Партийно поръчение

 Да си призная честно от антикомунистите ми е писнало много повече от самите болшевики. Мине се не мине време и пак някой мишок мазно изпълзи от дупката си и развее флага на псевдодисидентската си дейност. Видите ли – той бил комсомолски деец, обяснявал заветите на Партията, промивал мозъците на хората, но всъщност бил против комунистите. Бил против комунистите, ама някак тайно, така че никой да не го забележи. Завивал се вечер презглава, попръдвал под юргана и псувал комунистите. Само че наум, та да не го чуят „другарите”. На сутринта ставал, пийвал кафенце и отивал по задачи. А задачите му ги давали другарите… То те и сега му ги дават.

Антикомунистите в България имат три мозъчни гънки. С едната плюят по социализма, с втората плюят Русия, а третата им е, за да си свалят гащите, когато ходят по нужда. Всъщност с дейността на трите си мозъчни гънки антикомунистите доказват, че са си типични болшевики, които по заповед на Партията просто са си сменили боята.

Социализъм в България никога не е имало! Социализъм в България никога не е имало по простата причина, че България никога не е била социална държава, в която всички хора са имали равен достъп до произвежданите блага и в България никога не е имало безкласово общество. Сега понеже баш другарите ще ревнат и ще започнат да ни обясняват за „върховете”, постигнати по времето на бай Тошо, съм длъжен да обясня. През периода 1944-1989 в България има държавен монополен тоталитарен капитализъм с ясно оформено класово деление в Оруеловата пропорция – 1 % привилегирована партийна аристокрация, 15 % партийна периферия, ползваща се също с определени, макар и по-малки, привилегии, и 84 % постоянно тормозен пролетариат, който ако я караше на едната заплата, по-далече от хляба и киселото мляко нямаше да стигне. Разликата между „социализамът” на Тошо и скандинавския модел на социална държава например е като между колело и „Мерцедес”. Уточнявам за другарите антикомунисти – „социализамът” е колелото.

Успешните предприятия от онзи период като „ТЕКСИМ”, СО „МАТ”, „ФАРМАХИМ” и т.н. си действат на изцяло капиталистически принцип, а всички останали бонуси, включително и възможността да пооткраднеш, за да си докараш някой лев отгоре, се дължат на простия факт, че от Съветския съюз наливаха у нас маса средства, за да докажат „предимствата” на изградената у тях система. Те тези предимства така и не ги доказаха, но Живков, това не може да се отрече, толкова доволно ги цоцаше, че накрая контрата остана у тях. Представете си един ресторант – идва клиент, поръчва, яде, пие, а накрая идва сервитьорът и му връчва надписана сметка, оня плаща, взема си шапката и си тръгва. Ето това беше „социализамът” на бай ви Тошо. Съветският съюз дойде по силата на договорките със САЩ и Великобритания от края на Втората световна война, поръча си музиката, плати я и си отиде, когато загуби Студената война.

А социализмът е нещо много по-различно. И както казва Уинстън Чърчил – „социализмът ще дойде като кротко агне”. Просто защото ще се е превърнал в необходимост. Но това вече е друга тема…

Защо антикомунистите плюят Русия? Защото българските комунисти я мразят. Невероятно, но факт! До 1944 година русофилски партии в България са били основно буржоазно-демократични консервативни и либерални партии като народната, прогресивно-либералната, в по-малка степен демократическата и радикалдемократическата. По обясними причини тесните социалисти не са били почитатели на Русия – техният лидер Димитър Благоев е изгонен оттам за революционна дейност. Самите болшевики на Ленин са антируска партия – никога не бива да се забравя коментарът на „вожда” за поражението на Русия в Руско-японската война (1904-1905), което било важна крачка по пътя към социализма!? Още по-съмнително е идването на власт на болшевиките през 1917 година, тъй като те никога не са били особено влиятелна партия. Съществуват много съмнения в тази посока. Като най-логична  в случая изглежда немската подкрепа за тях, целяща излизането на Русия от Първата световна война. Подписаният през 1918 година Брест-литовски мирен договор е очевидно доказателство за подобен заговор. От своя страна в биографията на българските комунисти също има доста съмнителни елементи. Като например позицията им по отношение на участието на България в Първата световна война. Официалната версия е, че те са били за „мирно съвместно съществуване”, но има и източници, които доказват, че те тайно са подкрепяли съюза с Германия и другите страни от лагера на Централните сили. Тъкмо комунистите и земеделците изгонват от пределите на страната ни белогвардейската армия на генерал Врангел през двайсетте години на миналия век. 24-хилядна елитна армия, която е можела да ни помогне в един много тежък исторически момент, когато по силата на Ньойския мирен договор числеността на въоръжените ни сили не е трябвало да надвишава 30 000. Най-малкото България можеше да се пребори за излаз на Бяло море, тъй като цялото Беломорие не е предадено на Гърция по силата на Ньойския мирен договор от 1919, а с протокола от Сан Ремо от 1920 година. Нещо повече – българските комунисти изцяло се противопоставят на настаняването на руски бежанци в България. В общи линии – колкото болшевиките на Ленин са руски патриоти, толкова българските болшевики са русофили. „Дружбата от векове за векове” беше нужна на родните комуняги, за да могат по-мощно да лапат. Дисциплина, в която те, не може да се отрече, са на световно ниво.

А третата гънка!? Тя дори не е гънка. То си е чисто партийно поръчение…