четвъртък, 8 юни 2017 г.

Другият

Колко хубаво би било, ако имаше повече кротост и смирение в човешките взаимоотношения!

Не, ние не унищожаваме себе си. Поне не директно. Унищожаваме другия. По-лесно е някак си. Унищожаваме го с претенциите си да бъде като нас. А той е различен. Унищожаваме го понякога с мълчанието си. А той може би има нуждата някой да му говори. Унищожаваме го винаги с нелепото си желание да го направим част от объркания и хаотичен свят на собственото ни егоистично „Аз”. А е възможно неговият вътрешен мир да е и по-подреден, и по-хармоничен от нашия.

Другият не иска да бъде наставляван и поучаван. Другият не иска да му размахваш назидателно пръст или юмруци, когато сгреши. Другият не иска да го обвиняваш и да му се налагаш. Другият иска да бъде разбран и простен.

Губим килограми време да се самоанализираме, самозадоволяваме и самосъжаляваме. Другият е там, самотен, затворен в своята малка стаичка и мечтае за нашите пет добри думички.
Трошим хиляди средства за безсмислени вещи и скъпи играчки, които после ще обират прахта по таваните.
Другият е гладен, надява се на два кинта и двайсет за парче хляб и топла чорба.
Изхвърляме тонове боклуци и мърсим природата. Убиваме я. Всекидневно.
Другият казва: „Ела сред природата да подишаме въздух и да се заредим с красота!”.


Никакви утопии и никакви идеални общества няма да превърнат планетата Земя в рай! Но може да стане по-добре – когато разберем, че другият съществува. Той е тук с ококорени черни или сини очи, със смачкано яке или кадифени панталони, с шапка-идиотка или старомодно бомбе. Той е тук някъде - на улицата, на стадиона, в селото, в града, на поляната, в киното, в трамвая. Той е тук винаги и очаква твоята протегната ръка, твоята усмивка и твоето кротко и смирено „Добър ден!”.      

четвъртък, 25 май 2017 г.

Разни такива нещица

Преди няколко дни българинът Атанас Скатов отново покори Еверест. Родните медии отразиха това достойно постижение все едно нашенецът беше отишъл до Мальовица за боровинки. Ясно – добрата новина не е новина, трябва да има яко нещастие, ужас и омраза, за да се плаши народът и да не вдига глава към острата сабя на батя си Боци. Но друго някак си ме гложди повече – ами да, в съвременния материалистичен и технологичен свят изкачванията на Еверест действително станаха по-лесни и евтини от разходка в Борисовата градина. И не само те. Човешкото същество дотолкова наблегна на развитието си като материална единица, че наистина прекалено много неща вече изглеждат лесни и евтини. Да обиколиш земното кълбо за 1 ден – никакъв проблем! Намери евтините авиокомпании, направи си план, отдели малко кинти (дори и българска заплата би била достатъчна) и обикаляй. Да вдигнеш 300 кила от лежанка – никакъв проблем! Открий подходящите стимуланти, зоби яко, тренирай и накрая ще ги вдигнеш. Да пробягаш 100 метра под 9 секунди – е, това вече е детинска игра, само трябва да финтираш допинг ченгетата. Да скачаш с бънджи или парашут, да се возиш на яхта, да се разкрасиш или подмладиш – ама за какво изобщо иде реч, вади кинтите и го прави! Животът е толкова прекрасен, всичко е толкова евтино и достъпно, всичко е толкова постижимо, че от цялата тази хубост и красота хората се чувстват... самотни и отчаяни! Хахаха, парадоксът на новото време – имаш всичко, а ти се ще да нямаш нищо!    
Преди време питах моя близка каква е разликата между този и онзи мобилен телефон, при положение че все са мобилни телефони. Разликата била в екстрите. С единия можело да си снимаш гъза и да го пуснеш в сурат-тефтеря, а с другия можело да си снимаш сурат-тефтеря и да си го споделиш на гъза. Без излишни думи, а то в случая всички думи ще са излишни – важното е споделяне да има, за да бягаме от самотата. Но тя, темата за отчуждението на едноизмерния хомо консуменс, е толкова добре развита от чичко Маркузе, че едва ли си струва точно аз да философствам над нея. Намерете си книжките и ги четете – информацията се яде винаги в суров вид, претоплянето или тълкуването влияят зле на вашите мозъчни функции!

Задълбаването единствено и само в материята и опитът материята да бъде обяснена единствено и само чрез материята не само че не правят никого на тази злощастна планета щастлив, но и са глупави. То вероятно и динозаврите са се чувствали всесилни (а те материя даже в излишък са имали), докато някаква елементарна промяна в климатичните условия не ги и е превърнала в шепа кокали. Добре е, докато търсим най-малката микрочастица материя, която уж трябвало да споява всички частици във Вселената, да се замислим, че може би такава няма. Че материята се крепи от дух - както в пространството на микрочастиците, така и в реалността на галактиките. Че всички взаимодействия, чрез които работи Вселената, са взаимодействия на привличане. Че всеки динозавър сам по себе си, колкото и да е бил материално силен, сега не е нищо повече от експонат в музей.

