понеделник, 24 януари 2011 г.

Към нови върхове със заветите на Великия кормчия!


Навремето председателят Мао беше казал: „Всяка пръдня си има собствен мирис и аз не мога да кажа, че всички пръдни, които идват от СССР имат хубав мирис!”. Годинките доказаха, че Великият кормчия е имал право. Благодарение на независимата му политика, въпреки огромното количество глупости, днес Китайската народна република е велика сила и всички се съобразяват с нея, даже започнаха и да се страхуват от мощта й.
            У нас обаче желанието някой да ни казва какво да правим очевидно е по-силно от способността ни да разсъждаваме. Дълги години се „борехме” да се отървем от директивите на КПСС, за да се натресем на директивите на ЕС. И по стара българска традиция, когато оттам кажат да пръднем, нашата администрация направо ни насира.
            Европейците ни казаха да си реформираме съдебната система, правителството на Бойко направо реши да затрие независимостта на съдебната власт, без да подозира, че точно на тази независимост се базира толкова прокламираната на думи демокрация.
            Европейците ни казаха да унищожим болните от шап животни, ние тръгнахме изобщо да изтребваме добитъка.
            Европейците ни казаха да си оправим тоалетните, нашите решиха, че трябва да спрем да ядем, за да не ги пълним.
            Страх ме е, че утре същите тия европейци ще ни накарат групово да се хвърлим в Панчаревското езеро, а нашите управници в добавка ще поискат да си вържем и камъни на краката.
            Целта на политиката за всяка независима държава е да защитава националния си интерес. България в момента или не е независима държава, или не може да излъчи администрация, която да защитава националния ни интерес.
            Ако е вярно второто, то правителството на Борисов незабавно трябва да подаде оставка.
            А ако е вярно първото и България не е независима държава!? То тогава, другари, всеки трябва да преосъзнае собствената си отговорност. И нека в този случай отново дадем  думата на председателя Мао: „Ако трябва да се пърди – пърдете, ако трябва да се насерете – насерете се!”.

петък, 14 януари 2011 г.

Левски от 60-те

Гледал съм хиляди мачове на любимия си отбор – на живо и по телевизията. Кефил съм се на изпълненията на големи играчи – Гиби, Ники Илиев, Наско Сираков, Боби Михайлов, Кокала, Кайзера, Кривия, Гонзо и още десетки други. Бих казал, че съм много доволен и от есенния ни полусезон – записахме престижни победи с доста качествена игра. Но, когато слушам спомените на старите левскари за отбора ни от 60-те, направо настръхвам. Честно казано искрено им завиждам, че са имали удоволствието да гледат и подкрепят наистина големи майстори. На малкото останали кадри от това време са запечатани фантастични изпълнения. Волетата, ножиците, пробивите и ударите с глава на неповторимия Гунди биха правили чест на всяка футболна галерия в света. Финтовете на Сашо Костов отдавна са влезли във футболните учебници, макар и под чуждо име /прочутият Месхи откровено признава, че финтът, наречен на неговото име е копиран от Сашо Костов/. За играта на Соколето и до днес се носят легенди. Ами ненадминатите техничари Христо Илиев – Патрата и Теко Абаджиев. Ами бързоногото крило Цветан Веселинов. В онези години отборът на Левски действително е бил символ на свободата, защото без държавна и партийна подкрепа, без помощта на сателитни отборчета и съдийски отсъждания е мачкал всичко наред със страхотна игра. По това време всички мачове на сините се играят пред препълнени трибуни. Любовта на хората е толкова силна, че властта започва да се страхува и естествено следва целенасоченото и брутално обединяване с отбора на милицията.




През 60-те и другите български отбори са във възход. Някои от тях имат по-големи успехи от Левски. През 1967 Славия и ЦСКА са първите български отбори, които стигат до полуфиналите на европейските клубни турнири. Локомотив с Котков и Начко Михайлов, Ботев с Дерменджиев и Попов, Четата на Тошо Диев – пловдивският Спартак също успяват да стигнат до шампионската титла през 60-те. И може би в това разнообразие от шампиони се крият и успехите на националния ни отбор от онова време – четири последователни участия на световно /при 16 участника във финалния турнир/, 5-о място на европейско, близо 20 години без загуба в официален мач на Националния стадион “Васил Левски”. Много верни са думите на Чико Дерменджиев – “Нека няма дежурни шампиони”, защото именно конкуренцията ражда качеството в спорта.



Ясно е, че старите времена няма да се върнат. Футболът днес е много различен по целия свят. Но някак си ми се иска да се съберат на няколко диска всички оцелели филмови и телевизионни кадри от онова време и да се издадат в достъпен за феновете вариант. Няма да е лошо и всички, които в момента носят синята фланелка също да погледнат тези кадри. Нека видят препълнените трибуни и майсторите заради които са препълнени тези трибуни. Все ще има какво да научат.

сряда, 12 януари 2011 г.

