неделя, 28 февруари 2010 г.

събота, 27 февруари 2010 г.

Улица

            Улицата се движи. Гърми, трещи, страшно е, ужасно е.
            Тази улица не е за отличници.
            На тази улица лошите момчета побеждават добрите.
            Улицата е шумна, престъпна и жестока.
            Ако си слаб – ти си никой!
            Ако си силен – набиваш се на очи и дразниш.
            Трябва да си бърз, реактивен, импулсивен. Трябва да си много  бърз, за да избегнеш хилядите злонамерени погледи, които те дебнат. Те те чакат да сгрешиш, за да те накажат. А казват, че грешката е най-човешкото нещо!?
            На улицата е вредно да си красив или грозен, умен или глупав, беден или богат. Трябва да си никой  - скучен и безличен.
            Улицата те поглъща, за да се нахрани, изпива те, за да се напие, изсмуква те, за да задоволи първичните си инстинкти.
            Тази улица винаги шамаросва, когато те види със свален гард. Трябва да държиш гарда си вдигнат. Трябва да си съсредоточен. Трябва да си готов за контраатака. Трябва да си подготвен за глуха защита.
            Улица. Бягаш, криеш се, търсиш спокойно местенце. Разбираш колко е сладко да си „на сигурно”.
            Улица. Без нея ти е скучно.
            Улица. С нея ти е прекалено напрегнато.
            Улица. Без нея не можеш.
            Улица. От нея се страхуваш.
            Улица. Тя опира пистолет в слепоочието ти. Очаква реакция. Бъди бърз, човече, бъди бърз!

петък, 26 февруари 2010 г.

За мишките и медиите

Журналистиката е неофициалната четвърта власт. За да бъде такава обаче тя трябва да бъде опозиция на официалните три власти. В момента журналистите в България правят такава сервилна журналистика, че старите статии в „Работническо дело“ звучат направо опозиционно по отношение на Партията. И това изобщо не е чудно. Днес в българските медии има повече полицаи, отколкото са щатните служители на МВР.
Не разбирам защо бившите ченгета имат такава страст към перото. По-добре да бяха станали  адвокати, щом толкова ги влече книжовната дейност. Така щяха да обогатяват и четенето си с купищата дела на знайни и незнайни герои. Уви. Те, по стара болшевишка традиция, искат да продължават да ни набиват канчетата и да ни учат на правилен живот.
Известният виртуоз в плюването на предишната власт Тошо Тошев успя да формира бригада от услужливи командоси, които грижливо манипулират общественото мнение и винаги са на гребена на вълната. Тошев издава книги с такава лекота, че дядо Вазов би му завидял. Такава плодовитост в писането може да се придобие само с упорити тренировки в миналото върху бели и карирани листа.
Да беше само Тошев – с мед да го намажеш и да абонираш половин България за всекидневничето му. За жалост в печатните и електронните ни медии има толкова агенти на Държавна сигурност, че Бойко спокойно може да уволни цялото МВР и да попълни с тях вакантните места. Че даже ще му останат хора и в запаса. Гарелов, Кеворкян, Иво Инджев, Валери Найденов, Димитри Иванов, Коритаров и още много други, които спокойно могат да се кандидатират за вътрешни министри.
Бивш подлец и бивше ченге няма. Казвам това с цялото ми уважение към полицейската професия. Тя е тежка и неблагодарна. Освен това служителите на МВР афишират своята професия – пряко или косвено, тя по закон им е единствената и с това си изкарват хляба. Професията „доносник“ обаче е нещо съвсем друго. Тя е благина. И как така се оказа, че всички са вършили с отвращение тази блага работа, която им е носила пари, постове и обществено положение. Как един от тези люде не заяви, че ченгеджийството е неговата сбъдната детска мечта и ръката му, когато е пишел доноси, не е била ръководена от дявола (политбюро), а от ясното съзнание, че това е правилно.
Те казват, че са работили за благото на България. Горката България. Ако знаеше колко много я обичат, нямаше да седи така самотно. Ако половината от тези „достойни“ мъже бяха поне малко работили за България, от чешмите в домовете ни да е потекло мед и масло. Тия момченца обаче са станали доносници от комплексарщина с едничката цел – личното облагодетелстване. Думата „България“ е лозунгът, зад който те се крият, а всъщност вършат всичко в името на собственото си его. Трябва да си огромен гьонсурат, за да се изправиш като ментор на цялата нация след всичко това, което си вършил в миналото. Дори да не са написали един донос, със самия си подпис под декларацията за съгласие, те са сложили начало на своя двойнствен живот. На кого от двамата в тях да вярваш? На фасадния демократ или бившия доносник. Изобщо как е възможно в едно едничко тяло да се побират две такива крайни противоположности.

четвъртък, 25 февруари 2010 г.

Първият мач на Здравеца

            Валеше. Истинско  британско време. Обикалях полудял класните стаи и си търсех компания за мача на годината. Съучениците ми сипеха куп оправдания:
            -Вали.
            -Имаме контролно.
            -Не ми се ходи, ще ни бият.
            Теглих на всичките по една, чупих се от даскалото и тръгнах сам към стадиона. На двора самотен се прозяваше приятелят ми Здравко. Попита ме:
            -Накъде бе, Пешо?
            -На мач. – отвърнах му.
            -Кои играят?
            -„Левски” и „Глазгоу Рейнджърс”! – побеснях аз, защото не можех да си представя, че има хора, които не се интересуват от футбол.
            Здравеца ми отвърна:
            -Спокойно де! Идвам.
            Изгълтахме разстоянието до „Васил Левски” за нула време, купихме си  билети, облегнахме се на парапета пред сектор „Б” и запалихме по цигара. Отвсякъде прииждаха тумби със сини шалчета. Само един чадър се развяваше самотно. Погледнах и познах Пони – приятелче от детството ми. Помахах му. Той ме видя, дойде при мен и Здравеца и започна да мърмори:
            -Мизерници! Никой не иска да избяга от бачкане! Какво толкова са се стегнали – не знам!
            Запознах Пони и Здравеца и заедно влязохме в стадиона. Едвам си намерихме места на първите редове. Секторите „А”, „Б” и „В” бяха пълни до откат. В „Г” имаше място само на първите пет-шест реда. Тогава нямаше пластмасови седалки, пускаха се и правостоящи. Сигурно имаше повече от 60 хиляди души.
            Започна мачът. Първото полувреме мина на един дъх – 1:1. Наско мушна прекрасен гол, шотландците изравниха с глава в  последните минути.
            На почивката се говореше само едно:
            -Още малко! Още малко ни трябва! Само още един гол.
            Нагънахме яко „рейнджърите” през втората част. Топката танцуваше по голлинията и не искаше да влезе. На нашата врата Пинко също направи невероятни спасявания. Течаха последните минути. Започнахме да се отчайваме. Пони дори каза:
            -Май и тоя път няма да ни бъде!
            Опитвах се да не го слушам. Крещях, а в главата ми се водеше следния разговор:
            -Виж сега, Господи, тая мацка е много готина и искам да я сваля. Обаче искам повече ей сега да вкараме гол. Обещавам ти – няма да я погледна оттук насетне.
            Кайзера подхвана топката. Наби страхотна тупалка. Топката се отби в напречната греда. Ужас, пак  малшанс! Топката облиза страничната греда. И аз започнах да се отчайвам. Топката бавно се търколи зад голлинията. Онемях. Сърцето ми се свлече в петите. За някаква нищожна част от секундата бях изминал пътя от отчаянието до абсолютното щастие. Гол! Обезумели започнахме да скачаме и да се прегръщаме. Пони, Здравеца, аз и още 60 000 души! Запалихме хартиени факли. Съдията свири края на мача. Поздравихме се с още по-щастливите играчи, а после се понесохме по софийските улици като огромно синьо море.  Обикаляхме и крещяхме, обикаляхме и крещяхме, обикаляхме и крещяхме. Прибрах се вкъщи  по никое време. Заспах като заклан. Щастливите хора винаги заспиват като заклани. На другия ден се събудих и бях толкова лек, че ако имах крила със сигурност щях да полетя. Нямах глас, но в този ден той не ми беше нужен. Изобщо не ми се говореше. Летеше ми се.
            Отидох на даскало. Математичката фучи. Щяла да ме остави на поправителен. Голям праз – да ме остави! Съучениците ме гледат сърдито - заради мен им дали по-трудни задачи на контролното. Тия ги разправяйте на старата ми шапка – да бяхте учили повече! В междучасието всички коментираха мача. Изобщо не исках да слушам празните им приказки. Излязох на двора. Здравеца отдавна ме  чакаше там. Запалихме по цигара. С мъка и невероятно дрезгав глас той сподели:
            -Вчера за първи път кракът ми стъпи на стадиона. Велико е. Хайде да пием бира.
            Чупихме се отново и с удоволствие. Пихме по бира за величието на стадионите. А после тръгнахме без посока по улиците на София. Щастливите хора вървят без посока.
           
Оная мацка така и не я свалих. И слава Богу! Заради нея щяхме да изгубим мача на годината.

вторник, 23 февруари 2010 г.

