вторник, 31 януари 2017 г.

Структура и Закон


Този толкова объркан наш временен земен живот всъщност е уютно разположен в пространството на две крайности – Вселената и вселената на микрочастиците.
Вселената е всичко друго, но не и хаос. В нея различни по форма, съдържание и размер структури – системи, подобни на Слънчевата и галактики, съществуват и работят по точно определени закони. Когато ме докосне звукът на Вселената, усещам хармонията на симфония. Съвършена симфония.
И вселената на микрочастиците не е хаотична. Атомът и другите, по-малки от него частици също са структури, които действат по закон, сякаш са нотите на Вселенската симфония.
А дали в този толкова объркан наш временен земен живот има място за структура и закон!?
Ако приемем, че човешките взаимоотношения зависят от законите на привличането, може би ще добием представа защо с някои хора имаме от дълги години прекрасно приятелство, а с други нещата ни не се получават от самото начало.
Ако махнем правилата на футбола, не вярвам, че тази чудесна игра ще продължи да ни вълнува по същия начин.
Полицията и армията не са най-приятните структури, но без тях идват на власт мафията и чуждоземните нашественици. В крайна сметка и те са структури – природата не обича празнотата. Ама тия извратени структури дали ни правят по-спокойни и сигурни!?
И нормалната демократична държава е структура, която се движи по закон. Заслужава ли си да я заменим с волята на някой самодържец, който всекидневно да сменя правилата според капризите на настроението си!?
Отговорите на един куп такива въпроси ми бягат по тъча. Въображението ми играе и по темата какво ще се случи, ако премахнем всички познати структури – дом, семейство, училище, приятели, църква, родина и тъй насетне... Дали тогава ще се изтрепем като последните идиоти, или пък абсолютната свобода ще ни направи по-отговорни!? Не мога да преценя. Обаче за себе си знам, че хаосът ме плаши, а структурите и законът ми носят усещането за уюта на онези две крайности – Вселената и вселената на микрочастиците, в които е разположен този толкова объркан наш временен земен живот.   

    

петък, 27 януари 2017 г.

La Piovra

Никога не се бях замислял, че един филм с еднозначно послание може да предизвика толкова противоположни реакции. Когато по родната телевизия течеше известният сериал „Октопод”, с детски идеализъм искрено се радвах на главния герой инспектор Катани, който самопожертвувателно бореше мафията. Даже не пожелах да гледам последната серия, защото предварително знаех, че го убиват. Не можех да допусна, че злото ще победи Доброто по такъв безмилостен начин. Дори на филм.
Едни други мили хора в любезната ни родина обаче очевидно възприеха италианската продукция по съвсем различен начин. Не знам дали в ЦК на БКП, ЦК на ДКМС, ДС и другите структури на тоталитарната власт са провеждани тайни курсове за стратегията на Коза ностра и има ли тя почва в условията на „развития социализъм” у нас, но тия юнаци впоследствие толкова се вживяха в ролята на адвоката Теразини и другите мафиоти, че у мен вече не остана и милиграмче съмнение – БГ мафията не е проста мафия, тя е планирана по сталински образец терористична структура, упражняваща уж легална държавна власт. То, между другото, нюанси на подобен подход в ръководенето на изстрадалата ни татковина могат да се забележат в целия 45-годишен период на „покоряване на сияйни висоти”.

Интересен феномен е, че срещу мафията в Италия се изправят основно представители на левицата, което всъщност е нормално. Различните форми на държавни регулации, за които настояват всички честни и почтени комунисти, социалисти и социалдемократи в Западна Европа, осветляват икономическите процеси, а Коза ностра има нужда от тъмнина, за да върши пъклените си дела. Наличието на силна, богата, мащабна средна класа също пречи на мафията. Тя има нужда от бедност, глупост и мътна вода, а шарани винаги се намират. Добре организираните структури на армията, полицията, здравеопазването и образованието също пречат на адвокато Теразини и приятели – колкото повече сянка, нестабилност и непрозрачност има в тях, толкова повече кинти потичат в черните касички. Оставени на пазарен принцип, тия четири основни стълба за всяка държава много лесно се превръщат в златна мина за мафиотите. Накратко – да сте чували нещо за силата на шведската, норвежката, исландската или датската мафия!? А проумявате ли най-сетне защо нашите, вдъхновени от Маяковски, „леви, леви, леви” за една нощ станаха „десни, десни, десни” и яростно започнаха да рутят всичко що е държава у нас!? Вместо да подкрепят приятелите си от италианската левица и инспектор Катани (между другото актьорът Микеле Плачидо никога не се е срамувал, че е комунист), родните болшевики направиха така, че цялата Българска държава да функционира на мафиотски принцип. И с тази мафия се сблъскваме всекидневно – от разправиите с контрольорите в градския транспорт през безумното плащане за частни уроци в образованието до рекета на корумпираната ни администрация. Нещо повече – самите ние сякаш малко по малко сме започнали да се превръщаме в мафиоти, които предпочитат да изкарват мизерни левчета на тъмно и не искат да си плащат данъците и осигуровките.