Война на цивилизациите

Не знам какво е цивилизация. Но има само две цивилизации. Панчарска и Кокалска. Тя, Кокалската, даже не и цивилизация.


Не знам какво е култура. Но има само две култури. Панчарска и Кокалска. Тя, Кокалската, даже не е и култура.

Не знам какво са хората. Но има само два типа хора. Панчарци и Кокалци. Те, Кокалци, даже не са и хора.



1.

Навремето Бог създаде панчарци. Даде им ум и разум. Направи ги силни, красиви, могъщи. Получиха панчарци най-хубавата земя. Най-плодородната. Получиха най-тлъстите овце. Най-бързите коне. Най-големите къщи. Кокошките по десет яйца на ден снасяли. Кравите по сто литра мляко давали. Прасетата по хиляда кила тежели. От един грозд виното в десет бъчви се събирало. От пчелен кошер медът милион души подслаждал.

Завидя дяволът на панчарци. Разгневи се. И направи кокалци, за да пречат на панчарци. От него те нищо не получиха, но той на едно ги научи – да се тепат. Та с бой да взимат от мирните панчарци. С насилие да влизат в къщите им, да пият от виното им, да ядат от меда им.

Видяха се панчарци в чудо. Чезне имуществото, топят се благата. И от нужда панчарци започнаха да краднат. Не толкова от нямане, колкото, за да респектират кокалци. Да си седят ония по домовете. Да пазят мизерната си покъщнина. Да ги е страх! Тръгнат ли да се тепат, оставят ли празни колибите си, ще дойде панчарец да ги обере, да ги оголи до голо, та да ги е срам да се видят.

Оттогава панчарци и кокалци са куче и котка. Панчарци дебнат да краднат. Кокалци търсят сгода да се степат. От много дебнене започнали да се мразят. Да се мразят, чак да се избиват. Войната между тях станала вечна. И вечността други хора в историята забравила да остави. Останали само панчарци и кокалци. И около тях едно голямо Нищо. А то не съществува.



2.

И малките деца знаят, че Земята е плоска и има начало и край. В началото е поставена бяла табелка с надпис „Панчарево”. В края е сложена друга табелка. На нея пише „Кокаляне”, зачертано с червена диагонална ивица. Понеже кокалци толкова си могат и си нямат езеро, а пък ние си имаме.

Преди първата табела и след втората се намира Нищото. Преди първата табела е Панчарското Нищо. То е мъгливо с едни бели стълбове по средата, които нощем светят. Вижда се, когато се качиш на върха на корията, където се намираха кошарите с овцете. Панчарското Нищо е красиво. Особено нощем.

След втората табела се намира Кокалското Нищо. То си няма бели стълбове по средата. Няма си и мъгла. И не се вижда. Макар и Кокаляне да е на по-високо място от Панчарево. Не се вижда, защото кокалци са необразовани и не го виждат.

Панчарци сме много образовани. Панчаревското училище е на първо място в света. То е и единственото, защото кокалци нямат училище. Уж учат в нашето, ама изобщо не искат да учат. Не ги бива в науките. То и в какво ли ги бива!?

На десет минути от Нищото идва рейса. Единицата. Върти на Ханчето и пак се връща в Нищото. Има и друг рейс – тройката. Тя не върти на Ханчето и направо продължава за Кокалското Нищо. За какво служат рейсовете никой не знае. А и не е необходимо да знае. Щом идват и отиват в Нищото, значи и те са Нищо и не служат за Нищо.



Преди години ние, панчарците, измислихме Телевизора. Той представлява черна кутия с прозрачно стъкло отпред. Като го пуснеш се появяват разни хора и уж говорят. Но това не са живи хора, а си е просто картинка – една такава движеща се. Там, в телевизора, всичко е наужким, но все едно е истина. Оня ден даваха война. Ама то не се биеха живи хора, а само така, на картинката. Едно кило слънчоглед излюпихме, докато ги гледахме. Голяма занимавка е. Не се усещаш как тече времето. Телевизорът служи за това – да убива времето. Вади пищов и го убива на място.

Веднъж решихме да подарим Телевизор на кокалци. Но те не искаха. Страх ги е, че ще излезнат ония от кутията и ще започнат да ги краднат, а отнесеното ще връщат обратно в кутията. „Върви ги гони после”- казаха кокалци и се отказаха от Телевизора. Глупава работа! Та нали панчарецът, който измисли Телевизора, направи така, че картинките да не излизат. Човечетата си стоят постоянно в кутията. Когато искаш да ги гледаш – пускаш, когато не искаш – гасиш. Нашенецът, преди да построи машината се посъветва с една много научна книга – „Три повести за Карлсон”. Телевизорът е правен по книга. Панчарецът само смени името – от „Телевизионен буркан” на „Телевизор”.

