Специалните и обикновените

Като всяко дете и аз обичах да подяждам гостите на нашите. Не, че са ме държали гладен, ама все по-друго си беше да си боцнеш от салатката на възрастните.

Веднъж на село моите старци чакаха ВИП-гости и приготвяха някаква много специална манджа. Лигите ми потекоха, но културно ми бе обяснено, че моят ред за хранене ще дойде, след като и последният поканен напусне официалната трапеза. Тайничко напопържах привилегированата класа, явничко се фръцнах и с къркорещи черва отидох да си легна. Естествено, мама ме съжали и ми донесе една филийка с масло, поръсена с червен пипер. Услади ми се. Поисках си втора, трета, четвърта… Накрая, сит и щастлив, съм си заспал, без да дочакам специалното ядене. На другия ден го опитах и в общи линии не повторих, защото щях да повърна. Три пъти благодарих на мама за филиите с масло и червен пипер и им станах горещ фен завинаги.

Нали сме си гостоприемни, от години посрещаме специални гости, приготвяме им специални яденета, слушаме специалните им съвети, следваме специалните им препоръки и се надяваме да си решим специалните проблеми с надеждата и ние един ден да станем специални. Само че на мен вече взе да ми писва не само от специалната кльопачка, но и от „специалните” хора, които „специално” ми дават наклон на мислите и чувствата. Заради „възвишените” идеали и стремежи на „специалната” класа в безкрайно обикновеното ни отечество не останаха кой знае колко обикновени нещица, които да зарадват още по-обикновените сърчица на обичащите обикновеното българи. С удоволствие слушам издържаните във високопарен стил „Научна фантастика” изявления, с които напоследък си служат треньорите и ритнитопковците у нас, но, честно казано, вече ми се гледа и футбол. 

С моя приятел бате Добри веднъж отидохме на мач на младежките национали. Седнахме встрани от ложите и козирката, въпреки че доста силно валеше. По едно време към нас се присламчи Божката Митрев – тогава втори вратар на „Левски”, който все не получаваше достатъчно шанс заради любимците и децата на „специалните”. Момчето ни поздрави и се заговорихме. За футбол. Не за кинти, николетки и лексуси, а за футбол! Не за фаза „Защита”, фаза „Атака” и „Тактическа дисциплина”, а за това как го ушили между краката на последния мач, как трябвало да подобрява играта си при центриранията, за големи вратари от близкото и далечното минало и въобще за играта, която, оказа се, и тримата много обичаме. Пич и футболистче отвсякъде! Цялата левскарска публика беше зад Божката, защото виждаше, че има в пъти по-голям талант от синчето на председателя на футболния ни съюз. Но в България да можеш не означава нищо, ако не си на някого. По тая простичка причина десетина години националният ни тим игра без вратар и от това революционно решение, шашнало футболната общественост, намазаха най-вече николетките и алисетките. Първата „суха мрежа” в квалификации от доста време насам „лъвовете” записаха в последния си мач срещу Малта, а на вратата по абсолютна случайност бе Митрев. Един народ можеш да излъжеш – футболната природа никога.

Друг случай. Пътувам си в рейса и хоп, пред мен сядат двамина маркучи. Загледах се – близнаците Братоеви (вече бяха станали национали). С раничките, с анцузите – отиваха на тренировка. Разбрах го, защото през цялото време си говореха за волейбол. По каква причина сега не са национали – не мога да разбера. Знам само, че с тях станахме четвърти на олимпиада, а наскоро взехме и сребърен медал на Европейските игри…

Колко такива истории, за жалост, мога да разкажа! За кого по-напред – за братовчед ми Божо ли – блестящ техничар, който на 15-16 години беше направил робот, за приятеля ми Борката ли – цар на истинската журналистика, от когото продължавам да се уча и до днес, за Златинчо ли – на когото във втори клас Вселената и Галактиките му бяха по-ясни от таблицата за умножение!? Колко такива истории, за жалост, мога да разкажа! Истории за пренебрегнати таланти, които не са били от привилегированата класа. Истории за неизползван потенциал, само защото хората не са искали да влязат в схемата на „специалните”. Истории за пропуснати възможности, на които „господарите” на парите и морала у нас не са позволили да се случат.

Питах едни деца, с които подритвам събота и неделя, защо след като са минали през школите на ЦСКА и „Левски” и имат очевиден талант, не са продължили в големия футбол. Отговориха ми: „Обадиха се по телефона на нашите и им искаха пари!”. Толкова. Е, как да стане номерът!? Ние хубаво посрещаме „специалните” гости отвън, ама защо задушаваме развитието на собствените си талантливи момчета и момичета!? Родните „специални” пък ги видяхме какво могат – заради тях цялата Вселена ни се смее. Хайде да дадем шанс на тия, обикновените, които с таланта и уменията си ще докарват и на нас, още по-обикновените, по някоя намазана филийка с червен пиперец! А тя, миличката, е съвсем достатъчна, за да задоволи насъщните ни потребности.