За Йогата и „Левски”

            Едсон Арантес де  Насименто, Мануел Франсиско дош Сантош, Валдир Перейра – говорят ли ви нещо тези имена? Най-вероятно не. Това са истинските имена на Пеле, Гаринча и Диди. Големите бразилски футболисти са известни преди всичко с прякорите си. Жое Клемендоре, Алтафини, Йогата – Жоро Соколов има повече прякори от бразилските звезди, защото, ако не беше роден в  „Народна” република България, със сигурност щеше да надмине постиженията им.    
Попадна ми интересна книжка – „Тайните на  Левски” от  журналиста Юри Стефанов. В нея са събрани изповедите на Георги Соколов – един от големите таланти на футбола ни, който буквално е смазан от тоталитарната система.  Изчетох книжката на един дъх. После я препрочетох. Потретих. Синьото ми левскарско сърце не можеше да намери отговор на въпроса – как успяхме да унижим и погубим такъв голям футболист и чаровен калпазанин. Нестандартните хора у нас са такава рядкост, че ние, свикнали да маршируваме и да бъдем еднакви, винаги се стремим да им разкатаем фамилията.
Потърсих и други  източници на информация за Жоро Соколов. Имам купища футболна литература. Разлистих енциклопедии, справочници, пътеписи. За спортната журналистика в България този човек не съществува! Има по две-три изречения от  сорта на „голям талант, ала нереализиран”. „Нереализиран” при положение, че има 58 гола в „А” група, без да е чист нападател, и е европейски шампион за юноши през 1959!
Явно на така наречените спортни журналисти не можеше да се разчита. Потърсих мнението на запалянковците от по-старото поколение.
Левскарите се оживиха веднага:
-За Йогата ли питаш? Че ние пълнехме стадиона само, за да гледаме атракциите му. Проблемът беше, че говореше каквото мисли, и правеше, каквото си иска, а властта такива не понасяше. Пенсионираха го на 27 години след  обединението със „Спартак”, а в него имаше още много хляб. Беше много як. През 1966 му счупиха крака, но той се върна по-силен отвсякога.
Цесекарите бяха още по-категорични:
-Соколов ни разказваше играта. Беше по-добър от Гунди, но вие не го ценяхте достатъчно. Милиционерите го изгониха от „Левски”. Тогава Манол Манолов искаше да го вземе в  „ЦСКА”, но  ченгетата не го пуснаха. Изгониха го от футбола, съсипаха му живота, докараха го до просешка тояга. Сектор „Г” мечтаеше да го види редом до Митата Якимов. „Левски” се водеше опозиционен клуб само заради него. Той псуваше властта, а останалите си траеха като мишки. Набедиха го за пияница и курвар. А той просто не криеше, че не му пука от ченгетата и комунистите. 
Много ми е странно, че в уж демократичния „Левски” не са  могли да изтърпят номерата на Йогата, а в уж тоталитарния „ЦСКА” успяха да извадят Христо Стоичков от калта и да го  превърнат в най-големия футболист на  България за всички времена. Всички знаем, че Ицо е тежък характер и когато си отвори устата е по-добре да си запушиш ушите. Но печени треньори като Димитър Пенев и Йохан Кройф успяваха да преглътнат изцепките му и смело го налагаха на игрището. Там Ицо беше гениален и им се отблагодоряваше за доверието с игра и голове. За жалост Йогата такова доверие никога не получи. На всичкото отгоре, биещите се в гърдите псевдолевскари го оставиха да умре като куче. Един бенефис  не му направиха! Така е, защото армейците преди си държаха на играчите, а при нас от 1969 година насам върлуват ченгета и плетат ченгесарски истории. Кой къде и с коя спал, кой къде се напил и с кого се бил и т.н. Сякаш това е по-важно от футболните умения. Затова и днес сме принудени да слушаме обясненията на Батков за славните му изпълнения на тихия фронт и да гледаме играчи, които и „роднините им не биха гледали”, както казваше Йогата.
Георги Соколов се превърна в моя номер 1 за „Левски” на всички времена. Той е символ на непокорния дух, който пълнеше през годините сектор „Б”. Няма лошо да има армейски и полицейски клубове. Този тип система в спорта показа ефективност и напълни страната ни с успехи и медали от големи първенства. Но мечтата ми е моят „Левски” да не бъде такъв тип отбор. В деня, когато и последното ченге си тръгне от „Герена”, с радост ще си сложа синьото шалче и ще се понеса отново към сектор „Б”. Сигурен съм, че тогава и Йогата ще ми намигне усмихнат от синьото небе.

Нерде Гоце, нерде Стамболов

В България политици много, а държавници малко. Всъщност за 131 години свободна история можем да се похвалим само с един – Стефан Стамболов. Вярно, че не беше безгрешен, но поне се ръководеше в действията си от националния ни интерес. За благодарност му цепнахме черепа и го пратихме на оня свят. За сегашния ни държавен глава подобна опасност не съществува. Единственото нараняване, което може да получи е от отката на ловната му пушка, ако не я стиска здраво.
Накъдето духне вятърът и наш Гоце натам гледа. Стар навик от волните му игри по поляните на Сирищник. Там вятърът буха отвсякъде и ако Седефчов изпъчи горди гърди срещу него, ще му влезе песъчинка в окото.
Хамелеонщината на Първанов е поразителна. Всички помнят как Жан Виденов го издигна от нищото, а той му би шута, без да се замисли. Всички помнят как използва електората на столетницата, за да стане президент, а после се оказа по-десен и от Маргарет Тачър. Всички помнят позицията му по време на Косовската криза и лавирането му при приемането на България в НАТО.
На практика Първанов няма категорична държавническа позиция по нито един от важните за страната ни въпроси. Често пъти той се превръща в един изпразнен от съдържание имидж, който съществува само, за да поддържа висок рейтинг. С три думи – Бойко втори номер.

Предполагам, че в екипа му има разумни хора, които са му обяснили, че от ГМО не се пълнее и ще си остане все така красив, но той толкова умело върви по народната воля на двете хиляди заблудени еколози и истеричните им привърженици, че смело стъпва върху националния ни интерес. Глас народен – глас божи! А за Първанов всеки глас е важен, особено ако е решил да си прави партия. Тази партия няма да спечели и един глас в Радомирско, при положение, че се измисли ГМО, което да вирее на тамошните голи чукари и да дава поминък на населението.
Уклончива е позицията на Първанов и по отношение на АЕЦ „Белене“ и другите руски стратегически проекти. В зависимост от прогнозата за времето и от проведените разговори с международните му приятели той ту е „за“, ту ни плаши с руснаците като приятеля си Бойко и съидейника си Костов, ту е „зе“, което е нито „за“, нито „не“. За разлика от политиците държавниците имат смелостта да вземат и да отстояват непопулярни решения, без да се вслушват в мнението на „БГ мама“, „Режисьори и певци за един по-мирен свят“, „Готвачи за наука и творчество“ и „Спортисти за радост и дръзновение“! Ако Стамболов беше жив със сигурност би потърсил съвета на всички мозъци на България и би взел най-непопулярното, но и най-полезното за държавата ни решение. ГМО и АЕЦ „Белене“ – това са купища пари, които могат да напълнят хазната ни. А умението да пълниш хазната с пари е истинският показател за държавничество.

понеделник, 22 февруари 2010 г.

Национализация

Когато бастисаш цяла държава и започнеш след това да я градиш наново имаш само един път – национализацията. Това е вълшебната дума. Разбиха България, сега трябва да я градим наново, следователно трябва да национализираме.
Като едно добро начало национализираме всичко що е енергетика и тежка промишленост. Следват телекомуникациите, морския и речния флот, горите, необработваемите земи, международния, градския и междуградския транспорт, училищата, болниците, университетите, търговията със зърнени храни и така докато се стигне до поне 50% държавна собственост.
Частен бизнес? Няма лошо, ако е в интерес на Българската държава. Правиш  фирма, произвеждаш, плащаш добре на работниците, осигуряваш ги, печелиш за България – плащаш половин данък. Това - да, дори ако фирмата е чуждестранна!
Ако  обаче се занимаваш единствено с търговия на вносни стоки, особено хранителни, тогава не само ти ще плащаш двоен данък, но и стоката ти ще се облага двойно, изключения ще се правят само за животоспасяващи лекарства и технологии, които гарантират технологичното развитие на страната ни и не се произвеждат у нас.
            Изобщо в думата национализация няма нищо страшно, стига да се прилага, когато и където трябва. В България национализация е необходима на много места, защото се налага да възстановим цяла една изгубена държава.

неделя, 21 февруари 2010 г.

Искам си медалите!

В спорта се признават  само първото, второто и трето място. Останалото е глупав смях на глупави  момичета, които си говорят за глупости. Писна ми от раздувани митове за „най-бързата бяла жена”, „нашето място е в тройката, но малшансът ни попречи” и „нашата цел беше да влезем в десетката”. В годините  на прехода започна да ни задоволява посредствеността, а това е пагубно за всяка спортна нация като България. Защото не са далече времената, в които страната ни ежегодно завоюваше стотици медали от олимпийски игри, световни и европейски първенства. България  реално, в продължение на повече от  20  години, беше в световната десетка на спортните сили. Така че стига маникюр и манекенки. Стига расизъм. Не е важен цветът на кожата,  важно е кой взема златния, сребърния и бронзовия медал. Още повече, че олимпийската шампионка е от Беларус, не се различава по цвят на кожата от нашите примадони и не  претендира, че е „най-бързата бяла жена на планетата”. Така  че стига евтини трикове! Искам си медалите! Не искам да гледам Ивет Лалова, колкото и да е красива, ако не е в тройката на голямо първенство. Искам си Цветанка Христова, лека й пръст, която да метне диска зад седемдесетия метър в  последния си опит, да шашне конкуренцията, а аз, малкият човечец  пред телевизора, да роня сълзи заедно с нея на българския химн. Искам си Стефка Костадинова, Йорданка Донкова и Гинка Загорчева. Искам си Христо Марков и Наско Търев. Искам си  българските шампиони. Скромните хора, които, без да се барат за елит, прославиха България.
Колкото до красотата – напоследък най-красивото българско момиче за мен е Станка Златева. Защото всяка мацка може да сложи 5 кила грим и да изглежда добре, но само едно златно момиче успя да натръшка конкуренцията. На България и трябват победителки, а не разглезени шоугърли. България трябва да побеждава, за да я уважават, а не да се държи като евтина  фльорца, която бива подбутвана от всички.

