сряда, 25 април 2018 г.

Родопският Париж


Моят старец все така викаше:
- Аз от село Загражден стигнах до София. Ти трябва да стигнеш до Париж.
Какво имаше предвид човекът и до днес не разбрах. Камо ли пък тогава, когато всички пороци на земята се бяха събрали на угощение в скромната ми същност и закусваха боровинков мармалад. В общо взето празната ми куфалница имаше място само за тия три неща - да заситя сексуалната си стървотия с някое илюстровано списание с голи мацки, да се натаралянкам като конгоанска маймуна и да се направя на по-голям мъжкар от Крали Марко, да пропилея на сварка и зарове някои от малкото левчета, които нашите изкарваха. По парижката тема бях категоричен:
- Какъв Париж бе, шефе!? Аз клошар ще ставам.
Татко само се усмихваше:
- Че ти много евтино ще ми излезеш. Купувам ти два кашона, като станеш пълнолетен, и няма да те мисля.

Тая работа с кашоните, разбира се, не стана. Отиде ми на кино голямата мечта! Но до Париж стигнах. Вярно – до Родопския, но той хем е по-хубав от френския, хем е само на три километра от Венеция. Вярно – Родопската, но тя хем е по-хубава от италианската, хем е само на три километра от Париж.

Когато влязох за пръв път в Момчиловци, веднага се светнах, че Айнщайн е прав – времето и пространството са относителни. В сравнение с тоя Вавилон, който маса години населявам, тук времето е по-бавно, а пространството е по-широко. Затова и хората са доста по-бавни, но и несравнимо по-широки. В Софийското равно поле цял живот се чудя на вавилонските случайности, които водят ума и пътя на все по-затъпяващото народонаселение, в Горно Дерекьой ме впечатлиха човешките закономерности, с които местните хора живеят. Подслушах разговор за забравената думичка „отговорност”, видях деца, играещи на криеница, запознах се със стар майстор-дърворезбар, който учи на занаят младите, срещнах много истински усмивки, разбрах, че когато имаш насреща хора, разчитащи на честта и доверието, войните са излишни. За природата пък изобщо няма да раздувам! Иди, гльодай и дишай!

Събуждам се рано в Момчиловци. Дишам. Това, което дишам, е свежо, висококачествено, казано по купешки. Слизам в механата на къщата за гости. Вземам си кафе. Гълтам го за една минута, барабар с първата цигара за деня. Очите на човека зад бара говорят: „Абе, пийни си кафето спокойно!”. Откъде да знае той, жителят на този оазис на човечността и спокойствието, че това е моят всекидневен боен ритуал, предшестващ безсмислените вавилонски битки, които от години водя!? Откъде!? Безсмислени битки за безсмислено превъзходство, в които остарях и побелях. Откъде да знае човекът за безумния свят на недоверието и глупавото себедоказване, на порочността и наглостта, на алчността и насилието!? Откъде!? Може, разбира се, да е гледал по телевизията, може и тук да са идвали някои от ония недобронамерени идиоти, които заради личния си кеф съсипаха България. Може. Но в неговото неизказано на глас „Абе, пийни си кафето спокойно” имаше такава огромна мъдрост, каквато никога не съм срещал по пътя си. Абе, пийни си кафето спокойно, къде си се разбързал, човече, като подгонено с камъни бясно куче. Пийни си кафето спокойно – време и пространство има за всички. Пийни си кафето спокойно и поразсъждавай малко за човешките закономерности. Пийни си кафето спокойно и престани да разчиташ на вавилонски случайности...

Тръгвам си. Хич не ми се тръгваше от Париж, ама си тръгвам. Някъде във влака се сетих за кашоните и моя старец, който все ми викаше – „Аз от село Загражден стигнах до София. Ти трябва да стигнеш до Париж”. И май за пръв път вдянах какво е искал да ми каже човекът. Макар че в оня Париж, френския, една купчина старо желязо имат и само се фукат с нея, а в нашия, Родопския, къде-къде повече неща има да се видят и да се усетят. Пък е и на точно три километра от Венеция.
 

неделя, 25 февруари 2018 г.