След Телевизора ние, панчарците, изобретихме и радиото, телефона, мобифона, супермаркета, автомобила, киното и много други средства за масова комуникация. Кокалци не пожелаха да използват нито едно от тези велики изобретения. Те поначало не обичат да комуникират масово. Мразят комуникацията. Изобщо мразят всичко и всички. Обичат само тепането, степването, тепанието и степванието. Толкова са първобитни, че им е чужда цивилизацията. Затова и тяхното не е цивилизация, а си е чиста „степванизация”.



3.

Нищото е голямо. Никой не отива там. Може да падне или пък да се изгуби. Панчарци не делят нищо с Нищото. Нямат досег с него. Не познават пределите му. Нищото си е Нищо. И толкова. А ние, кокалци, знаем, че в Нищото има Нещо. Макар и да сме по-необразовани. Макар и да не се ползваме от изобретенията на панчарци. Имаме си наш начин на живот. Казва се Традиция. Правим това, което са вършили предците ни. А те са правили това, което са вършили предците им. И така. До първия.

Ние почитаме мъдреците. Учим се от тях. Те ни казват, че загубим ли традицията, ще загубим Живота. Улесним ли бита, ще притъпим сетивата. Притъпим ли сетивата, ще загубим Желанията. Загубим ли Желанията, ще умъртвим Мечтите. Загубим ли мечтите, ще освободим Злото.

За това се „тепаме”. Пазим Традицията. Защото никой не иска да мре. Никой не обича смъртта. И се стреми, ако не да я избегне, което е невъзможно, то поне да я отложи. А още по-страшно от смъртта е Изчезването.



4.

Панчарци обявиха война на кокалци. Последна. И за последно. За да останат едните и за да заживеят на сигурно.

Кокалци бяха по-силни. Панчарци имаха повече техника.

Започна битката. Директно в ефир. По телевизията.



5.

Нашите нападат с нови супер оръжия. Ние сме Супер Панчарци. Ще завладеем света, за да го направим мирен. Само ние можем! Само ние Знаем!

Ние пратихме човек в Нищото. Сътворихме хиляди улеснения. Печелим много пари. Кокалци дори не познават парите.

Ще помогнем на всички кокалци, които са недоволни от кокалския режим. Ще помогнем на всички кокалци, които искат да станат панчарци. Тази война ще донесе Мир! Този Мир ще бъде вечен! Вечността ще е наша! Ако не иска да е наша, ще й начукаме канчето.

Уцелихме кокалското летище за щъркели и лястовици. Взривихме теления мост! Пардон, той бил наш!... Временно се преустановява пътуването до квартал Дебело Гуно.

Силата на Доброто гони мършата на Злото. Ние сме правите и следователно наше е правото да определяме правилата. Смущенията в програмата не са продукт на кокалско нападение. Повредата е във вашия телевизор!



6.

Нападнаха ни – бием се. И преди е имало битки. Откъде накъде тази да е последната. Панчарци обичат да дърдорят напразно. То и битките са им такива – дърдорения и фалшива пропаганда. Плашат гаргите! Ще им се всичко да е за първи и последен път, защото мразят да развиват нещата. Мислят си – раз два и правим нова действителност, раз два и правим трета действителност, раз два и правим най-прекрасната действителност. А действителността винаги си е една и съща напук на панчарските напъни.

Действителността е проста като кокалски боб. Панчарци винаги ще ни се дуят отдалече и никога няма да излязат в открита битка с нас. Най-много да ни уцелят с някое паве по главите. Тежко му на павето, когато се удари в кокалската глава!

Панчарците са пълни фантазьори. Бият се с нас във фантазиите си. Побеждават ни във фантазиите си. Нека си вдигат самочувствието щом им е малко. Нямаме нищо против.



7.

Войната между Панчарево и Кокаляне приключи. Без жертви. Без битки. Без реални бойни действия. Войната между Панчарево и Кокаляне приключи като уговорен футболен мач. Резултатът е ясен. Футболистите се псуват, а публиката люпи семки и ругае съдията. Всъщност война нямаше – цивилизованите народи не правят война. Да му мислят ония от Нищото.

Някъде там се води реална война. Милиони хора умират заради глупостта на идиотите, които ги управляват. Нищото е застрашено да си остане нищо.

Някъде там хората страдат. Защото някой си иска да властва над другите. Желанието за власт е най-глупавото желание. Желанието за власт е Болна амбиция. Болните амбиции на жадните за власт са болест за всички по земята.

Някъде там глупостта победи цивилизацията. Голямата алчна ламя отвори устата си да погълне целия свят, без да се усети, че ще й приседне.

Войната между Панчарево и Кокаляне е бой със снежни топки между приятели. Няма жажда за власт. Има спорт. Затова Панчарево и Кокаляне винаги ще бъдат единственото Нещо в Нищото и Панчарската и Кокалската цивилизации ще си останат единствените реални цивилизации на света. Макар че, тя, кокалската, даже не е и цивилизация.

понеделник, 3 януари 2011 г.

За много години!

Честита Нова година!
Здраве и любов за всички!
И нека Разумът съпътства начинанията ни,
защото в скъпата ни родина от всичко има по много и само Разумът липсва!