сряда, 25 януари 2012 г.

Модерно е да си модерен


Принадлежността на български владици към структурите на ДС разбира се е неприятна работа, но и тия „нравствени стожери”, които в момента сочат с пръст и разобличават, не са цвете за мирисане. Духовниците има кой да ги съди. Аз не се наемам. Казано е: „Не съди, за да не бъдеш осъден!”. Но моралните юнаци винаги са ми били трън в очите – още от времето, когато ме обвиняваха, че са ме виждали да влизам в църква с баба ми и това, виждате ли, било най-голямото престъпление към партията и държавата.

Комунягите заложиха достатъчно бомби със закъснител в българското общество. Някои от тях избухнаха, други се очакват да избухнат. 23 години след началото на „прехода” вече е въпрос на елементарно усилие на сивото мозъчно вещество дали ще им се вържеш на номерата или ще ги оставиш да си пасат. Мислите ли например, че Иван Костов – най-яростният противник на ДС, не е знаел за владиците!? Знаел е, разбира се, но е бил достатъчно национално отговорен, за да не огласи публично този факт. Понякога има такива ситуации – вършиш зло, за да избегнеш по-голямото зло. Православието е част от българската културна идентичност – всеки удар срещу него е удар върху националното ни самосъзнание. Умният политик успява да намали силата на тези удари. Глупавият ги допуска да се стоварват с цялата си мощ на плещите на бездруго обезверените българи.

Българското духовенство е шарено като самия български народ. През вековете е имало и патриоти, и национални предатели, и хора, които сладко са си хапвали и пийвали, без да мислят за утрешния ден. Никой обаче не може да отрече, че благодарение на българските православни духовници успяваме да се съхраним по време на 5-вековната османска тирания. Те са хората, които опазват езика ни, те са хората, които запазват вярата ни, те са хората, които първи ни пробуждат от летаргията и ни посочват новия път. Българското възраждане се крепи на една малка книжка, написана точно преди 250 години - „История славянобългарска”. Какъв хубав юбилей, за който като че ли никой не се сеща! А не бива да се забравя, че това е рождената дата не просто на една книга, това е рождената дата на съвременната българска нация! Няма толкова хартия на света, на която да се обясни значимостта на делото на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански, на Иларион Макариополски и всички участници в Българския Великден от 1860 година, на делото на екзарх Йосиф за защита на националната ни кауза в Македония и Одринско, на делото на екзарх Стефан за спасяването на българските евреи. Вярно е, наследниците на тези велики мъже в Българската православна църква са много далече от истината, но още по-вярно е, че разколите и броженията в тази институция водят само до още по-голямо обезличаване и заличаване на българското начало в милата ни територийка.

Напоследък да си православен не е модерно. Модерно е да носиш сари или кимоно, да си рисуваш точки по челото или да си правиш харакири на душата. Модерно е да следваш вярванията на маорите в Нова Зеландия, на аборигените в Австралия или пък на туземците в Папуа Нова Гвинея. Е, понякога трудно се свиква с канибализма, присъщ на част от вярванията, но и това се научава. Модерно е да следваш заветите на иначе добре облечени бизнесмени от Южна Корея или САЩ, които успяват да превърнат суеверията и страховете на хората в начин за добро препитание. Модерно е дори да си сложиш живо въгленче в задните части и да си мислиш, че си светулка. Изобщо… Модерно е да си модерен!  Да му мислят традиционните!

Има една мисъл на великия треньор на „Ливърпул” Бил Шенкли, която лично на мен много ми харесва – „Тези фенове, които не са с нас при загубите и равенствата, не ни трябват и при победите!”. В момента положението на Българската православна църква е тежко. Само от нас, хората, които се чувстват православни българи, зависи дали ще запазим вярата и църквата си. Останалите са свободни да вършат каквото си искат! В крайна сметка утре може да стане модерно да носиш фес и фередже, а съвременният човек-консуматор не бива да изостава от модите.

вторник, 10 януари 2012 г.