Спорихме с мой руски приятел какво е човекът - венец на творението или грешка на природата? Нито той, нито аз, нито един куп други хора дадохме смислен отговор. По-скоро у мен се завъртя такава идея, че съвременното човешко същество е нещо заблудено, което е сбъркало пътя си, но има своя шанс да го намери отново. Ако продължи по сокаците на животинското си усъвършенстване – то ще последва съдбата на динозаврите. Ако тръгне по дългия и труден път на духовното си съзряване – то вероятно ще постигне щастие и в материята. Не бива да забравяме - на Земята освен Хитлер е живял и Моцарт.     


понеделник, 15 май 2017 г.

In Rock

Тая работа с плановете никога не е била по мен. Мисля едно, върша второ, а накрая излиза пето, седмо и единадесето.
Планът ми за вчера едва ли е стигал по-далече от игрището и лекото футболче за тонус и добро настроение. Благодарение на моите прекрасни приятели от терена отидох на концерта на „Пърпъл”. Нерде Горна Диканя, нерде Долно Нанагорнище! С тая разлика, че тонусът и доброто настроение не само че не пострадаха, но и хвръкнаха със сума ти децибели в правилната посока. Логично обяснение!? Нямам. В такива моменти разсъжденията ми приключват с класическото „Ами то така се получи”.
Защо обичам рока!? Навярно това е моят ритъм или нещо такова. Но всъщност не знам – просто така се получи.
Защо съм левскар!? Тоя избор съм го направил в толкова несъзнателна възраст, че едва ли имам и смътни спомени. Не знам. Така се получи.
Виж, за „Ливърпул” и „Флойд” мога да обясня. Има песен на „Флойд”, в която е вплетен химнът на „Ливърпул”. Ама дали заради песента съм фен на отбора, или заради отбора съм фен на песента – не знам. Така се получи.
Често пъти ме упрекват, че съм едновременно социалист и демократ. Как да им отговоря!? Примерно социалист съм (ама така, както аз го разбирам, а не както се опитваха да ме накарат да го разбера), защото гледката на бедни, гладни, болни и бездомни хора ме потиска. Иска ми се да те получат помощ отнякъде. От друга страна съм демократ (ама така, както аз разбирам демокрацията, а не както искат да ме накарат да я разбера), защото на никого не бива да му бъде натрапван чужд избор и да му се отнема неговият собствен. Така ги мисля нещата. Но на практика не знам. Просто така се получи. Това ми диктува сърцето.
Правил съм хиляди грехове и грешки. Защо!? Анализирал съм ги. Повтарял съм ги. Подесетвал и похилядвал даже. И накрая в себеобясненията си май винаги се оказвам някъде на ръба на „Ами то така се получи”.
Е, понякога, просто по случайност, съм постъпвал и добре. Ама то е, защото така се получи. И изобщо – писнало ми е да планирам, а още повече ми е писнало да ме планират. Предпочитам моето си „Ами то така се получи” и нека бъде рок.

Събуждам се днес. Вратът ми схванат. Гърлото прегракнало. В главата ми рок. На душата ми леко. Чичко Гилън добре се погрижи за мен!
Пия двойна доза кафе, изсмуквам няколко бързи фаса – да се настроя за „труд и бой”, дето се вика. Отварям няколко сайта – да се информирам, както има една дума. А там – човешки драми и трагедии, „еврогейвизионни” неволи и други простотии. Що ли ги отварям изобщо, като знам, че журналистиката отдавна си е отишла от тях – ако въобще някога я е имало. Във всяка нормална страна, където хората слушат предимно рок, човешките драми и трагедии са лично и интимно нещо, с което е направо незаконно да се спекулира. За тупаните и чалгарите от „Пик” и „Блиц” това е човешко месо, с което засищат канибалските си инстинкти. Във всяка нормална страна, където журналистите слушат рок, се гони до дупка властта, която да решава проблемите на хората. Родните чалгари и тупани гонят властта, за да я целуват по дупките и да си решават собствените проблеми. Във всяка нормална страна един концерт, събрал над десет хиляди души, би бил отразен поне с няколко изречения. Чалгарите и тупаните мълчат – ни е чалга, та да я слушат, ни е тупан, та да го целуват. 

Е, почти успях да се ядосам. То почти така се получи. Ама добрият стар рок набързо вразуми посъбудилите ми се две мозъчни гънки – я гаси бързо компа, я стига бачкане за днес, тъй или иначе ще си неработоспособен, я ходи дръпни две бири с приятел и му разкажи за вчера, абе я „Смок на дървото”... Дай си един ден и се накефи, че вчера така се получи.