на силите и интересите на континента, който да държи на завет Острова на дъжда и мъглите. За Цакалотос и Варуфакис Лойд Джордж и Клемансо не са футболисти на „Светкавица” Търговище, а архитекти на несправедливата Версайска система, която след Първата световна война, по думите на Хемингуей, вместо да европеизира Балканите, балканизира Европа. Тия юнаци са наясно, че и след Втората световна, рожба на Първата световна, Германия е поставена в безкрайно зависимо положение от силите-победителки. До днес немците нямат собствен генерален щаб на армията. На сън да ги бутнеш рокерът-бунтар и кроткият учен ще издекламират, че обединението на Германия през 1990 си имаше своята цена и тя не беше определена от вятърничавия Горби, а от Митеран и Желязната лейди. Цената бе Евросъюз в този му калпав вид, Еврозона и въвеждане на еврото. А целта отново бе сдържане на немския потенциал. Използвайки тази скромна база данни, за която би се досетил всеки второкласник от което и да е атинско училище, гърците подготвиха своя сценарий и трябва да им признаем, че го изиграха блестящо. През цялото време Ципрас не обели и една лоша дума срещу ЕС. Мишената бе само и единствено Германия. Не могат да се нарекат сериозни и усилията на гръцкия премиер за търсене на финансиране от САЩ, Русия, Китай или някой от другите световни играчи. Чичко Алексис си иска парите от немците. Защото знае, че те, колкото и да се опъват, накрая ще се изръсят. Притиснати от англичани и французи, притиснати от 80-те милиарда загуби при евентуален гръцки фалит, притиснати от обстоятелството, че на тях от 1945 година не им е позволено да се опъват и да оспорват волята на страните от Антихитлеристката коалиция. А Гърция, тъй или иначе, си е и глезеното дете на тая коалиция. Неслучайно госпожа Меркел в последно време е най-тъжно изглеждащият човек на планетата. От една страна й се лензят Путин и Обама – от така наречените санкции срещу Русия стокооборотът на немците с Мечката е намалял с 30 процента, а на американците с по-малко от три. От друга страна калпазанинът Ципрас й се е качил на главата с неоснователните си претенции. И май само наш Боци незнайно защо я гледа предано в очите. Честно си признавам, без да съм им фен, става ми малко мъчно за немците. Колкото и да си имат кусури, те са трудолюбив, прецизен и дисциплиниран народ. Тяхната материална продукция е всепризната за № 1 на цялата планета. Всеки иска да си купи немско. Но политиката е такава област, в която порядъчните по-скоро не успяват. Съвсем друга тема са огромните грехове и грешки на германския политически елит по време на световните касапници от миналия век.

-Е, чичо Викторчо, стана ли ти ясна гръцката работа!?
-А бе, Петърчо, я чисти липа, за да пием чай, ако е рекъл Господ, през зимата и повече не ми мъти мозъка…  

понеделник, 6 юли 2015 г.

Покаяние



Напоследък в главата ми се върти и не ще да излезе една сцена от документалния филм на Никита Михалков „Анна: от 6 до 18”. Възрастни женици вървят на колене по полянка, а около тях млади зяпловци цъкат се език и недоумяват. Някога на това място имало храм, болшевиките го разрушили, а стариците поставят основата на неговото възстановяване. Защо на колене!? От страх!? Едва ли - от какво могат да се страхуват толкова препатили хора. Заради егоистични копнежи!? Още по-невероятно - какви копнежи могат да имат тези изстрадали жени, на които години наред е отнемана всяка надежда. Колкото и да гадае младият зяпльо, никога няма да разбере символа, ако не осъзнае, че най-важната думичка за истинския християнин е Любов. А към Любовта не се пристъпва като хипопотам в магазин за детски играчки, особено когато под влиянието на безумна и престъпна идеология в продължение на десетилетия си я отричал, тъпкал, унижавал. Всеки ден искаме милост от Бога, но дали и ние сме милостиви към Него. И тези велики старици, живата памет на забравилия корените си народ, вървят на колене, защото знаят колко бавно и мъчително сред човеците се възраждат захвърлените с лека ръка пространства на Любовта. Защото знаят колко голяма е вината на всеки от нас пред Христос, но и вярват, че не е невъзможно тя да бъде изкупена. Крачица по крачица, на колене, като малко озверяло животинче, което отново желае да стане човек. Крачица по крачица, на колене, за да осъзнаеш, че си паднал прекалено ниско. Крачица по крачица, на колене, докато някой ден отново тръгнеш изправен. И всяка от тия крачици носи своето единствено име – Покаяние. Покаяние за убийството на царя и неговото семейство. Покаяние за духовното оскотяване. Покаяние за страха и насилието. Покаяние за безверието. Покаяние за милионите жертви. Покаяние за разбитите човешки взаимоотношения. Покаяние за лъжата, в която си живял. Покаяние за потрошените механизми на Абсолютното Добро. Покаяние за всички ония гадости, които си сторил на Вселената, в нетърпеливия си стремеж да наложиш личната си доминация над нея. Покаяние за глупостта със сила да постигнеш нещо чуждо, което нито достатъчно си изучил, нито пък познаваш в детайли. Покаяние… Хиляди крачици Покаяние, които рано или късно ще доведат до Пречистването. До възстановяването на храма на духовността. А оттам до Любовта не е кой знае колко далече.
Благословени руски старици! Не съм сигурен дали някой от управниците в Русия, а и изобщо по света разбира, че тези скромни женици сочат Пътя. Пътят, такъв, какъвто е – труден, но не и невъзможен, различен от илюзиите и заразите на света, по-красив от всяка възможна представа за красота.
Възприемам руснаците като деца. Наши деца. Страхувам се за тях, когато вършат щуротии. Ядосвам им се, че понякога не ни слушат. Дразня се на самоуверения им детски акъл, с който често налагат и на нас, старите и уморените, своите заблуди. Въпреки това ги обичам и вярвам, че един ден ще пораснат, че даже ще и ни надминат. Имат живата памет за Пътя, просто трябва да тръгнат по Него. Дали разбират смисъла – не знам. Но очевидно искат да се учат. А ние!?                  