събота, 20 февруари 2010 г.

Кушия



Конят е най-добрият приятел на българите. Останалите животни ни гледат с недоверие и обикновено ни пързалят в стремежа си да се себедокажат. Конникът и конете са най-българските символи. Лъвът е привнесен отвън. Стои нереално. Фалшиво. Ние не сме лъвове. Ние сме конници. Странни и неразбрани, непредвидими и необясними. Пичове.


Смели мъже на коне основаха Българската държава. Смели мъже на коне бранеха границите й. Смели мъже на коне разбиваха оковите на робството.

 Съдбата ни е световен океан. Приливи и отливи. Победи и загуби. Възходи и черни дупки. Но някак си винаги сме успявали да се измъкнем и яхнали конете си сме продължавали напред.

 Сега сме в черна дупка. Някои казват от двайсет години, други от шейсет и шест. Ние сме в дупка точно от 91 години. От онзи злокобен ноември в онова гадно парижко предградие, когато шепа нещастници разбиха мечтите ни. Тогава нашият лидер подписа трагедията и счупи писалката си, та дано да се скърши прокобата и никога повече да не бъдем унижавани. Уви, оттогава всички ни унижават – и свои, и чужди. Забравихме да яздим конете си и да гоним мечтите си. Тъпчат ни, газят ни, мачкат ни! Мразят ни! Свои и чужди. 

 Няма да успеят да ни погубят. Никой не може да погуби конниците. Никой не може да погуби най-верните им приятели конете. Все едно да спреш вятъра или вълните на океана. Все едно да закопаеш мисълта и да затъмниш слънчевата светлина. Все едно да спреш времето и да заграбиш пространството. Няма да успеят да ни погубят!

 Тодоровден е. Да изпием по чаша вино за здравето на България. Да яхнем конете си и да подгоним мечтите си. Да преборим времената и пространствата, които ни спъват. Защото сме конници – странни и неразбрани! Защото сме българи - непредвидими и необясними като живота. Защото сме пичове – най-големите в целия свят! 

четвъртък, 18 февруари 2010 г.

Помен за Васил Иванов Кунчев


Странни люде сме. Превръщаме помена в повод за всенародни тържества. По-логично е да честваме смъртта на Баязид Светкавицата, а не смъртта на Апостола.

Хиляди българи се обясняват в любов на мъртвия Левски. Приживе така наречените негови последователи  дори не направиха опит да го спасят. Дяконът беше разкарван като мечка дни наред из различни градове и се намери само един, който да „влезе в историята“ редом с него. Негово величество предателят!

Левски сам извървя пътя до бесилото.

Левски е сам и сега. Идеите му самотни кръжат по-снежните пътища на България. А и за какво са ни идеите на Апостола, на нас ни трябва парченце въже от бесилото му за сувенир.

От малки наизустяваме думите на Апостола. В живота си вършим точно обратното. „Ако спечеля, печели цял народ, ако загубя, губя само мене си“ – каза той. Ние печелим само за себе си, а когато губим, губи цял народ. Дяконът рече „Времето е в нас и ние сме във времето“. Ние крещим „Времето е наше“, а което не е наше го откраднахме. Левски ни съветваше да си кажем кривиците, ние се тупаме с криваци и се мислим за абсолютно прави. Левски ни завеща идеята за чиста и свята република, ние търсим краката на поредното „величество“, за да ги оближем с настървение. Левски отбелязваше в своето тефтерче всяка похарчена стотинка народна пара, ние не се свеним да обираме парите на болните и бедните.

Левски не е просто герой. Левски е нашата гузна съвест. С всеки изминал ден ние доказваме, че не го заслужаваме. Дано някой се сети на рождения му ден да занесе цвете на гроба му, който мълчи някъде буренясал и неизвестен. Дотогава ще продължим да се гаврим със смъртта му като организираме всенародни чествания на бесилото му.

Нерде Прага, нерде Сирищник


Белград. 1976 година. Финален мач на Европейското първенство по футбол. Решителна дузпа. Антонин Паненка от отбора на Чехословакия  се засилва. Ако вкара гол чехите ще триумфират. Срещу него обаче е най-великият немски вратар Сеп Майер. Паненка шутира. Лек, падащ лист в центъра на вратата. Всички деца биха спасили този удар. Само че Майер не е дете, а професионалист от най-висока класа. Той предварително си е избрал ъгъл, метнал се е и единственото, което му остава е да гледа тъпо как топката мазно се свлича зад гърба му. Гол! Чехи и словаци се прегръщат. Някъде в Прага възрастна женица казва на съпругата на чехословашкия треньор:
-Г-жо Йежекова, вече може да си отворите очите. Европейски шампиони сме! А Паненка е за лудницата!
Искаш  да победиш големите? Просто е. Трябват ти само Фантазия, Самочувствие и Железни нерви.
Прага. 1993 година. Протест на кинодейци. Чехите знаят кога и как да протестират. Големият режисьор Иржи Менцел е издигнал огромен плакат. На него пише „Мили комунисти, моля ви върнете се! Всичко ще ви простим!“. Да се засмееш през сълзи или да заплачеш през смях. Минали са само 25 години от Пражката пролет, безумно и брутално смазана от болшевишкия ботуш.
Да успееш да се усмихнеш на собствената си трагедия – това го умеят само най-силните.
Не могат да се сравняват България и Чехия. Все едно да сравняваш лицето Желю Митев Желев от село Веселиново с Вацлав Хавел от Прага. Но в общи линии Чехия и България са сходни по територия и население страни. Разликата е, че те правят обратното на това, което правим ние и в резултат никога не остават без хляб, бира и хубав футбол. Ние срутихме кооперативните стопанства, те ги запазиха под формата на акционерни дружества. Кой прави по-доброто земеделие в момента? Ние развалихме отношенията си с Русия, те ги запазиха, въпреки 1968, въпреки че са членове на ЕС и НАТО. Къде бензинът и газта са по-евтини? Ние затворихме ядрени реактори, чехите откриха нови. Как се казваше една от фирмите, които държат електроразпределението в нашата родина? ЧЕЗ или нещо такова, а? На всичкото отгоре май са и преобладаващо  държавна компания, а ние категорично отричаме държавната собственост. Чехите запазиха дори и комунистическата партия, която редовно взима по 10-20% на избори. Ние я преименувахме и в момента нашата бивша комунистическа партия е по-дясна от Британските консерватори.
Голямата разлика между чехи и българи е в отношението към войната. Чехите гледат на войната през очите на Швейк и отказват да воюват. За нас войната е спасение и ние воюваме всеки ден. Чехите мразят войната. Само си спомнете филма „Коса“ на Милош Форман! И винаги успяват да запазят достойнството си. За нас войната е решение на проблемите ни и след всяка следваща война успяваме да ги увеличим. Чудно ли е тогава, че чехите продължават да се наслаждават на хубав хляб, прекрасна бира и добър футбол, а ние все повече се превръщаме в отражение на инсталацията на Давид Черни. А на всичкото отгоре се и обиждаме.

вторник, 16 февруари 2010 г.

Бариера на страданието


Едно момче седна до мен в маршрутното такси. Огледах го така, както се оглежда неприятел. Помислих си куп безмислени неща. Реалността ни прави или прекалено предпазливи, или прекалено зли.
 - Спрете на раковата болница. До бариерата. – каза момчето на шофьора. Колата спря. Момчето слезе. И бавно премина бариерата.
Нещо остро ме проряза.
Проряза ме мисълта за глупостите, които предполагаме един за друг, без да се познаваме.
Проряза ме страхът, че всеки един от нас може да се озове зад бариерата и да се сблъска със страданието. Още повече, че в нашата страна диагнозата „рак” е равносилна на присъда.
Проряза ме споменът за хилядите безумни статии, в които различни псевдодиетолози препоръчват тази или онази храна, като сигурен начин за избягване на болестта, а хищни врачки, баячки, екстрасенси и други магьосници, които отдавна трябваше да бъдат забранени със закон, вадят умопомрачителни данни, на които би завидяла и Световната здравна организация.
Всъщност най-добрата застраховка срещу социално значимите заболявания е напредъкът на медицината, а за да има напредък в медицината са нужни две неща – държавна политика и пълна солидарност с милионите болни хора по света. Не се ли реши проблемът радикално, никой не може да се чуства в безопасност. Не е случайно, че най-големи успехи в борбата с онкологичните заболявания имат кубинците и американците. В Куба здравеопазването е държавен приоритет и се отделят всички възможни средства, които иначе бедната страна може да си позволи. В САЩ има достойни хора като Ланс Армстронг, които с лични средства и различни инициативи осигуряват милиони долари за борбата с болестта на ХХ век.
В България достойната българка Теодора Захариева беше лишена от лекарства заради шепа сатрапи и ексздравния министър Славчо Богоев, които заради лични интереси обрекоха на мъчителна гибел хиляди. Много ми е интересно как се ядат и пият подобни пари? Не присядат ли?
Тъй като не вярвам в благотворителността на българските чорбаджии и парвенюта и не ги виждам да отделят по 10 % от приходите си за милосърдни цели, решението на проблема със социално значимите заболявания в България е едно – прогресивен месечен данък, който да варира от символичните 2 лева месечно за пенсионерите до поне шестцифрено число за големите промишлени замърсители и тютюневите концерни. Отделно трябва да има целогодишен номер за всички gsm оператори, на който да се събират левчета за каузата на болните хора в България.
Крайно време е чумата на ХХ век да се превърне в настинката на ХХІ век. С празни приказки и екстрасенси тая работа няма да стане.

понеделник, 15 февруари 2010 г.

