Най-прекрасната игра

Имах щастливо детство. Играех футбол, гледах футбол, сънувах футбол.
Бях малко топчесто човече, което минаваше изправено под масата, но знаех повече за футбола и футболистите от всеки друг в моето село.
Големите батковци бързо ме надушиха и постоянно ме бъзикаха:
-Я, Мечо, я ела тук! Кажи сега целия състав на ЦСКА, че нещо спорим.
Само това и чаках. Стихчетата в детската градина ми се опъваха, но тук запецване нямаше:
-1.Георги Велинов 2. Недялко Младенов 3.Красимир Безински 4. Динко Димитров 5. Георги Димитров 6. Ради Здравков 7. Цецо Йончев 8. Стойчо Младенов 9. Спас Джевизов 10. Ружди Керимов 11. Пламен Марков, резервни вратари Бучински и Досев ... – и така до последната резерва, треньора и масажиста на отбора.
Батковците цъкаха с език и мъдро отбелязваха:
-Он, Мечо, е най-добрият футболист. Че то он сите ги знае.
Като поотраснах и научих буквите всеки ден с нетърпение търчах до пощенската кутия, за да взема вестника. Спортната страница на „Работническо дело” завинаги влизаше в главата ми. Особено големи празници за мен бяха понеделниците, четвъртъците и съботите. Тогава излизаше „Народен спорт”. Неговите четири странички направо наизустявах. Майка пък ми купуваше едно френско списание – „Мондиал”. Аз не му разбирах латинските букви и затова винаги занасях новия брой на батковците. Те също не знаеха много добре френски, но все пак ми показваха кой е Платини, кой е Батс и кой е Паоло Роси.
Тръгнах на училище. Голяма грешка. Научих се да чета гладко и нашата скромна къщица скоро се напълни с всякаква футболна литература. Почнеше ли мач по телевизията, всички стояха далече от мен. Спестяваха си неприятностите.
Занесох се и към стадионите. По странно стечение на обстоятелствата откакто се помня все съм левскар. Но никога не съм мразил ЦСКА. Даже признавам, че армейците имат повече успехи. Татко ме заведе за пръв път на мач, а той хем беше от ЦСКА, хем не беше особено голям запалянко. Човекът просто ми угаждаше на акъла и потъваше в земята от срам, когато от устата ми изригваха всички познати в България псувни, на които дядо ми щедро ме беше научил.
Това ми остана навик. Най-обичах да ходя на мачове с мои приятели цесекари. Тогава това беше напълно възможно. Сядахме си кротко в неутралните сектори. Радвахме се на головете на любимите си отбори и никой не ни закачаше. Звучи като научна фантастика, но си беше така! После мачът се обсъждаше няколко дена:
-Ако съдията ни беше дал дузпата, ви обръщахме.
-Ако съдията не ни беше отменил гола, отивахте на разгром!
Не мога да разбера агресията и насилието по стадионите. Футболът е една прекрасна игра – нищо повече. Може би проблемът е, че в последно време в България се играе не футбол, а нещо друго. Не знам. Помня само как при поредния ни детски спор на тема „Левски – ЦСКА” при нас дойде Митето, наш батко, и ни каза:
-Момчета, стига с това „Левски – ЦСКА”. Излагате се. Та нали сите сме българи!
Грабнаха ме тия думи. Оттогава се радвам на всеки български успех и на всеки успял по честен начин българин. Радвам се и на футболната игра, защото, когато съм имал трудности в живота, тя винаги ми е помагала. Разсейвала ме е, събирала е мислите ми, връщала ме е на земята. Сега гледам повече чуждестранни мачове. Във всяка европейска страна си имам любим отбор и следя резултатите му. В Англия съм за Ливерпул – най-любимия ми чужд отбор, в Италия съм за Рома, в Испания за Атлетик Билбао, в Холандия за Аякс, Германия – Вердер, Португалия – Бенфика, Чехия – Славия, Русия – Зенит, Сърбия – Цървена звезда и т.н. Следя чуждите отбори, гледам ги по телевизията, радвам се на успехите им и се ядосвам на загубите. И си мечтая някой ден отново да се занесем с мои приятели цесекари на стадион „Васил Левски”, да седнем кротко в неутралните сектори и да изгледаме един хубав български мач. Знам, че е фантастика, но пък много ми се иска.