На борсата

Барабар Пешко с поетите и аз споря с дама на тема.

- Продавам се бе, продавам се! Ама няма кой да ме купи – вика ми тя и възмутено разплита с поглед поовехтялото ми пуловерче.

- Нямаш грижи. Връзвам те с един синджир и право на пазара в Богров. Слагам ти цената и все ще минеш за нещо – я за патица, я за кокошка, я за коза – хвърлям монетки за две кафета и три коли, вземам си скиорската шапка (тип ББ на парад) и оставям ядосани поредните блу спениш айс в безславната си кариера на недотам млад Вертер.

„Продавала се нашата! – глобализирам в преспите досадното недоразумение – Защо предците ни не се продаваха, а камък по камък градяха България!? Защо!? Гледаха земята си, действаха занаятите си, вършеха работата си и с честни и почтени левчета осигуряваха по-добър живот за семействата си. Наложеше ли се – отиваха и на война, проливаха кръв – своя и чужда, без да се тюхкат за дънки „Еделвайс”, апартаментче в София и „Лада 1600”. Когато трябваше – оставяха и главите си на дръвника за Вяра, Чест и Родина. Гладни и боси, притискани и потискани, насилвани и унижавани – не се продаваха, не се даваха, не се предаваха...”

Затънал до уши в преспите на глобалните си разсъждения, се сещам за един виц и една друга реална случка.

Срещнали се цар Борис ІІІ и Тодор Живков. Бай Тошо се похвалил:

- Е, Боре, виде ли – три Българии направийме. То магистрали, училища, болници, язовири, площади... Чудо!

- Така е, г-н Живков – отвърнал му царят, - ама това го направихте с моите хора, де сега да видя какво ще направят вашите.

Е, видяхме ги - осраха се! Ама то си беше логично. Когато не си научен на нищо,  когато нямаш занаят, който обичаш, а земята ти е отнета, когато работата е досадно задължение, а кражбата нормална норма на поведение, когато дънките „Еделвайс”, апартаментчето и „Лада”-та са по-висша ценност от Вярата, Честта и Родината, когато не си нито гладен, нито бос, а се оставяш да те унижават за хляб и обуща, на тебе не ти остава нищо друго освен да се продадеш. Да се продадеш! Без да усетиш, че продаденият човек вече не принадлежи на себе си, а на господаря си. Той е роб. Без да помислиш, че продадената държава вече не принадлежи на народа си, а на тия, които са я купили. Тя е колония. Те такава я свършиха Тошовите хора – сами роби станаха, че и България в колония превърнаха!

Увлякох се и щях да забравя другата реална случка. Лафя си в Борисовата градина с някакъв старец – комунист, да речем – от ония, истинските. Той откровено ми сподели:

- Ние не трябваше да забраняваме религията. Християните не крадяха.

„И не се продаваха, приятелю, и не се продаваха. А вие разказахте играта на търговията със стоки, за да процъфти търговията с човешки души” – нещо такова веднага протече в онова пространство зад очите ми, което толкова рядко използвам. Но замълчах. Човекът беше на години. А и не си търсеше купувач.