Покаяние

Напоследък в главата ми се върти и не ще да излезе една сцена от документалния филм на Никита Михалков „Анна: от 6 до 18”. Възрастни женици вървят на колене по полянка, а около тях млади зяпловци цъкат се език и недоумяват. Някога на това място имало храм, болшевиките го разрушили, а стариците поставят основата на неговото възстановяване. Защо на колене!? От страх!? Едва ли - от какво могат да се страхуват толкова препатили хора. Заради егоистични копнежи!? Още по-невероятно - какви копнежи могат да имат тези изстрадали жени, на които години наред е отнемана всяка надежда. Колкото и да гадае младият зяпльо, никога няма да разбере символа, ако не осъзнае, че най-важната думичка за истинския християнин е Любов. А към Любовта не се пристъпва като хипопотам в магазин за детски играчки, особено когато под влиянието на безумна и престъпна идеология в продължение на десетилетия си я отричал, тъпкал, унижавал. Всеки ден искаме милост от Бога, но дали и ние сме милостиви към Него. И тези велики старици, живата памет на забравилия корените си народ, вървят на колене, защото знаят колко бавно и мъчително сред човеците се възраждат захвърлените с лека ръка пространства на Любовта. Защото знаят колко голяма е вината на всеки от нас пред Христос, но и вярват, че не е невъзможно тя да бъде изкупена. Крачица по крачица, на колене, като малко озверяло животинче, което отново желае да стане човек. Крачица по крачица, на колене, за да осъзнаеш, че си паднал прекалено ниско. Крачица по крачица, на колене, докато някой ден отново тръгнеш изправен. И всяка от тия крачици носи своето единствено име – Покаяние. Покаяние за убийството на царя и неговото семейство. Покаяние за духовното оскотяване. Покаяние за страха и насилието. Покаяние за безверието. Покаяние за милионите жертви. Покаяние за разбитите човешки взаимоотношения. Покаяние за лъжата, в която си живял. Покаяние за потрошените механизми на Абсолютното Добро. Покаяние за всички ония гадости, които си сторил на Вселената, в нетърпеливия си стремеж да наложиш личната си доминация над нея. Покаяние за глупостта със сила да постигнеш нещо чуждо, което нито достатъчно си изучил, нито пък познаваш в детайли. Покаяние… Хиляди крачици Покаяние, които рано или късно ще доведат до Пречистването. До възстановяването на храма на духовността. А оттам до Любовта не е кой знае колко далече.

Благословени руски старици! Не съм сигурен дали някой от управниците в Русия, а и изобщо по света разбира, че тези скромни женици сочат Пътя. Пътят, такъв, какъвто е – труден, но не и невъзможен, различен от илюзиите и заразите на света, по-красив от всяка възможна представа за красота.

Възприемам руснаците като деца. Наши деца. Страхувам се за тях, когато вършат щуротии. Ядосвам им се, че понякога не ни слушат. Дразня се на самоуверения им детски акъл, с който често налагат и на нас, старите и уморените, своите заблуди. Въпреки това ги обичам и вярвам, че един ден ще пораснат, че даже ще и ни надминат. Имат живата памет за Пътя, просто трябва да тръгнат по Него. Дали разбират смисъла – не знам. Но очевидно искат да се учат. А ние!?