Най-прекрасната игра


Имах щастливо детство. Играех футбол, гледах футбол, сънувах футбол.
Бях малко топчесто човече, което минаваше изправено под масата, но знаех повече за футбола и футболистите от всеки друг в моето село.
Големите батковци бързо ме надушиха и постоянно ме бъзикаха:
-Я, Мечо, я ела тук! Кажи сега целия състав на ЦСКА, че нещо спорим.
Само това и чаках. Стихчетата в детската градина ми се опъваха, но тук запецване нямаше:
-1.Георги Велинов 2. Недялко Младенов 3.Красимир Безински 4. Динко Димитров 5. Георги Димитров 6. Ради Здравков 7. Цецо Йончев 8. Стойчо Младенов 9. Спас Джевизов 10. Ружди Керимов 11. Пламен Марков, резервни вратари Бучински и Досев ... – и така до последната резерва, треньора и масажиста на отбора.
Батковците цъкаха с език и мъдро отбелязваха:
-Он, Мечо, е най-добрият футболист. Че то он сите ги знае.
Като поотраснах и научих буквите всеки ден с нетърпение търчах до пощенската кутия, за да взема вестника. Спортната страница на „Работническо дело” завинаги влизаше в главата ми. Особено големи празници за мен бяха понеделниците, четвъртъците и съботите. Тогава излизаше „Народен спорт”. Неговите четири странички направо наизустявах. Майка пък ми купуваше едно френско списание – „Мондиал”. Аз не му разбирах латинските букви и затова винаги занасях новия брой на батковците. Те също не знаеха много добре френски, но все пак ми показваха кой е Платини, кой е Батс и кой е Паоло Роси.
Тръгнах на училище. Голяма грешка. Научих се да чета гладко и нашата скромна къщица скоро се напълни с всякаква футболна литература. Почнеше ли мач по телевизията, всички стояха далече от мен. Спестяваха си неприятностите.
Занесох се и към стадионите. По странно стечение на обстоятелствата откакто се помня все съм левскар. Но никога не съм мразил ЦСКА. Даже признавам, че армейците имат повече успехи. Татко ме заведе за пръв път на мач, а той хем беше от ЦСКА, хем не беше особено голям запалянко. Човекът просто ми угаждаше на акъла и потъваше в земята от срам, когато от устата ми изригваха всички познати в България псувни, на които дядо ми щедро ме беше научил.
Това ми остана навик. Най-обичах да ходя на мачове с мои приятели цесекари. Тогава това беше напълно възможно. Сядахме си кротко в неутралните сектори. Радвахме се на головете на любимите си отбори и никой не ни закачаше. Звучи като научна фантастика, но си беше така! После мачът се обсъждаше няколко дена:
-Ако съдията ни беше дал дузпата, ви обръщахме.
-Ако съдията не ни беше отменил гола, отивахте на разгром!
Не мога да разбера агресията и насилието по стадионите. Футболът е една прекрасна игра – нищо повече. Може би проблемът е, че в последно време в България се играе не футбол, а нещо друго. Не знам. Помня само как при поредния ни детски спор на тема „Левски – ЦСКА” при нас дойде Митето, наш батко, и ни каза:
-Момчета, стига с това „Левски – ЦСКА”. Излагате се. Та нали сите сме българи!
Грабнаха ме тия думи. Оттогава се радвам на всеки български успех и на всеки успял по честен начин българин. Радвам се и на футболната игра, защото, когато съм имал трудности в живота, тя винаги ми е помагала. Разсейвала ме е, събирала е мислите ми, връщала ме е на земята. Сега гледам повече чуждестранни мачове. Във всяка европейска страна си имам любим отбор и следя резултатите му. В Англия съм за Ливерпул – най-любимия ми чужд отбор, в Италия съм за Рома, в Испания за Атлетик Билбао, в Холандия за Аякс, Германия – Вердер, Португалия – Бенфика, Чехия – Славия, Русия – Зенит, Сърбия – Цървена звезда и т.н. Следя чуждите отбори, гледам ги по телевизията, радвам се на успехите им и се ядосвам на загубите. И си мечтая някой ден отново да се занесем с мои приятели цесекари на стадион „Васил Левски”, да седнем кротко в неутралните сектори и да изгледаме един хубав български мач. Знам, че е фантастика, но пък много ми се иска.


събота, 13 февруари 2010 г.

Русия!


Третата Българска държава се роди след победата на Русия в Руско-турската война /1877-1878/. Десетки хиляди руски войници оставиха костите си по родните чукари и платиха цената за свободата ни. Това е безусловният факт. На някои патриоти може и да не им изнася, но проблемът си е техен. Да си бяха организирали по-добре Априлското въстание, а не панически да хващат горите при първата трудност и да оставят невинното население на произвола на съдбата. Ако искаш свобода, слагаш си главата в торбата и плащаш сам цената й, а не предизвкваш касапница на мирно население с цел да събудиш състрадание.
Странна е тази българска традиция да се казва на черното бяло и на бялото черно. Или може би някой друг ни казва какво да казваме. Защото е налудничаво да предпочетеш България след Берлинския конгрес вместо България след Сан Стефано. В най-новата ни история, с изключение на Съединението и управлението на Стефан Стамболов, когато сме с руснаците сме във възход, когато сме против тях го докарваме до кривата круша. В двете световни войни играхме срещу руснаците и постигнахме две национални катастрофи. От народ с претенции да бъде велика сила се превърнахме в мижитурки, които зависят от благоволението на чужди сили.
Казват, че Русия е империя и се води от империалистическите си интереси. Възможно е. Но Русия никога не се е отнасяла с България като с колония, защото Русия никога не е имала нужда от такава колония. Ако искаш да поробиш някого ти никога няма да му дадеш в ръцете най-съвременните технологии и оръжия, които владееш, защото може да ги използва срещу тебе. Напротив ще се стремиш да го направиш напълно зависим от собственото ти благоволение. Ще му отнемеш възможността сам да прави пари, за да зависи от твоите пари, ще му отнемеш възможността сам да си произвежда хляб, за да зависи от залците, които ти ще му подхвърляш, ще му отнемеш възможността да се образова, за да зависи от прищявките на твоя мозък. По пътя на тая логика идват въпросите. Кой ни помогна да си построим атомна централа и кой ни накара да я затворим? Кой ни въоръжаваше с най-модерно оръжие и кой ни пробутва изгнили корита от средата на седемдесетте години на миналия век? Кой щедро отваряше пазарите си за нашите зеленчуци, лекарства, цигари, алкохол и кой ни слага квоти дори и на въздуха? Има стотици такива въпроси. А отговорът е един и същ. Русия ни помагаше да станем хора. Европа ни направи роби. Европейските мечти винаги са ни стрували скъпо. В Европа ние нямаме приятели и така наречените европейци обикновено ни делят, за да ни владеят. В момента ние имаме много по-голяма изгода от един съюз с Русия, отколкото от глупавото ни членство в Евросъюза. Не става дума за емоции, а за чист келепир. Нашата съседка Турция реализира обмен на стоки и услуги с Русия за над 20 милиарда евро и почти не усеща ефектите на световната криза. На нас ни стига и половината от тази цифра, за да закрепим положението.
Двайсет години разни посредствени хорица от сорта на лицето Костов и пожарникаря Бойко се опитват да ме накарат да намразя Русия и руснаците и да заобичам европейските ни господари. Скъпи комплексари и предатели, тая работа няма как да стане. Русия и братушките са ми на сърцето, а за европейците и пикливите им пари ми дреме на оная...шапка!

петък, 12 февруари 2010 г.

Добрата стара Англия

От умен човек можеш да научиш много. От умен народ още повече. А от англичаните можеш да научиш всичко за материята, защото те така или иначе знаят, че духът е толкова всеобхватен, че не подлежи на глупави обяснения.
            Навремето една ябълка секна съня на сър Исак Нютон и роди най-важния физически закон. Колкото и да пърхаме с ръце, гравитацията ще ни държи на земята и единственото, което можем да направим, е да стъпваме здраво и да се опитваме да бъдем свестни човешки същества. Летенето е за птиците, защото те имат кухи кости и още по-кухи мозъци.
            Добрата стара Англия прави нещата с разум. Затова е велика сила, въпреки че е среден по големина остров. Оказва се, че размерът няма значение. Преди години Слънцето не успяваше да залезе в границите на Британската империя. Рецептата на този огромен успех е проста – практичност, издържливост и никакво излишно перчене. Англичаните никога не са  отивали никъде, за да покоряват и превъзпитават. Те отиват навсякъде, за да използват. Звучи  цинично, но поне не е лицемерно. А и няма Света инквизиция, което е добре дошло за колонизираното население.
            Англичаните измислиха и капитализма, и социализма. Други взеха  идеите им и ги опропастиха.
            Целта на английския капитализъм е проста – да се печелят пари. Без гръмки обещания, без излишни приказки за „социалната” същност на пазарната икономика. Адам Смит е наблюдавал практиката и не си е давал труда да я изопачава. Капитализмът превърна Британия във водеща индустриална сила и изпълни целта си.
            Целта на английския социализъм е още по-проста – дом и работа за всеки, образование и  медицинско обслужване за всички. Няма партия, „винаги готов” и „сияйни висини”. Добрият стар Робърт Оуен, без излишни писания, извади  пари  от  джоба си, създаде комуни и многи преди френските утописти и Карл Маркс доказа, че социализмът е възможен, стига да има кой да го спонсорира. Английският социализъм също изпълни задачите си. В момента Великобритания е една от най-социалните страни в Европа. А качеството на здравеопазването и образованието е такова, че другите напреднали страни могат само да мечтаят.
            Английският капитализъм и английският социализъм никога не са си пречели. Защото винаги са служили на една и съща кауза – английския национален интерес. А английският национален интерес е същността на английския национализъм. Няма „Мила родино”, няма издигане на националното знаме, няма всекидневно маршируване, няма вечна вярност към родината. В  мирни времена родината не е по-важна от съботния  мач. В тежки времена родината е всичко. Когато Чърчил изревава великата си фраза „Обещавам ви кръв, пот, сълзи и победа”,  няма англичанин, който да не  приема със сърцето си тези сурови думи. И както винаги те побеждават. Защото обичат истински своя мъглив остров. И мъгливият остров обича тях. А обичта няма нужда от обяснения и манифестации.
            Казват, че англичаните са надменни и сурови хора. Само през 2009 година две трети от тези „надменни и сурови” хора са извадили пари от джоба си, за да участват в различни благотворителни инициативи.
            Казват, че англичаните са затворени и неприветливи. Тези  затворени и  неприветливи хора дадоха на света половината модерна мисъл. От Нютон до Дарвин, от Бейкън, Томас Мор и Джон Лок до Адам Смит и Робърт Оуен, от Дарвин до Арнълд Тойнби. Да не забравяме и Джордж Оруел – онзи типичен английски социалист, който разобличи тоталитаризма и доказа, че болшевизмът е всичко друго, но не и социализъм.
            Обвиняват англичаните, че пестят топлото и водата. Горките хора – живеят мръсни и на студено! Само, че лишението от лукс, когато гониш  мечтите си, е единственият път да стигнеш от мрачната Дикенсова действителност до самочувствието да бъдеш пълноценен човек в една пълноценна страна.
            Симпатизирам на англичаните не защото ги обичам. Обичам България и Русия. Симпатизирам на англичаните, защото от умен човек и умен народ можеш да научиш много, а от тях  можеш да научиш  всичко. Поне за материята. В обяснението на духа ние като че ли сме по-големи специалисти. Затова и  често се губим в лабиринтите на собствените си души.