Партийно поръчение

 Да си призная честно от антикомунистите ми е писнало много повече от самите болшевики. Мине се не мине време и пак някой мишок мазно изпълзи от дупката си и развее флага на псевдодисидентската си дейност. Видите ли – той бил комсомолски деец, обяснявал заветите на Партията, промивал мозъците на хората, но всъщност бил против комунистите. Бил против комунистите, ама някак тайно, така че никой да не го забележи. Завивал се вечер презглава, попръдвал под юргана и псувал комунистите. Само че наум, та да не го чуят „другарите”. На сутринта ставал, пийвал кафенце и отивал по задачи. А задачите му ги давали другарите… То те и сега му ги дават.
Антикомунистите в България имат три мозъчни гънки. С едната плюят по социализма, с втората плюят Русия, а третата им е, за да си свалят гащите, когато ходят по нужда. Всъщност с дейността на трите си мозъчни гънки антикомунистите доказват, че са си типични болшевики, които по заповед на Партията просто са си сменили боята.
Социализъм в България никога не е имало! Социализъм в България никога не е имало по простата причина, че България никога не е била социална държава, в която всички хора са имали равен достъп до произвежданите блага и в България никога не е имало безкласово общество. Сега понеже баш другарите ще ревнат и ще започнат да ни обясняват за „върховете”, постигнати по времето на бай Тошо, съм длъжен да обясня. През периода 1944-1989 в България има държавен монополен тоталитарен капитализъм с ясно оформено класово деление в Оруеловата пропорция – 1 % привилегирована партийна аристокрация, 15 % партийна периферия, ползваща се също с определени, макар и по-малки, привилегии, и 84 % постоянно тормозен пролетариат, който ако я караше на едната заплата, по-далече от хляба и киселото мляко нямаше да стигне. Разликата между „социализамът” на Тошо и скандинавския модел на социална държава например е като между колело и „Мерцедес”. Уточнявам за другарите антикомунисти – „социализамът” е колелото.
Успешните предприятия от онзи период като „ТЕКСИМ”, СО „МАТ”, „ФАРМАХИМ” и т.н. си действат на изцяло капиталистически принцип, а всички останали бонуси, включително и възможността да пооткраднеш, за да си докараш някой лев отгоре, се дължат на простия факт, че от Съветския съюз наливаха у нас маса средства, за да докажат „предимствата” на изградената у тях система. Те тези предимства така и не ги доказаха, но Живков, това не може да се отрече, толкова доволно ги цоцаше, че накрая контрата остана у тях. Представете си един ресторант – идва клиент, поръчва, яде, пие, а накрая идва сервитьорът и му връчва надписана сметка, оня плаща, взема си шапката и си тръгва. Ето това беше „социализамът” на бай ви Тошо. Съветският съюз дойде по силата на договорките със САЩ и Великобритания от края на Втората световна война, поръча си музиката, плати я и си отиде, когато загуби Студената война.
А социализмът е нещо много по-различно. И както казва Уинстън Чърчил – „социализмът ще дойде като кротко агне”. Просто защото ще се е превърнал в необходимост. Но това вече е друга тема…
Защо антикомунистите плюят Русия? Защото българските комунисти я мразят. Невероятно, но факт! До 1944 година русофилски партии в България са били основно буржоазно-демократични консервативни и либерални партии като народната, прогресивно-либералната, в по-малка степен демократическата и радикалдемократическата. По обясними причини тесните социалисти не са били почитатели на Русия – техният лидер Димитър Благоев е изгонен оттам за революционна дейност. Самите болшевики на Ленин са антируска партия – никога не бива да се забравя коментарът на „вожда” за поражението на Русия в Руско-японската война (1904-1905), което било важна крачка по пътя към социализма!? Още по-съмнително е идването на власт на болшевиките през 1917 година, тъй като те никога не са били особено влиятелна партия. Съществуват много съмнения в тази посока. Като най-логична  в случая изглежда немската подкрепа за тях, целяща излизането на Русия от Първата световна война. Подписаният през 1918 година Брест-литовски мирен договор е очевидно доказателство за подобен заговор. От своя страна в биографията на българските комунисти също има доста съмнителни елементи. Като например позицията им по отношение на участието на България в Първата световна война. Официалната версия е, че те са били за „мирно съвместно съществуване”, но има и източници, които доказват, че те тайно са подкрепяли съюза с Германия и другите страни от лагера на Централните сили. Тъкмо комунистите и земеделците изгонват от пределите на страната ни белогвардейската армия на генерал Врангел през двайсетте години на миналия век. 24-хилядна елитна армия, която е можела да ни помогне в един много тежък исторически момент, когато по силата на Ньойския мирен договор числеността на въоръжените ни сили не е трябвало да надвишава 30 000. Най-малкото България можеше да се пребори за излаз на Бяло море, тъй като цялото Беломорие не е предадено на Гърция по силата на Ньойския мирен договор от 1919, а с протокола от Сан Ремо от 1920 година. Нещо повече – българските комунисти изцяло се противопоставят на настаняването на руски бежанци в България. В общи линии – колкото болшевиките на Ленин са руски патриоти, толкова българските болшевики са русофили. „Дружбата от векове за векове” беше нужна на родните комуняги, за да могат по-мощно да лапат. Дисциплина, в която те, не може да се отрече, са на световно ниво.
А третата гънка!? Тя дори не е гънка. То си е чисто партийно поръчение…