събота, 24 декември 2016 г.

Малка приказка за кюмюр, рок и един изгубен телефон

Да те събудят в навечерието на Бъдни вечер и да те пратят за кюмюр си е чиста проба издевателство над личността. Ставам кисел и още по-кисел се вмъквам във Фиат-а на сестра ми. На любезното „Е, как е, чичо Пепи” от страна на Монката още по-любезно отвръщам:
- И нали си знаете – трябва да се съобразявате с правата на киселите пътници. В тая кола ще се слуша рок, иначе няма да играя.
Пускат радиото и тръгваме.
Кюмюр, естествено, не намерихме.
Намерихме дърва.
Намерихме дърва, но Монката си изгуби телефона.
Опитвам се да се измъкна:
-Вижте какво, телефоните пред Рождеството, Светлината и Любовта са суета! Мислете позитивно, най-вероятно ще се намери, но и да не се намери – голям праз без ориз!
В погледите отпред не откривам и атомче позитивизъм. Напротив – сутрешната ми киселост баклава да яде:
-Телефонът!!!
И започва великото търсене на Телефона. Като всяко велико търсене, лишено от трезвия разум на стария рокаджия, то се превръща във велика паника и още по-велико лутане. Петнайсет пъти навестяваме дървата. Те си бяха на мястото – Телефонът го нямаше. На шестнайсетия път реших да се намеся:
-Ако в търсенето няма организация, то се превръща в лутане. Дайте да въведем ред и посока.
Гледат ме вече свирепо. На двайсет и третата обиколка на дървата и заобикалящия ги свят, когато бензинът започна да привършва и всички държавни институции начело с полицията бяха сигнализирани, се сетиха за мен:
-Добре. Какво предлагаш?
-Пуснете рок. И малко по-силно, ако може.
Разгеле! Пуснаха!
И телефонът се намери. Вярно, не при дървата, а в шумата. Но търсенето за разлика от лутането си има своята желязна логика.
Развеселихме се. Опитах да вкарам малко киселост с моето неизбежно:
-Ами ако не бяхме намерили телефона, нима нямаше да има Рождество, Светлина и Любов!?
-Щеше бе, чичо Пепи – отвръща ми Монката. – Ама не ти ли е и на тебе по-гот, че го намерихме.
Така си беше. Намерените телефони са хубаво допълнение към Рождеството, Светлината и Любовта. Но като всички красиви неща искат търсене, а не лутане.
Благословена и свята Бъдни вечер, приятели! Желая на всички ви здраве и много, ама много намерени красиви неща!

И нали си знаете – позитивните хора слушаме рок J   

четвъртък, 1 декември 2016 г.

Погледни ме

Погледни ме.
Ръката ми –
хвани я!
Бягат
птиците,
а глутниците
вият
над
градове
от призраци
и принцове.

Погледни ме.
Ръката ми –
хвани я.
Извън
матрицата
сме
само
ние –
странстващите
рицари.

вторник, 27 септември 2016 г.

Предизборна агитация


Говоренето с клишета издава липсата на самостоятелно разсъждение. Болшевиките го използваха, сега го ползват и постболшевиките, за да убият последните капчици здрав разум в кратуните на клетите ни съотечественици. „Враг на народа” и ти преследваш врага, без да си убеден в неговата вина – важното е да има враг за преследване. „Кой?” и ти вече подскачаш, без да си наясно в действителност „Кой?”. Важното е да има епитет и повод за подскачане.

А някъде отвъд клишетата стои бруталната реалност и те подканва да използваш разума си като последна и единствена възможност за оцеляване...
На тоя кръстопът, на който, както сполучливо казваше Станислав Стратиев, дори не бива да се пикае, ако нямаш управник по-гъвкав от змия в отстояването на българския национален интерес, си не направо, ами безусловно обречен.
По скромното ми мнение в новата ни история има две такива „змии” – Стефан Стамболов и цар Борис ІІІ. Макар и далече от образа на нравственото съвършенство (политиката е мръсна игра за играчи, а не приятно занимание за отвеяни добронамерени идеалисти), с политическите си пируети в различни и то много сложни времена те се справят с тази толкова трудна задача – оцеляването на кръстопътя, където не бива дори да се пикае.
Разбира се, „змийски проблясъци” имат и други. Например Андрей Ляпчев и Атанас Буров предприемат нестандартен ход през 1926 година с „Бежанския заем”, който обаче определено си струва – над 250 хиляди нашенци, подложени на тотален геноцид, са прибрани в родината и получават насъщния залък хляб. Дори Тодор Живков при цялата му неграмотност има свежи идеи отвъд идеологията – „Тексим”, СО „МАТ” и разни други предприятийца, действащи на капиталистически принцип, които на практика кърпят финансовото положение на държавицата ни и я предпазват от тотална съветизация.

В последните 27 години, въпреки всеобщо наложеното мнение за катастрофа, също има прояви на гъвкава политика. И поне две от тях се свързват с героя от клишето „Кой?” Пламен Орешарски. Първата е от края на 90-те години на миналия век, когато като зам.-министър на финансите с блестяща операция успява да отпише над 1 милиард долара руски дълг, втората е от 2014, когато гонен и преследван от тълпата, все пак успява да наложи спасителното решение за строежа на ограда по българо-турската граница. Далече съм от мисълта да преувеличавам заслугите на Орешарски, но тези две скромни патриотични прояви, наред с доброто управление на държавните финанси в една все по-зависеща от мангизите световна материалност, стоят доста по-високо от празните приказки на уж отявлените „родолюбци”, които напират за стола на „Дондуков” 2. Още по-далече съм от мисълта за „нравственото съвършенство” на експремиера – той със сигурност е играч, но от тия играчи, които вдигат боеспособността на Отбора. А на кръстопътя, където дори не бива да се пикае, това е един от малкото възможни начини за оцеляване.