понеделник, 8 февруари 2010 г.

***

„Разпни го!”
е гласът на злобата.
Дрънчат
веригите на робите.
Безумни
господари водят ги.
Христос е сам.
А те са много.

неделя, 7 февруари 2010 г.

Чичо Митко е Треньорът!

Навремето по нашите земи се играеше Футбол. Сега се играе „правилен футбол”. Между двата спорта няма нищо общо. Когато се играеше футбол имаше само три важни дни в седмицата – събота, неделя и понякога сряда. При „правилния футбол” всички дни са еднакво маловажни. Когато се играеше футбол, билетите за мача се купуваха като топъл хляб. При „правилния футбол” трябва да ти платят, за да отидеш изобщо до стадиона.
            България има само един треньор по футбол – Димитър Пенев. По „правилен футбол” има много специалисти, но не си заслужава да се хаби хартията и да се споменават имената им.
            Хора, които не знаят от коя страна се рита топката, постоянно натякват, че Пената не може да се изразява подходящо. Ами той не е даскал по философия, а футболен спец и неговата работа е да подготви отбора си, а не да дава празни интервюта. Освен това майтапът е част от играта и е по-добре да пуснеш някой лаф  след победен мач, отколкото надълго и нашироко да обясняваш защо си загубил. А Пеневата чета рядко губеше. Ще каже някой – имахме играчи. Същите тия играчи през 1991 бяха в златна възраст, водеше ги вездесъщият Иван Вуцов и падаха от Швейцария. Освен това на половината от тия играчи лично Пената им даде път в „ЦСКА”. За пет години начело на националния /1991-1996/ чичо Митко успя на два пъти да разбие световните колоси Франция и Германия, по веднъж би Италия и Аржентина, направи равен и с Испания /дотогава головата ни разлика от  двата играни мача с иберийците беше 0:15/. До 1994 нямахме победа на световно – Пената донесе четири. До 1996 година нямахме участие на европейско -  Пената ни закара в Англия през парадния вход, записахме първа победа и за благодарност от  БФС го уволниха. Златният период на българския футбол приключи. Почнаха „схемите” - 4-4-2, 4-6-0, 9-1-0, „фаза защита”, „фаза нападение”, „обходни движения” „тактическа дисциплина” и разни други такива, за които големият Боб Пейсли, донесъл на „Ливърпул” над 20 престижни отличия, казваше „Абе тия какви са – електротехници или крадци,  че ми говорят за полюси в играта и обходни движения”. На всичкото отгоре мъжките момчета на терена започнаха да отстъпват място на епилирани и татуирани примадони, които спокойно могат да надяват пачките и да участват в представленията на Софийския балет. Другият вариант за днешните женчовци е да се пробват в квалификациите за световното за жени. При добър жребий имат шансове за трето място в групата.
            Всъщност футболът е игра за мъже, а „правилен футбол” могат  да играят и бабите. Страх лозе пази, ала страх футбол не играе! Това е голямата сила на Пенев – той никога не се страхува да пусне „ония двамата и оня третия” и да обърне мача, не се страхува да вкара в игра „онова младото момче Барбуков”, не се страхува да пусне централния нападател на „Спортинг” Ивайло Йорданов в ролята на централен защитник /мача с Мексико през !994/, не се страхува да играе с трима,  четирима, че и петима в атака, не се страхува да играе нападателно срещу  световни шампион. При Пената отборът праваше по една дузина положения на мач и вкарваше фантастични голове, а точно това е смисълът на футбола. „Правилният футбол” по природа е безмислен.

четвъртък, 4 февруари 2010 г.

Бяло вино и студена улица

Скучен и студен следобед е. Седим на топло с моя добра приятелка, пием бяло вино от Търговище, слушаме руска музика и си говорим по мрежата с разни московчани и питерци. Редят се песните на Висоцки, „Наутилус” и Булат Окуджава. Увеличават се бавно празните бутилки в кошчето за боклук. Все по-разпалени стават разговорите с братушките. И в Москва и в Петроград започват да се пълнят чаши. Така нареченото виртуално пространство се разкъсва от съвсем реални тостове и закачки. Какво са няколко хиляди километра за хора, които се обичат, а са принуждавани да крият обичта си!?
            Изпихме до капка и последната бутилка бяло вино от Търговище. Поизпратихме се с моята добра приятелка. Тръгнах сам по студената улица. От  цяла вечност вървя сам по студената улица и търся приятели. Късно разбрах - не намирам приятели на студената улица, защото на студената улица няма приятели. И не е важно кой искаш да ти бъде приятел, важното е кой иска да ти бъде приятел.
            Хладните мисли движеха мозъка в леко замяната ми пияна глава. Крачех смело по студената улица, припявах си мелодии на Висоцки и се радвах на новите приятели от Москва и Петроград.
            На следващата заскрежена сутрин аз отново вървях по студената улица, газех мокрия сняг и търсех приятели. Спрях се на автобусната спирка. Зачаках. Казах си – приятелите не ме откриват, защото постоянно се движа. Ще застана на място и те сами ще ме намерят. Застопорих се на спирката и се слях със сърдитите погледи на още по-сърдитите лели и чичковци. Уличен музикант довтаса с очукан акордеон. Занаглася се. Постави картонена кутия пред себе си, опъна няколко пъти акордеона и засвири.
Не вярвах на ушите си! Уличният музикант свиреше и пееше „Поручик Галицин”. При това ужасяващо перфектно. Бедният човек вадеше прекрасен глас и картонената кутия бързо се напълни с монети. Хората даваха от сърце – отначало скришом, накрая с широко усмихнати очи. Песента стопли премръзналата спирка. Сърдитите лица на сърдитите лели и чичковци изчезнаха. Около мен сякаш имаше други хора – одухотворени, обичащи.
Тръгнах по пътя си. Не дочаках нито автобуса, нито следващата песен. Не обичам да чакам. Особено настроение играеше в сърцето ми. Понякога съдя хората – все едно съм безгрешен, понякога ги величая – все едно те са безгрешни. И едното и другото е погрешно, а е хубаво да имаш по-голямо търпение. Няма безгрешни и не трябва да има съдници на Земята! Но не беше това особеното настроение, което играеше в сърцето ми.
Особеното настроение идваше от нещо, което от години сякаш се страхувах да споделя или направо да изкрещя. Аз съм българин, който обича Великата Руска страна и нейните прекрасни хора и не искам никой да ми дава пет лева за това!!! Обичта е безкористна, безплатна и безценна. Обичта не струва нищо, защото е по-скъпа от всичко. С пари можеш да си купиш жена, но не и обич! Ей тия почти  банални мисли правеха особеното ми настроение. Вървях по студената улица и знаех къде са ми приятелите. Отивах да ги навестя. Вървях по студената улица и се радвах, че в главата си имам мозък, а не пет лева, които да  разсъждават вместо мен. Вървях, доволен, че имам сърце, а не пет лева, които да чустват вместо него. Вървях встрани от посредствеността, която от години ни налагат петте лева. Вървях, благодарен на Господ и братята руснаци за Свободата. Вървях и си припявах  - „Не падайте духом, поручик Галицин”.

сряда, 3 февруари 2010 г.

