четвъртък, 24 април 2014 г.

Велика България или Панславизъм?




Не мога да разбера - ние наследници ли сме на Велика България, или сме просто заспали специфични части от женското тяло!? Само на мен ли ми се иска да се бухна във виенския басейн, да се потупам по косматите гърди, мощно да изкрещя „Булгар, булгар!” и на местните да им се изцъклят очилцата от притеснение!? Единствено в моята откачена тиква ли се върти идеята за България на 16 морета и 2 океана, от Бяло море до Бяло море и от Равена до Владивосток!? Хайде стига комплекси за малоценност, време е да изразим закономерните си претенции и да престанем да се правим на Дора Габе.

Кубратовата Велика България се простира на обширни територии от днешна Украйна, Русия и Закавказието. Както се знае – той е имал пет сина. Третият от тях Аспарух прави фаталната грешка да мине Дунава и да се опита да направи държава заедно с хипарливите славяни и остатъците от алкохолизираните тракийци. 1300-годишното съществуване на това недоразумение не бива обаче да обезценява труда и усилията на останалите четирима братя. Друг е въпросът, че и те, типично по-български, също създават недоразумения. Батбаян е основният заподозрян в създаването на Киев, Котраг прави нещо по Поволжието, ама това нещо в крайна сметка се ислямизира, Кубер пък се полакомява за пустата му Македония и наследството на Александър Македонски, заради което до ден днешен спорим с гърците, макар че и на гръцкия министър-председател вече му е ясно, че синът на Филип е „правий булгарин” от рода Дуло. Само Алцек, който стига до Италия, като че ли постига нещо значимо – все пак 4 титли от футболните мундиали са са си доста добро постижение.

Що значат тук някаква си славянска писменост, култура и тъй нататък!? Демоде. Нека върлуват расовите теории, пък после ще му мислим. Важното е, че според новата българска наука ние сме си истински арийци и дори Хитлер в момента със завист гледа от казана чистотата на нашата раса. Немецът и с белина да го избелиш, по-бял от нази няма да стане!

Лошото е, че тия български глупости (като всички български глупости) много добре се прихващат и в Русия. Виден депутат от Държавната дума наскоро намекна за арийския произход и на руснаците. Тя, че теорията за угро-финския им такъв е повече от несъстоятелна – дума да няма. Ама като се сетя какви хубави трудолюбиви арийци сме заедно с тях – ми става кофти. Само си представям една маса, на която седят немци, пият си биричката след края на работния ден и си говорят за футбол и една друга маса, на която стоят българи и руснаци - от сутринта. Хайде там, където не сме силни, да не се опитваме да влизаме в А – групата.

Всъщност всичките тия теории, които новата българска власт използва за своята пропаганда стигат до едно единствено заключение, което тотално, ама тотално изпортва целите на тази пропаганда. Тя, глупостта, принципно ходи по хората. Като отричат създадената от Светите братя Кирил и Методий Славянска цивилизация, използвайки тези по същество расови теории, за да ни отдалечат духовно от руснаците, те на практика стигат до извода, че ние с братушките нямаме нищо общо по славянска линия, но за сметка на това сме категорични кръвни братя по прабългарска. Което, разбира се, не е абсурдно, но…

Славянската идея, на която, признавам си без бой, съм привърженик, е продуктивна универсална идея, точно защото е основана на духовни, културни и цивилизационни принципи, а не на расови теории и дрънкане на оръжие. Панславизмът се заражда в Чехия и Хърватия (въпреки че са католически страни) и в това няма нищо странно. Делото на свети Константин Философ и брат му Методий е всеобхватно до съвършенство. Те правят последния действен опит да спрат разкола в християнския свят и да отделят чистата вяра от политическите интриги и различните борби за доминация. Неслучайно славянските народи (изключвайки крайните форми на фанатизъм, които могат да се видят основно в Полша, Хърватия, Сърбия и Русия, и то този фанатизъм е по-скоро на национална основа) се отнасят безкрайно недоверчиво към Църквата като институция и обратното - с кристална вяра в личността на Христос. Славянската доктрина в действителност напълно размива границата на религиозното различие по оста православие – католицизъм. Достатъчно е да се сетим за бай Иречек и неговата дейност в България след Освобождението ни. Човекът в никакъв случай не идва тук, за да промива мозъка на нашенците с католическа пропаганда, а напротив - търси онези опорни точки на славянското единство, които заедно да ни направят по-силни.
Е, след като имаме толкова красива основа за разбирателство – какъв е смисълът да раздухваме противоречията си!? Вместо различните нелепи формати, които ни предлагат Великите Сили, не е ли по-удачно на един Общославянски събор да седнем на масата и да се разберем!? Та само си помислете какъв потенциал има един Общославянски съюз! Чехия, Словакия, Словения, Хърватия, Полша, Русия, България, Македония, Сърбия, Черна гора, Украйна, Беларус – вярно е, че не сме от най-работливите, но заедно правим над 270 милиона население, с огромен пазар, със свежи мозъци… Завъртим ли положителните идеи много бързо ще забравим конфликтите в Босна и Украйна и по естествен начин ще станем фактор в глобалното пространство…

Размечтах се нещо! Друго си е Велика България на 2 океана и 16 морета. От Бяло море до Бяло море и от Равена до Владивосток…       

петък, 4 април 2014 г.

