четвъртък, 8 юни 2017 г.

Другият

Колко хубаво би било, ако имаше повече кротост и смирение в човешките взаимоотношения!

Не, ние не унищожаваме себе си. Поне не директно. Унищожаваме другия. По-лесно е някак си. Унищожаваме го с претенциите си да бъде като нас. А той е различен. Унищожаваме го понякога с мълчанието си. А той може би има нуждата някой да му говори. Унищожаваме го винаги с нелепото си желание да го направим част от объркания и хаотичен свят на собственото ни егоистично „Аз”. А е възможно неговият вътрешен мир да е и по-подреден, и по-хармоничен от нашия.

Другият не иска да бъде наставляван и поучаван. Другият не иска да му размахваш назидателно пръст или юмруци, когато сгреши. Другият не иска да го обвиняваш и да му се налагаш. Другият иска да бъде разбран и простен.

Губим килограми време да се самоанализираме, самозадоволяваме и самосъжаляваме. Другият е там, самотен, затворен в своята малка стаичка и мечтае за нашите пет добри думички.
Трошим хиляди средства за безсмислени вещи и скъпи играчки, които после ще обират прахта по таваните.
Другият е гладен, надява се на два кинта и двайсет за парче хляб и топла чорба.
Изхвърляме тонове боклуци и мърсим природата. Убиваме я. Всекидневно.
Другият казва: „Ела сред природата да подишаме въздух и да се заредим с красота!”.


Никакви утопии и никакви идеални общества няма да превърнат планетата Земя в рай! Но може да стане по-добре – когато разберем, че другият съществува. Той е тук с ококорени черни или сини очи, със смачкано яке или кадифени панталони, с шапка-идиотка или старомодно бомбе. Той е тук някъде - на улицата, на стадиона, в селото, в града, на поляната, в киното, в трамвая. Той е тук винаги и очаква твоята протегната ръка, твоята усмивка и твоето кротко и смирено „Добър ден!”.