Носталгия, драма и модерен социализъм

Преди
           
Ние, учениците, стояхме отдолу и гледахме нагоре. Отгоре стоеше директорката Белинска и с отсечени жестове ни натикваше още по-надолу:
-Ученици, вие трябва да сте щастливи, че живеете в социалистическа  страна, а не да вършите безобразията, които вършите!
Ние, щастливците, гледахме нещастно, засрамени от спомена за някое счупено с футболна топка стъкло или за някое безсъвестно газене на толкова пазените тревни площи. В сравнение с безобразията на днешните ученици, нашите изглеждат някак безцветни и делнични. Къде ти тогава каубойски стрелби и каубойски шамари по съученици и учители! Пък и ние симпатизирахме на  индианците!
Белинска, облечена в строго зелено палто и с още по-строг руски акцент, придобит от преподавателска дейност по  руски език, продължи:
-Веднага след училище сте на сбор!Без изключения! За делото на Българската комунистическа партия, за щастието на народа, бъдете готови!
-Винаги  готов!
-Свободни сте!
Ние, готовите и свободните, се отправихме към класните стаи,  а след това и към салона на читалището, където се провеждаше сборът.
Белинска се отправи към столовата.
На  сбора млад, изискан комсомолски секретар ни обясняваше как българо-съветската дружба била като слънцето, въздуха и водата за всяко живо същество. Само след три-четири години същият левент откри, че всъщност слънцето, въздухът и водата не са чак толкова важни за живите същества и бойко ни поведе по пътя към доскоро империалистическата Европа.
Белинска излезе от столовата. На входа я очакваше моят любим и още по-заядлив дядо Любо. С бърза шофьорска хватка той  хваща директорката за реверите и усмихнат я пита:
-Ти, обядва ли?
-Обядвах! – получава утвърдителен отговор.
-А децата защо ги прати на сбор, без да обядват? – разгорещява се дядо ми Любо, завършва диалога с няколко по-цветисти псувни,  пуска реверите на Белинска и ядосан се прибира вкъщи. Там, насаме с радиото, нагласено на честотите на забранените радиостанции, дядо започваше да псува комунистите и най-вече Белинска.  За дядо ми комунистите и Белинска бяха едно неделимо порочно цяло, което той се надяваше да види порутено.
Дойдоха дългоочакваните промени, които дядо Любо все си мислеше, че няма да  доживее.
Белинска много бързо забрави и Партията, и руския език. Смени акцента с английски, изведнъж откри, че тоталитаризмът е пречел на развитието й, запроклина мракобесните комунистически  времена и се записа в кварталната „СДС”- организация. Впоследствие смени още няколко, все управляващи, партии и накрая приключи политическата си кариера като редови пенсионер.
Напук на всички очаквания, след падането на комунистите, дядо Любо стана  комунист и съвсем съвестно на всички избори пускаше червена бюлетина. Казваше, че той всъщност бил страдал от простите хора, а не от комунистите и също така казваше, че в трудни времена са необходими интелигентни управленци, а не простаци. С две думи дядо ми беше  привърженик на Андрей Луканов и по стечение на обстоятелствата почина от старост точно един ден след трагичното убийство на Луканов. Бог да ги прости и двамата! На всичкото отгоре, макар че вече 14 години е покойник, Луканов се оказа виновен за всички български беди през последните двайсет години. А дядо ми е черен в очите на роднините ми, които от глупост не могат да поделят имотите му. Май е по-добре да не оставяш нищо след себе си – приживе си  спестяваш мъките, след това си спестяваш псувните!
Странни са метаморфозите в човешкото съзнание. Още по-странни ми изглеждат на мен, бившето пионерче, отговарящо за политическата дейност в отряд „Лиляна Димитрова”. Пред очите ми хората си сменяха възгледите като носни кърпички, пред очите ми привърженици на „Левски” ставаха от „ЦСКА” и обратното, в зависимост от това кой е по-силен в момента, пред очите ми едни и същи хора ме убеждаваха в коренно противоположни неща. На кого, кога и къде да вярвам!? Кой, кога, къде и защо казваше истината и кой, кога, къде и защо беше  фалшив?
И  най-лошото е, че всичките тези метаморфози дадоха печален резултат!

Сега

Вървя. Улиците са страстта на безделника. Броя просяците. Пускам петаче в чашката на уличния музикант. Малко музика за гузната ми съвест! Ето ги и „братчетата на Гаврош”. Бъбря си с просеща пенсионирана счетоводителка. Жена с епилепсия продава гердани. Жена с болен съпруг продава гевреци до нея. Делят си двечките един квадратен метър тротоарна площ. Минава данъчен и им взима по пет лева срещу квитанция. Засичам Теодора. Борбената жена от новините, която успешно се бори с болестта и със Системата. Мислено й пожелавам Здраве, останалото тя го има в излишък. Вървя. В тиквата ми звъни вечната поезия на Христо Смирненски. Поне е шарено. Поне се срещам с истински хора. А това е сградата на МВР. Вечно недоволното МВР. Вечно плачещото МВР. Вечно биещото МВР. Тази институция никога няма да излезе от схемата на Оруеловата „1984” и от намерението си да вкара и всички нас там. Преносно и буквално. Министърът успя да издейства средства за видеонаблюдение. Отначало накичиха „телекраните”  по улиците, а след време ще ни задължат да си ги слагаме по домовете. За наша сметка, разбира се. МВР никога не плаща сметките.
Вървя. Взирам се в лицата на нормалните. Посредствени физиономии. Уплашени. Безволеви. Лицемерни. Завистливи. Никакви.
Вървя. Взирам се в лицата на доволните. Посредствени физиономии. Бездушни. Ласкателни. Лениви. Никакви.
Вървя. Взирам се в лицата на елитните. Посредствени физиономии. Оядени. Нагли. Развратни. Предателски. Никакви.
Вървя. Лицата се блъскат, преливат едно в друго, смесват се. Остава едно лице. Обобщено. От картина на Ел Греко или на Франсиско Гоя.От черните им периоди. Когато лудостта на гениите има смелостта да каже истината. Да я изкрещи! Да я нарисува! Няма по-верни очи от очите на големите художници. Сатанинското начало у човека е ужасяващо силно. Човекът е половин дявол. Човекът е самият сатана, особено когато дяволската половина у него победи.
Вървя. Търся Храм. Търся пречистване. Намирам. Спирам се. Пред дверите му чака катафалка. На стената е подпрян капак на ковчег. Бял. Покойният, Бог да го прости, очевидно е млад. Може би дете. Може би красива млада жена. Не знам. Гадая. Сбърквам се. Побърквам се. Бягам. За да се сблъскам с паметника на най-голямото ни престъпление, с паметника на убитите в дискотеката деца. Помните ли? Тия деца ние ги убихме. Както и много други като тях. Убихме ги с егоизма си, с безразличието си. Убихме ги, докато се наслаждавахме на фалшивото си псевдосвободно величие, забравили, че свободата е преди всичко отговорност. Убихме ги, защото им натрапихме пороците си, защото ги накарахме да повярват в алчността, ленността, похотта, завистта, гнева, лакомията, горделивостта. Убихме ги, защото не им показаме трудните пътища на реалните успехи, а ги научихме на лесните правила на глупавите удоволствия. Убихме ги. А с тях убихме и България!
Убихме родната страна, докато се наливахме с различни видове питиета и потропвахме кючек. Убихме родната страна, засмяни и доволни. Убихме родната страна, без да се замислим, че това е собственото ни самоубийство.

Мисля – разсъждавам

Има два много коварни глагола в българския език – „мисля” и „разсъждавам”. Уж означават едно и също нещо, а разликата помежду им е космическа.
Мисленето е по-скоро процес, който внимава да не пренапрегне мозъчните клетки. Мисленето е симулация на разсъждение, с която обикновено се опитваме да привлечем внимание или да изкопчим някоя материална облага. Мисленето е необходимо на битово ниво и е напълно недопустимо за културното и държавническото ниво на общественото развитие. На посочените две нива е  необходимо разсъждение – интелигентен анализ на ситуацията, съчетан с необходимата  ерудиция и зачитането на обществения интерес, водещ до вземането на адекватно, полезно за мнозинството от хората, решение. Разсъждението е пряка функция на разумното начало у човека и често противоречи на конюктурните масови емоции. На разсъдливият държавник му се налага да взема решения, които са непопулярни за обществото, но същевременно са полезни и обикновено бъдещето показва тяхната правота. Изобщо, бъдещето винаги разкрива правотата на разума  и глупостта на емоцията.
„Великият български преход 1989-2009” е дотолкова мислен и правен без разсъждение, че изглежда безмислен, а понякога резултатите от него са направо безумни. И резултатите са безумни, защото първоначално зададените цели на прехода са безумни, както във вътрешнополитически, така и във външнополитически аспект. Съвсем малко трезв анализ и няколко зададени въпроса са необходими, за  да се разкрие порочността на избрания от България път на развитие:
1.Икономика
Попадна ми прекрасна статия от покойния Барух Шамлиев, публикувана във вестник „Диалог”, непосредствено след изборите за Велико народно събрание.  Напук на всички отчаяни възгласи за плачевното икономическото състояние на държавата, ерудираният журналист съвсем спокойно излага няколко цифри, дава и някои полезни идеи за бъдещето на българската икономика. През 1990 година Българската държава притежава фондове, собствености, предприятия и изобщо материални активи за над 150 милиарда долара. В населението има спестявания от над 27 милиарда лева. Държавата носи като пасив външен дълг от около 10 милиарда долара. Липсват оборотни средства за инвестиции в производството. Идеята е по демократичен метод спестяванията на гражданите да се завъртят в икономиката под формата на частен бизнес или чрез държавен  заем, гарантиран  с издаването на облигации. Приватизация се препоръчва само за губещите предприятия, които на онзи етап не са повече от 30% от общия дял на Българската държавна промишленост.
Колкото слушаха управляващите прекрасните икономически лекции на Барух Шамлиев, предавани по националното радио преди 10-и ноември, толкова го прочетоха и сега. Журналистът им показа, че има ресурс – трябва ум, за да се реализира този ресурс! Силата на ума, обаче, беше свалена в нокаут от юмруците на силата, правителството на Луканов по подъл и безскрупулен начин беше свалено от власт, или може би само се свали от власт, за да дойдат на власт поредица от мислещи същества, които набързо разпиляха наличните ресурси на държавата, напълно отрекоха държавната собственост и планирането в икономиката и, без да имат пълна обществена подкрепа, за сметка на много жертви и лишения, претърпени от българските граждани, подмениха тотално вътрешната структура на икономиката в страната. Същите тия юнаци затриха и външноикономическите връзки на България, започвайки да правят пазарна икономика без да има пазар за реализацията на българската продукция. И въпросите са: Сега, като членове на ЕС и НАТО, какъв потенциал, измерен в пари, има Българската икономика и съответно Българската държава? Къде отидоха материални активи за над 150 милиарда долара? Защо станахме, като цяло, по-бедни, когато целта на прехода беше, като цяло, да станем по-богати?! Тоталитарният капитализъм по-добър ли е от демократичния социализъм? За какво ни  бяха тия спестявания, които впоследствие бяха изядени от мутри, пирамиди и инфлация? Мутрите по-добре ли ни пазеха от Народната милиция? Бързо ли се забравят безплатното здравеопазване и още по-безплатното образование? Хубаво ли е да си богат  човек в бедна държава?