А генетиката на злото, на практика, колкото и да е банално, също тръгва от онзи 45-годишен период, заседнал като стара дъвка в кариесите ни. Та от какво се издържаше тоталитарната държава, ако не от продажба на оръжия, трафик на наркотици, реекспорт на нефт и други характерни дейности за всяка уважаваща себе си престъпна структура на планетата!? Соц. „благоденствието” се крепеше на мръсни пари! Ако беше оставена на „Кремиковци” и завода за санитарен фаянс в Севлиево, Народна република България щеше да се продъни финансово като рибарската лодка на Васко да Гама от село Рупча.


И до днес не съм гледал серията, в която убиват инспектор Катани. Може би защото продължавам наивно да вярвам, че злото не бива така безмилостно да побеждава, дори и на филм. И не спирам да мечтая феновете на адвоката Теразини, у нас и по света, един ден да се сблъскат с реалността, ама оная истинската, и да разберат, че придобитото в тъмнината не носи щастие – нито на тях, нито на всички останали.  

четвъртък, 26 януари 2017 г.

На борсата

Барабар Пешко с поетите и аз споря с дама на тема.
- Продавам се бе, продавам се! Ама няма кой да ме купи – вика ми тя и възмутено разплита с поглед поовехтялото ми пуловерче.
- Нямаш грижи. Връзвам те с един синджир и право на пазара в Богров. Слагам ти цената и все ще минеш за нещо – я за патица, я за кокошка, я за коза – хвърлям монетки за две кафета и три коли, вземам си скиорската шапка (тип ББ на парад) и оставям ядосани поредните блу спениш айс в безславната си кариера на недотам млад Вертер.

„Продавала се нашата! – глобализирам в преспите досадното недоразумение – Защо предците ни не се продаваха, а камък по камък градяха България!? Защо!? Гледаха земята си, действаха занаятите си, вършеха работата си и с честни и почтени левчета осигуряваха по-добър живот за семействата си. Наложеше ли се – отиваха и на война, проливаха кръв – своя и чужда, без да се тюхкат за дънки „Еделвайс”, апартаментче в София и „Лада 1600”. Когато трябваше – оставяха и главите си на дръвника за Вяра, Чест и Родина. Гладни и боси, притискани и потискани, насилвани и унижавани – не се продаваха, не се даваха, не се предаваха...”

Затънал до уши в преспите на глобалните си разсъждения, се сещам за един виц и една друга реална случка.

Срещнали се цар Борис ІІІ и Тодор Живков. Бай Тошо се похвалил:
- Е, Боре, виде ли – три Българии направийме. То магистрали, училища, болници, язовири, площади... Чудо!
- Така е, г-н Живков – отвърнал му царят, - ама това го направихте с моите хора, де сега да видя какво ще направят вашите.

Е, видяхме ги - осраха се! Ама то си беше логично. Когато не си научен на нищо,  когато нямаш занаят, който обичаш, а земята ти е отнета, когато работата е досадно задължение, а кражбата нормална норма на поведение, когато дънките „Еделвайс”, апартаментчето и „Лада”-та са по-висша ценност от Вярата, Честта и Родината, когато не си нито гладен, нито бос, а се оставяш да те унижават за хляб и обуща, на тебе не ти остава нищо друго освен да се продадеш. Да се продадеш! Без да усетиш, че продаденият човек вече не принадлежи на себе си, а на господаря си. Той е роб. Без да помислиш, че продадената държава вече не принадлежи на народа си, а на тия, които са я купили. Тя е колония. Те такава я свършиха Тошовите хора – сами роби станаха, че и България в колония превърнаха!

Увлякох се и щях да забравя другата реална случка. Лафя си в Борисовата градина с някакъв старец – комунист, да речем – от ония, истинските. Той откровено ми сподели:
- Ние не трябваше да забраняваме религията. Християните не крадяха.

„И не се продаваха, приятелю, и не се продаваха. А вие разказахте играта на търговията със стоки, за да процъфти търговията с човешки души” – нещо такова веднага протече в онова пространство зад очите ми, което толкова рядко използвам. Но замълчах. Човекът беше на години. А и не си търсеше купувач.  

вторник, 24 януари 2017 г.

Горкият Йовков!

Когато ми стане криво, влизам във вълшебния свят на някое томче на Йордан Йовков и не искам да излизам.
Ех, Калинов, колко различни са хората там!

Йовковият българин е добър. Ама някак си естествено – без догми и предписания, по природа.
Йовковият българин е вярващ. По нашенски общува с Бога. Има изградени представи за добро и зло.
Йовковият българин е майстор. Занаятът е неговата всекидневна поезия.
Йовковият българин е отговорен. Към себе си, близките си, земята, родината.
Йовковият българин е свободен. Когато работи, когато пие в кръчмата, когато гледа звездите.
Йовковият българин е търсещ. Здраво стъпил не земята, той се опитва да намери своето местенце във Вселената.
Йовковият българин не се мисли за безгрешен. Знае силата на покаянието и прошката.
Йовковият българин е красив. Вътрешно красив. Без украшения.
Йовковият българин е истински. В сълзите и смеха си, в обичта и съмненията си, в мечтите си.
Йовковият българин е хармоничен. И в Духа, и в материята.
Йовковият българин е широкоскроен. Огромен. Не се побира в изкуствените рамки на ограниченото ни съвремие.
Йовковият българин е вечен. Като България.
   

Когато ми стане криво, влизам във вълшебния свят на някое томче на Йордан Йовков и не искам да излизам. Сещате ли се защо!?