Благата дума



Завчера сестра ми нещо ме зачекна:
-Абе, ти – вика – от малък си си много щурав. Пикаеше насред улицата, замеряше колите с павета, тормозеше Пепи Пенчев… Ей на сега – тая снимка можеш ли да ми я обясниш.
Гледам снимката. Някакви деца вилнеят на някаква поляна. В ъгълчето аз с мазна усмивчица. държа за ръчичката едно момиченце, а то от своя страна се държи с намръщен поглед за главата.
-Това е Росичка от детската градина – обяснявам – викахме й Пичката. Цигане. Нейните я караха на детската градина с „Рено”. Държи се за тиквата, защото я цапардосах един миг преди да се усетя, че фотографът бате Николай ни снима. Останалото е въпрос на бърза реакция и елементарен Пиар.
Сестра ми се засмя:
-Като ти казвам, че си си щурав от детските години, та и до днес. За секунда да те изпусне човек и вече си направил простотията.
-Това е – казвам й – защото нямате подход. Мен могат да ме озаптят само две неща – благата дума и усмивката на хубавата жена.
И после яхнах детските си спомени.
За пикаенето по улиците и мятането на паветата, естествено, услужливо нямам спомени. Но да тормозиш Пепи Пенчев беше толкова вълнуващо занимание, че и в момента с умиление си спомням как му дръпнах столчето, докато си рецитираше стихотворението, как с приятеля ми Калинчо му пробутвахме, вместо бонбони, кози дарадонки, опаковани в найлоново пликче, как го викахме да си играем, а после го причаквахме на стълбището с кофа вода, която щедро му изливахме връз главата за здраве и берекет… Майката на Пепи Пенчев се оплакваше на нашите и на леля Юла, майката на Калинчо. Нашите смутено мълчаха с наведени глави, но леля Юла беше друга бира и ревностно ни защитаваше. До ден днешен си я спомням – най-красивата жена, която може да си представите, и между другото, жива и здрава да е, още си е такава. С големи черни очи, бяла кожа и черна коса. Отворена и със самочувствие. И винаги имаше подход. Просто ни привикваше с Калинчо след поредната простотия, слагаше ни нещо за ядене и съвсем кротко ни обясняваше границата между това да бъдеш готин и наперен и селенията.
Изобщо – че бях щурав, бях. Че още съм – съм. Но в живота си винаги съм попадал на най-прекрасните и добри хора, който някак си все успяваха и успяват малко от малко да ме озаптят. Такава беше и другарката Апостолова от детската градина, Бог да я прости. Веднъж не ме е шляпнала, веднъж не ми е повишила тон, а когато тя беше на смяна, аз се държах по-мирно и тихо от агитката на ЦСКА при 7 на 1 за „Левски”. Другите даскалици зияеха, биеха, крещяха, гърмяха, заплашваха, сочеха портрета на чичко Георги Димитров и ми обясняваха как той щял да ми се сърди за непристойното поведение. Никакъв ефект. Другарката Апостолова само ме поглеждаше с добрите си сини очи, казваше ми тихичко две-три думички, учеше ме да обичам простичко България и аз я гледах зяпнал, без и през ума ми да мине, че мога да сторя нещо нередно.
Тя тая детска градина принципно ми беше много досадна. Но нямаше начин – трябваше да се ходи. Освен това си бях и осигурил някои удобства. Една Наталка ми обличаше престилката и ми връзваше обувките. Майка ми като разбра – веднага почна да ми купува обувки без връзки. Настя, рускинчето, ми помагаше в рисуването, моделирането, в писането на числата от 1 до 10 и разните други ченгелчета. Тя беше огромна – две глави над мен. Кой я знае къде беше расла някъде из сибирските степи. Биеше се за световно. По-точно – биеше ме за световно. Но аз й намерих цаката. Следобед ни караха да спим. Понеже нямаше достатъчно креватчета слагаха и четири походни. Едно от тях беше леко продънено. Повечето го знаехме кое е и всячески се стремяхме да избегнем срещата с износените му пружини. Веднъж обаче аз с голямо настървение и жар в очите започнах да застилам с чаршафа именно това креватче. Гласях го тъй, че да изглежда колкото се е възможно по-привлекателно и удобно. Нарочно извършвах манипулацията пред погледа на Настенка. Тя се заинтригува от старателността ми. Пита ме:
-Защо толкова много гласиш креватчето?
Погледнах я с възможно най-влажния си поглед и рекох:
-За тебе, Настя!
Разтопих я отвсякъде. После, разбира се, благодарение на своите почти сто кила, тя избуши жалката реликва и едва не продъни пода. Стаен на безопасно разстояние от нея, се разтапях от нечестиви помисли и блажен смях. Но тя изобщо май не се усети – само дето престана да ме бие и започна да ми помага в различните занимания. Оттогава май съм влюбен в Русия.       

Та в общи линии - таквизи ми ти работи. Че съм щурав – щурав съм. От малък и до днес. Но с една блага дума, с една красива усмивка и с един добър жест може да се излезе наглава дори с такъв щурчо като мен. Макар че да тормозиш Пепи Пенчев е толкова вълнуващо…