2.Външна политика

Ако вътрешнополитическата цел на прехода беше срутването на социализма, то външнополитическата цел очевидно беше скъсването на връзките ни с Русия и присъединяването ни към Западния свят на богатите и щастливите. И какво постигнахме?
Станахме членове на НАТО, след като унищожихме най-стратегическите си средства за отбрана - над 250 самолета МИГ и ракетите СС-23 и А-300, които гарантираха националната ни сигурност по-добре, от който и да е военен съюз.
Станахме членове на ЕС в началото на 2007, в момент, когато бившата ни съюзница Русия си отвоюва много по-добра позиция на глобалната шахматна дъска, както в икономически, така  и  в политически аспект.
Изобщо България обича да влиза в бракове по сметка, които завършват с емоционални и неизгодни за страната разводи. В поредното търсене на келепира, отново ударихме на камък? С какво ти пречеха руснаците, господин Ганьо Балкански? Със суровините за стотинки или с безплатните мозъци, които ти  изпращаха?  И ако си толкова загрижен за цивилизационния си избор, ха ми кажи как можа да прекараш 45 години в съюз с нецивилизовани хора!?
За 129 години свободна история България се наложи като предсказуем партньор в международните отношения. Хората по света знаят, че нашите управлявящи винаги ни водят при най-богатите и най-силните в момента. Това ни е то външната политика – келепир, където има там сме и ние! А после роним крокодилски сълзи! Навремето цар Борис ІІІ обяснявал, че министрите му били  германофили, той бил англофил или българофил според различните версии, а народът – русофил и оттам идвали противоречията. Интересно какво ще ни обяснят сега Бойко Борисов или Георги Първанов, Иван Костов или Симеончо, Сергей  Дмитриевич или които и да е друг мислещ се за  цивилизован управляващ!? Какъв е този нов цивилизационен избор, който изкарва руснаците нецивилизовани! Защото ние сме същите ония русофили, които карат властващите да съставят различни енигми и умотворения за това какви са министрите, какъв е президентът и с кого иска да бъде народът.
Преходът страда от остър дефицит на сиво мозъчно вещество. От това пострадаха мирните българи. По-бойките се обогатиха! Добре е да се замислим сега, когато  „веднъж и завинаги” сме  влезли с фанфари в поредния си „исторически и цивилизационен избор”, добре е да поразсъждаваме даже, че е крайно време да се научим сами да градим по-богатато си бъдеще, а не да разчитаме на подарени милиарди. Пари даром не се дават току-така! Да не вземе да дойде някоя непредвидена сметка, която да не можем да платим! Защото ние отново сме напълно обвързани с един от полюсите на влияние в един все по-многополюсен свят и при, да не дава Господ, евентуален конфликт отново ще попаднем в бездната на страдащите.

Комунистите и Маркс

На времето всички те членуваха или искаха да членуват в една партия – БКП. Георги Първанов, Бойко  Борисов, жената на Иван Костов и милиони знайни  и незнайни ни убеждаваха в непогрешимостта на Партията. Тази партия се оказа толкова демократична, че от нея се пръкнаха всякакви – леви и десни, консерватори и либерали, седесари и гербери. Дори бай Тошо след 35 годишно покоряване на „сияйни върхове” обяви комунистическата идея за недоносче. От БКП не се пръкнаха само комунисти. Светът не е състезание на идеи. Светът е борба за привилегии! Това е! Вълко Червенков и Горуня са последните български комунисти. След тях има само леви. И в цяла Европа е така. Непоколебимите комунисти бяха последвани от левите хомосексуалисти. С изключение на неразбрания интелектуалец Лионел Жоспен и смелия тореадор Сапатеро, всички така наречени „леви” предлагат по-скоро дясна политика с елементи на някакво архаично чиновническо ляво. Истината е, че ляво има в социологията и сексологията. В  политиката има комунисти, социалисти и социалдемократи. Който  го е страх от думите, по-добре да не се захваща за  дела.
Там е работата, че след разпадането на СССР комунистите и социалистите по света тръгнаха тотално да променят философията на социализма, без да си дадат сметка за обективните причини, довели до разпада на изкуствената империя СССР. Никой не си даде сметка, че СССР не е социален проект на доброволен принцип, а насилствено присъединяване на народи към една по-скоро садистична тоталитарна структура. И в търсенето на виновници за провала на експеримента за такива бяха набедени Карл Маркс и неговите трудове. Марксизмът беше отречен като основа за развитието на социализма и мнозина се юрнаха в търсенето на трети, пети и десети пътища, водещи до реализацията на голямата мечта. Всички тези пътища се оказаха връщане назад към реалния капитализъм, наметнат с фалшива мантия от още по-фалшиви социални обещания. В България връщането доведе до много по-назад – до епохата на средновековния феодализъм.
Отричането на марксизма обезличи световната левица и намали съпротивителните й сили в борбата за по-справедливо общество. Личи липсата на цялостна философия в провежданите от европейските лидери на левицата политики. Правят се неща на парче, пропагандират се скъпоструващи социални проектчета, от които няма никаква полза. Същевременно нараства общественото напрежение, разгарят се социални конфликти, породени от увеличаващото се разстояние между жизнения стандарт на бедните и богатите. Пълна заблуда е да се смята, че битките в  предградията на Париж и Берлин са на етническа основа. Етническата омраза е следствие на оскотяването на  жителите на тези предградия. Безработицата няма националност. Липсата на образование няма етнос. Живуркането, задоволяващо само нуждите и алчността на основните биологически жизнени процеси, е световна практика. Човекът се превръща в животно, а учените се чудят защо животното хапе. Мрачната картина се допълва от заклинанията на различни икономисти и статистици за нуждата от съкращения на работниците в областта на производството и услугите, за намаляване на разходите и абдикация на държавата в образованието и здравеопазването. Заклинания, които очевидно обслужват корпоративните интереси на големите икономически акули и са против интересите на редовите граждани. Какво да се прави - такива са правилата на играта и те се определят  от тези, които контролират  основните средства и ресурси за производство! Е, пак ли ще виним Маркс, при положение, че основните тези на неговата философия за материалния живот отново потвърждават правотата си! Естествено е частните компании да търсят пределни печалби за сметка на трудещите се и да се скръндзят, когато им се поискат средства за обществения сектор. И преди да се фукаме с ръста на текстилното производство в България в последно време, добре е да се сетим, че  българските шивачки работят в безкрайно  вредни условия, по 12-16 часа на ден и получават минимално заплащане за труда си! Още по-естествено е, когато се национализира, да речем, първоначално, експлоатацията на природните ресурси, приходите в съответната държава да се увеличат чуствително. По този простичък, но ефективен начин Русия на Путин в кратък срок покри огромните си външни задължения, а Венесуела на Чавес намери средства за безплатно държавно образование и здравеопазване. И изобщо крайно време е да спре  неаргументираното отричане на идеите на Карл Маркс, защото марксизмът е изпитано оръжие, с което жадните за справедливост могат да преборят неолиберализма. Друг е въпросът, че трябва да се анализира, без идеологически глупости, истинската стойност на това философско учение.
Марксизмът е преди всичко икономическа  теория, която създава устойчиво развитие. За разлика от  пазарната икономика, марксизмът не е толкова ефективен, не реализира бързи печалби, но за сметка на това щади работещите, оставя им свободно време за интелектуално развитие и им дава възможността, пряко или косвено, да се възползват от произведенията на труда си. При социализма или по-скоро комунизма /Маркс написва „Комунистически манифест”, а не  ляв/ принадената стоиност се връща на работника под формата на безплатно образование, здравеопазване и други  публични услуги, които струват много повече от сухите пари. Марксизмът търси по-спокойно битово и обществено развитие,  без сътресения и излишно напрежение, основано на равнопоставеността на индивидите. Идеите на Великата Френска Революция за Свобода, Равенство, Братство са допълнени от Маркс с идеята за безкласовото общество, което ще взема предвид потребностите и възможностите на всеки човек, независимо от пола, възрастта и етноса  му. „Диктатура на пролетариата” е метафора, а не буквалност. Когато унизените победят облагодетелстваните, те ще го сторят не за да господстват над тях, а за да се изравнят с тях и да формират новото безкласово общество, водено от закона за взаимната толерантност.
Не, годината не е 1985. Не, аз не съм партиен секретар. Просто Маркс  доказа себе си на всички тия, които се отрекоха от философията му. Парадоксално, но отделни капиталисти уважават и прилагат повече идеите на марксизма от ония нашенци, които го цитираха на всяка втора дума. Кейнс, икономическият съветник на президента Франклин Делано Рузвелт, честно си признава, че пазарната икономика може да доведе до пълна заетост само случайно. И съвсем не е  случайно, че Ню Диъл, икономическата доктрина на Рузвелт, която не просто преборва Голямата Депресия, но и прави от САЩ безусловната първа икономическа сила, особено след края на войната, е с определени елементи на марксизъм. Държавата се намесва в  икономическия процес, разкривайки нови работни места, които на солидарен принцип привличат нуждата от допълнителна човешка дейност. Работникът в залесяването получава държавна заплата и когато му се наложи да си построи дървена къщичка той притежава паричните средства да плати на дърводелец, а не се бъхти сам, както обикновено става в България на Прехода. Държавата! Това е инструментът за реализация на идеите на комунистите, защото, предполага се, у тях пари няма.
А на въпроса защо се разпадна СССР, отговорът е лесен. Там не се спазваха принципите на марксизма. Там идеята попадна в ръцете на посредствени хора като Ленин и Сталин, които с действията си не просто я опорочиха, но най-вече донесоха  много страдание на руския народ, народите от СССР, народите на сателитите на СССР. Редно е да се признае – болшевизмът не е комунизъм, болшевизмът не е марксизъм. Болшевизмът е феодален империализъм, напарфюмиран с мъничко марксистки аромат. Вместо до създаването на безкласово общество, болшевизмът доведе до създаването на партийна аристокрация, която по особено жесток начин подчинява живота на трудещите се на егоистичните си интереси. Вместо да създаде държавни предприятия, създаващи принадена стойност, болшевизмът създаде губещи предприятия, създадени да бъдат ръководени от послушни на партията създания. Вместо свободно всеобщо образование и просвещение – всеобща идеологическа манипулация на човешкото съзнание. На болшевизмът не могат да бъдат отречени създадените битови привилегии, безплатното здравеопозване, сигурността. Но не може да се премълчи, че болшевизмът не понасяше свободните хора. Болшевизмът искаше да създава добре нахранени, изучени крепостни, които с дарбите си трябваше да повдигат самочувствието на партийните феодали. Не това е марксизмът! Вярно е, Октомврийската революция имаше много външни и вътрешни врагове, но с тях Великата Червена армия успя да се справи. Червената армия се оказа безсилна пред пагубната сила на бездушния чиновнически болшевизъм. Не това е марксизмът! Марксизмът не е масово клане на селски стопани, не е вътрешнопартийни чистки и боричкания, не е безмилостно вмешателство в личния живот на хората. Марксизмът не е Архипелаг Гулаг. Комунизмът не е трудово-изправителен лагер. Комунизмът не е убиец на мечти.  Комунизмът е мечта. Мечтата на един германски учен от еврейски произход.
Марксизмът е  материалистично учение, което се стреми да освободи хората от икономическото  робство. Марксизмът е материалната теория на осъзнатите хора, които се учат да преценяват потребностите и възможностите си. Марксизмът е материална философия за свободните, толерантните и разсъждаващите. Вярно на марксизма му липсва духовност, но и  самият  Карл Маркс не е „диалектически идеалист”.

