Барабар Пешко с поетите и аз споря с дама на тема.
- Продавам се бе, продавам се! Ама няма кой да ме купи – вика
ми тя и възмутено разплита с поглед поовехтялото ми пуловерче.
- Нямаш грижи. Връзвам те с един синджир и право на пазара в
Богров. Слагам ти цената и все ще минеш за нещо – я за патица, я за кокошка, я
за коза – хвърлям монетки за две кафета и три коли, вземам си скиорската шапка
(тип ББ на парад) и оставям ядосани поредните блу спениш айс в безславната си
кариера на недотам млад Вертер.
„Продавала се нашата! – глобализирам в преспите досадното
недоразумение – Защо предците ни не се продаваха, а камък по камък градяха
България!? Защо!? Гледаха земята си, действаха занаятите си, вършеха работата
си и с честни и почтени левчета осигуряваха по-добър живот за семействата си.
Наложеше ли се – отиваха и на война, проливаха кръв – своя и чужда, без да се тюхкат
за дънки „Еделвайс”, апартаментче в София и „Лада 1600”. Когато трябваше –
оставяха и главите си на дръвника за Вяра, Чест и Родина. Гладни и боси,
притискани и потискани, насилвани и унижавани – не се продаваха, не се даваха,
не се предаваха...”
Затънал до уши в преспите на глобалните си разсъждения, се
сещам за един виц и една друга реална случка.
Срещнали се цар Борис ІІІ и Тодор Живков. Бай Тошо се
похвалил:
- Е, Боре, виде ли – три Българии направийме. То магистрали,
училища, болници, язовири, площади... Чудо!
- Така е, г-н Живков – отвърнал му царят, - ама това го
направихте с моите хора, де сега да видя какво ще направят вашите.
Е, видяхме ги - осраха се! Ама то си беше логично. Когато не
си научен на нищо, когато нямаш занаят,
който обичаш, а земята ти е отнета, когато работата е досадно задължение, а
кражбата нормална норма на поведение, когато дънките „Еделвайс”, апартаментчето
и „Лада”-та са по-висша ценност от Вярата, Честта и Родината, когато не си нито
гладен, нито бос, а се оставяш да те унижават за хляб и обуща, на тебе не ти
остава нищо друго освен да се продадеш. Да се продадеш! Без да усетиш, че
продаденият човек вече не принадлежи на себе си, а на господаря си. Той е роб.
Без да помислиш, че продадената държава вече не принадлежи на народа си, а на
тия, които са я купили. Тя е колония. Те такава я свършиха Тошовите хора – сами
роби станаха, че и България в колония превърнаха!
Увлякох се и щях да забравя другата реална случка. Лафя си в
Борисовата градина с някакъв старец – комунист, да речем – от ония, истинските.
Той откровено ми сподели:
- Ние не трябваше да забраняваме религията. Християните не
крадяха.
„И не се продаваха, приятелю, и не се продаваха. А вие
разказахте играта на търговията със стоки, за да процъфти търговията с човешки
души” – нещо такова веднага протече в онова пространство зад очите ми, което
толкова рядко използвам. Но замълчах. Човекът беше на години. А и не си търсеше
купувач.
Няма коментари:
Публикуване на коментар