Добрият собственик Гинка


„Държавата е лош собственик” – с тая мантра вече 29 години мафията лъже данъкоплатеца в България и прибира парите му.
„Държавата е лош собственик” – а Пеевски, мутрата Х, олигархът У и Гинка са „добрите” собственици, които пълнят домовете на нашенците с мед и масло!
„Държавата е лош собственик” – Чешката държава с ЧЕЗ и Руската държава с „Лукойл” се грижат отлично за вашето благосъстояние!
Вече не се учудвам на наглостта на мафиотите, по-скоро съм потресен от невежеството на хората, които се връзват на номерата им. Национализацията на това или онова предприятие по никакъв начин не може да се отрази на демократичния процес. Даже напротив – принципал на държавните структури е Министерският съвет. Той се избира от Народното събрание, а Народното събрание от гласоподавателите. Тоест на всеки четири години при лошо управление на дадено предприятие Правителството, избрано с гласовете на българските граждани, е в правото си да смени управителя му. Лесна и проста процедура. Не така обаче стоят нещата с Гинка и Гинките – при тях няма четиригодишен мандат и могат да си дерибействат колкото си искат или докогато им позволят баш мафиозите на Републиката.
Национализацията не е непременно нещо лошо. В цяла Англия, в цяла Франция ключовите отрасли и най-вече енергетиката по дефиниция са в преобладаващо държавни ръце. По време на кризата от 2008 - 2009, напук на родните неолиберасти, в Обединеното кралство даже национализираха банки – било то като временна или постоянна мярка. Пазарът е динамично понятие и държавата като играч е в правото си да се намеси в зависимост от конюнктурата. В добри години ще приватизира и ще пълни хазната си със свежи мангизи, в лоши ще национализира и ще спасява от глад данъкоплатците си. Какво по-просто от това!? Да де, ама къде отиват интересите на мафията тогаз!? Гинка на сухо ли да я държим!? Щото покрай Гинка и другите Гинки Цецо печели изборите...
Няма нищо по-логично от това в сегашната ситуация държавата ни да бръкне в бюджета си и да извади едни 320 милиона евро за активите на ЧЕЗ. Половин България е пропищяла от тези иначе мили чехчета, а и сумата не е кой знае колко голяма, щом за полицията, ей тъй от джобни, веднага се найдоха едни 100 милиончета. Компанията може съвсем спокойно да се национализира, да се оздрави, че даже и после в някакъв по-сгоден момент отново да се предложи за приватизация. „Ами дайте да национализираме и „Лукойл тогава” – опонира ми разгневен Боко навръх заснежения 25 февруари 2018 година.
- Ами хайде де, Боци, откога чакам! Не е прилично 15 процента от БВП на България да отиват в Руската федерация при приятеля ти Путин! – отвръщам му аз с ясната мисъл, че, ако се наложи, бих купил хляб със собствени средства и на 50 гладни руснаци.    

четвъртък, 22 февруари 2018 г.

Защо пък не!?

Половин България не може да се примири с Деветоюнския преврат и Септемврийското въстание от 1923, с репресиите от 1925, отнели живота на интелектуалци като Гео Милев, Йосиф Хербст, Христо Ясенов, с жертвите по време на антинацистката съпротива 1941 – 1944. Другата половина пък не престава да натяква за атентата в църквата „Света Неделя”, за жертвите на Народния съд и концлагерите.
Погледнато исторически – и двете полукълба на една и същата сфера са в сериозна грешка. Те се опитват да вкарат събития, заключени по време и между двете световни касапници, в дневния ред на хора, които за щастие повече от 70 години не са и помирисвали война, а и представят фактите така, сякаш родината ни не е част от глобалното човечество, а някакъв самотен оазис в пустинята Сахара, до който имат достъп само добре натъпканите със стока кервани. Не България, целият свят от началото на Първата световна до края на Втората световна война е полудял и иска да приключи със себе си, а ние просто не правим изключение.
Погледнато чисто човешки обаче и комунистите, и антикомунистите са прави, макар че първите държат на източното полукълбо на Луната, вторите на западното, без да се усетят, че неизбежният спътник на Земята си е един и същ, независимо дали го виждаш нащърбен или при пълнолуние. Всъщност иде реч за естествената реакция срещу насилието, която е непоклатима частица от генома на нашия древен, мъдър и цивилизован народ. В България пролятата кръв не опиянява и не става повод за гръмки тържества на виртуални победи, напротив – тя събужда съчувствие, съжаление, дори срам пред Бога от стореното безумие и... В крайна сметка – това е прекрасно, нали!?

Ами щом е прекрасно, хайде най-сетне да излезем от политическия контекст на историческите събития, да си стиснем ръцете, да направим общ мемориал на загиналите, подобен на „Долината на падналите” в Испания, и пред паметта на жертвите да си обещаем никога повече да не се преследваме и убиваме заради различните си убеждения! Божо Димитров може да не е най-големият гений в Слънчевата система, ама в случая предлага нещо разумно, което, ако се осъществи, най-после ще донесе първия пролетен ден демокрация по изстрадалите ни земи.