Една история и няколко мнения

Един човек, християнин, пострадал заради вярата си по времето на тоталитаризма, ми разказа следната история:
 „Бях работник-стругар. Един ден си носех храна от вкъщи за обед. Три варени яйца и хляб. Столът не работеше и мои колеги, двама, дойдоха при мен. Като видяха скромния ми обед, рекоха да се отдръпнат. Казах им – с три яйца ще се наям, но ако всеки изяде по едно яйце – никой няма да остане гладен.”
Човечна история.
Винаги съм се чудил на конфронтацията между християнската религия и комунизма. За Карл Маркс и неговото време това е обяснимо – тогава  Римо-католическата църква всячески се противопоставя на всички  прогресивни идеи, яростно поддържа монархиите и очевидно цели да запази влиянието си в светските процеси. Останалото е въпрос, изяснен от третия закон на механиката.
Факт е, че Римо-католическата църква дълго време не се решаваше да напусне Средновековието и да спре поддръжката си за ранните, късните и капиталистическите феодали.
Факт е, че Православието съвсем незаслужено е подложено на зверска инквизиция от страна на болшевиките, тъй като то исторически не претендира за роля в светските процеси.
Факт е, че благодарение на високоинтелектуална фигура като папа Йоан Павел ІІ много от стереотипите бяха преодоляни и в резултат в силно религиозната Латинска Америка се получи хуманен, мирен революционен процес, при който в поредица от държави – Венесуела, Боливия, Екуадор, на власт чрез мирни избори дойдоха хора християни с марксистки идеи за развитието на икономиката и обществото. И това стана възможно след историческата среща на папа Йоан Павел ІІ с Фидел Кастро. Фалшивите ледове се счупиха, оказа се, че доскорошните смъртни врагове – християнството и марксизмът могат да взаимодействат в полза на хората.
На мен лично Светото Кръщение, дарено ми от Българската Православна Църква, никога не ми е пречело да съчетавам Християнството като нравственост и духовност със споделянето на комунистическите идеи като разумно решение за материалното съществуване. Религията пречеше на директорката Белинска, която дебнеше родителите ми пред входа на черквата.
Българската Православна Църква и другите Православни Църкви винаги са се борили за просвещението и образованието на вярващите и често пъти са изкупвали вината и глупостта на светската власт. Последният защитник на Търново през 1393 година е Светият патриарх Евтимий, а не позорно избягалият за Никопол  цар Иван Шишман. Попаднах и на друг интересен факт. Един от първите българи, които се запознават с Комунистическия манифест и не се страхува да отбележи това  в личния си дневник е Лазар Йовчев, бъдещият Екзарх  Йосиф І – един велик българин, който с вярата, труда и постоянството си прави много повече за националното осъзнаване на българите в Македония и Тракия от всички тайни и явни, революционни и държавни организации, взети заедно.
Християнството е онзи нравствен стимул, който може да те накара да заживееш според потребностите и възможностите си и да следваш личните си мечти, без да пречиш на другите.
В противния случай човекът не се различава от кучето, което, колкото и да му даваш да яде – все ще яде, накрая, преяло, ще заравя храната си на различни места, които впоследствие няма да може да открие. Християнството и комунизмът могат да преборят животинското начало у човека. Нужно е малко желание, много търпение и преди всичко Разум.
И нещо друго. Ако в България има демокрация, трябва да има и равнопоставеност на различните мнения. Никой няма право гласно, без пълномощно,  да говори от името на всички. И аз имам абсолютното право да кажа своето мнение, което е противоположно на налаганото за всеобщо мнение. Нещо повече – ако повече от 50% от българите подкрепят моето мнение, то би следвало да е основа на държавната ни политика. Такива са правилата на демокрацията! 50% плюс един глас винаги печели и може да налага позицията си до следващите избори.
И така.  Аз съм против членството на България в НАТО и искам България да излезе от този пакт. Аз съм за военен и политически съюз с Русия, който да гарантира националната ни сигурност. Добре е страната ни да работи за приемането на Русия и Турция в  ЕС, в противен случай членството ни в съюз, без единствените две държави, които са симпатизирали на Българския народ в новата ни история, въпреки магарешкото упорство на много български управляващи, градящи политика на странене от тези две страни  в търсенето на съюзници, които не ни понасят, ми изглежда безмислено. Все едно да  участваш в съюз без съюзници! А в такива съюзи България участва от времето на Балканската война! Аз съм за социалистическа държава по марксистки модел с известен процент частна собственост и частно производство. Аз не искам България да е частно-феодална държава, в която богатствата да са в ръцете на шепа парвенюта. Аргументите!? Държава, която продава и електроразпределителните си дружества на чужди компании, престава да бъде  държава и се превръща в обикновена местност.
Светът е многополюсен. САЩ, Русия, ЕС, Китай, Арабският свят и т.н. – това са различни политически субекти на  „голямата шахматна дъска”. Не можем да играем с всички. Не можем да участваме във  всички разиграващи се партии. Не можем да играем едновременно с белите и с черните  фигури. Опитвайки се да се харесаме на всички, ставаме смешни и за самите себе си. По-добре е да заложим на традицията и братята руснаци, отколкото да се натрапваме на нови приятели, които ни гледат с недоверие. Спокойно, няма да изпуснем келепира! А добрите отношения с Турция са задължителни не само като извинение за малоумния възродителен  процес и като база за сигурността ни на Балканите, но и като добра възможност да се поучим от политическата мисъл на комшиите. За разлика от нас турците не се оплакват от кръстопътното си положение, а винаги успяват да се възползват от него. Те не се срамуват да кандидатстват в ЕС, без да подлагат на тотално икономическо и социално  разрушение държавата си, правят съвместни проекти  с Русия за милиарди евра, имат си и американски военни бази, но избягват да налагат демокрация, участвайки в съмнителни мисии извън границите на страната си. Вярно, Турция поддържа силна армия, но това е, за да защитава себе  си, да пази достойнството на народа си и за да посочва изхода на всеки съюзник, който иска да й отслаби държавата.
 Нас всеки съюз, с изключение на съюзите с Русия, ни прави по-слаби. Съдба ли е, закономерност ли !?
Въобще, аргументи да ми искат и Георги Първанов и  Бойко Борисов и всички български  европейци. Да не говорим, че някога, много отдавна, част от моите идеи бяха основна част от  идеологията, която те като членове  на БКП ми натрапваха и сега им се налага да обясняват метаморфозите в мисленето си.  Изобщо, на европейците много започна да им се налага да обясняват. Подобно на онзи уж демократичен чешки съд, който забрани една комунистическа младежка организация, заради думата „революция”. Революция, господа, означава промяна, коренна промяна. Промяна, от която човечеството се  нуждае. Революцията вече не е нито оръжие, нито кръв. Годината е 2010. Днес революцията е мирната мечта за промяна, защото революцията е последната надежда на по-слабите. И първият революционер, без да пролее капка кръв, освен своята, е самият Бог – Иисус Христос. Така поне казва комунистът Уго Чавес, на когото изобщо не му се налага да се обяснява, за да му повярват.