четвъртък, 2 юли 2015 г.

Специалните и обикновените



Като всяко дете и аз обичах да подяждам гостите на нашите. Не, че са ме държали гладен, ама все по-друго си беше да си боцнеш от салатката на възрастните.
Веднъж на село моите старци чакаха ВИП-гости и приготвяха някаква много специална манджа. Лигите ми потекоха, но културно ми бе обяснено, че моят ред за хранене ще дойде, след като и последният поканен напусне официалната трапеза. Тайничко напопържах привилегированата класа, явничко се фръцнах и с къркорещи черва отидох да си легна. Естествено, мама ме съжали и ми донесе една филийка с масло, поръсена с червен пипер. Услади ми се. Поисках си втора, трета, четвърта… Накрая, сит и щастлив, съм си заспал, без да дочакам специалното ядене. На другия ден го опитах и в общи линии не повторих, защото щях да повърна. Три пъти благодарих на мама за филиите с масло и червен пипер и им станах горещ фен завинаги.

Нали сме си гостоприемни, от години посрещаме специални гости, приготвяме им специални яденета, слушаме специалните им съвети, следваме специалните им препоръки и се надяваме да си решим специалните проблеми с надеждата и ние един ден да станем специални. Само че на мен вече взе да ми писва не само от специалната кльопачка, но и от „специалните” хора, които „специално” ми дават наклон на мислите и чувствата. Заради „възвишените” идеали и стремежи на „специалната” класа в безкрайно обикновеното ни отечество не останаха кой знае колко обикновени нещица, които да зарадват още по-обикновените сърчица на обичащите обикновеното българи. С удоволствие слушам издържаните във високопарен стил „Научна фантастика” изявления, с които напоследък си служат треньорите и ритнитопковците у нас, но, честно казано, вече ми се гледа и футбол. 

С моя приятел бате Добри веднъж отидохме на мач на младежките национали. Седнахме встрани от ложите и козирката, въпреки че доста силно валеше. По едно време към нас се присламчи Божката Митрев – тогава втори вратар на „Левски”, който все не получаваше достатъчно шанс заради любимците и децата на „специалните”. Момчето ни поздрави и се заговорихме. За футбол. Не за кинти, николетки и лексуси, а за футбол! Не за фаза „Защита”, фаза „Атака” и „Тактическа дисциплина”, а за това как го ушили между краката на последния мач, как трябвало да подобрява играта си при центриранията, за големи вратари от близкото и далечното минало и въобще за играта, която, оказа се, и тримата много обичаме. Пич и футболистче отвсякъде! Цялата левскарска публика беше зад Божката, защото виждаше, че има в пъти по-голям талант от синчето на председателя на футболния ни съюз. Но в България да можеш не означава нищо, ако не си на някого. По тая простичка причина десетина години националният ни тим игра без вратар и от това революционно решение, шашнало футболната общественост, намазаха най-вече николетките и алисетките. Първата „суха мрежа” в квалификации от доста време насам „лъвовете” записаха в последния си мач срещу Малта, а на вратата по абсолютна случайност бе Митрев. Един народ можеш да излъжеш – футболната природа никога.

Друг случай. Пътувам си в рейса и хоп, пред мен сядат двамина маркучи. Загледах се – близнаците Братоеви (вече бяха станали национали). С раничките, с анцузите – отиваха на тренировка. Разбрах го, защото през цялото време си говореха за волейбол. По каква причина сега не са национали – не мога да разбера. Знам само, че с тях станахме четвърти на олимпиада, а наскоро взехме и сребърен медал на Европейските игри…

Колко такива истории, за жалост, мога да разкажа! За кого по-напред – за братовчед ми Божо ли – блестящ техничар, който на 15-16 години беше направил робот, за приятеля ми Борката ли – цар на истинската журналистика, от когото продължавам да се уча и до днес, за Златинчо ли – на когото във втори клас Вселената и Галактиките му бяха по-ясни от таблицата за умножение!? Колко такива истории, за жалост, мога да разкажа! Истории за пренебрегнати таланти, които не са били от привилегированата класа. Истории за неизползван потенциал, само защото хората не са искали да влязат в схемата на „специалните”. Истории за пропуснати възможности, на които „господарите” на парите и морала у нас не са позволили да се случат.
Питах едни деца, с които подритвам събота и неделя, защо след като са минали през школите на ЦСКА и „Левски” и имат очевиден талант, не са продължили в големия футбол. Отговориха ми: „Обадиха се по телефона на нашите и им искаха пари!”. Толкова. Е, как да стане номерът!? Ние хубаво посрещаме „специалните” гости отвън, ама защо задушаваме развитието на собствените си талантливи момчета и момичета!? Родните „специални” пък ги видяхме какво могат – заради тях цялата Вселена ни се смее. Хайде да дадем шанс на тия, обикновените, които с таланта и уменията си ще докарват и на нас, още по-обикновените, по някоя намазана филийка с червен пиперец! А тя, миличката, е съвсем достатъчна, за да задоволи насъщните ни потребности.