вторник, 23 юни 2015 г.

Този толкова лош социализъм




Баща ми, вечна му памет, ме юркаше само за две неща – да чета книжки и да имам приличен външен вид. И докато за второто нямаше шанс поради вродената ми склонност да се движа като нетрезв клошар с петдесетгодишен стаж, то първото, просто по погрешка, отвреме навреме се случваше, за което мога да му бъда само благодарен.
Като заспорехме за политика с моя старец и аз започвах да му развивам моите често пъти налудничави теории, той ми опонираше с един малък цитат от „Великия Гетсби” на Франсис Скот Фицджералд – книжка, която и до днес препрочитам с удоволствие: „Когато бях по-млад и впечатлителен, моят баща ми даде един съвет, който оттогава все се върти в главата ми. „Почувстваш ли желание да критикуваш някого — ми рече той, — просто си спомни, че не всички хора на този свят са имали преимуществата, които си имал ти“.
Тия думички до такава степен са се запечатали в тимберицата ми, че насън да ме бутнеш, ще ги изпея като любима песничка от репертоара на сектор „Б”, където често прекарвах времето си.
На дърти години се замислих колко прав всъщност е бил татко. Дадох си сметката, че не всички са имали моето детство на досаден и щастлив малък буржоа, когото са юркали само за приличен външен вид и четене на книжки и че на света има такива неща като глад, мизерия, болести, насилие и разни други гадости, през които минават милиони хора. Въпрос на шанс е да отраснеш в добро семейство, но дали всички имат този шанс и какво правим с ония, които са го нямали!? Ако подходим егоистично и оставим всичко на естествения отбор, нещата ще изглеждат прекалено лесни известно време, докато се сблъскаме в реалния живот с мислите на един друг велик автор – Хорхе Луис Борхес: „Тъкмо преди да взема последния си изпит в Тексаския университет в Остин, научих, че чичо ми Едуин Арнет е починал в далечния край на континента от аневризма. Изпитах обичайното чувство, което винаги ни изпълва, щом някой умре — тъгата (вече безполезна), че нищо не ни е струвало да бъдем по-добри към него приживе. Човек забравя, че е мъртвец, който разговаря с мъртъвци”. Ако подходим глобално и с желание да решим проблемите на хората, които са нямали нашия шанс, най-вероятно ще стигнем до едни, вече мръсни у нас, думички като „социален” и „социализъм”. А ако подходим с отворени души и сърца, неизбежно ще стигнем и до Божията философия на Христос, за да намерим онази доза милосърдие, която толкова ни липсва.
Всъщност нещата не са толкова сложни. В много страни, които уж даваме за пример, е постигнат баланс между егоистичните стремежи, социалните политики и милосърдието. Може да не е идеален, но до голяма степен, в рамките на възможното, гарантира безоблачното съществуване на биологичните единици до неизбежното им преселване в по-добрия свят. В тези страни думичките „его”, „социален”, „милосърден” съжителстват по някакъв свой си начин, без да се обвиняват взаимно и да се отричат една друга. Само в нашата мила родина, след 45-годишно покоряване на сияйни висини, от 25 години словото „социализъм” е забранено със закон. Една след друга бяха иззети и хвърлени на боклука абсолютно всички привилегии на възрастните, на хората със специфични възможности, на тежкоболните, на децата и въобще на всички уязвими групи в обществото. Толкова заложихме на животинския принцип на естествения отбор, сякаш у нас живеят само безсмъртни титани, надарени с нечовешка сила и извънземни възможности, и съвсем спокойно можем да пратим в небитието всички, неотговарящи на високите ни расови критерии, индивиди.
Още не мога да се начудя на тая метаморфоза. Още не мога да разбера как довчерашните комунисти до един и за една нощ прегърнаха чичко Адам Смит. Май ще се окаже вярно, че най-големият враг на социалистическата идея са именно болшевиките. Всъщност това е и обяснимо. Не може да се очаква от страни едва-едва излезли от робството и крепостничеството да развиват нещо ново и твърде различно от феодализма, който с размах искат да пропуснат, но на практика прилагат. Сър Томас Мор пише своята „Утопия” през 1516 година под влиянието на Западноевропейския Ренесанс. Робърт Оуен прави в началото на ХІХ век своите първи практически изследвания за приложението на социализма. Русия отменя крепостничеството през 1862, а България се освобождава от турско робство чак през 1878 година. Няма как да стане! Социализмът е европейска ренесансова идея. Неслучайно Арнълд Тойнби на по-късен етап добавя, че „социализмът е и последното убежище на истинските християни”. Реалните социални политики, без идеологическо крякане, съвсем спокойно и постепенно се въвеждат, за да може в обществата да има равновесие и за да не се стига до социално изключване при постоянно променящите се външни обстоятелства.
Невъзможно е обаче, и мисля, че това го доказахме, тази модерна и високохуманна идея, която търси баланса в обществото, да бъде приложена от полуграмотни субекти със средновековно мислене. Не е ли очевидно, че и „социализамът” и последвалият го „капитализамът” в отечеството ни са просто различна форма на феодализъм, в която, противно на общоприетото, на върха на пирамидата се настаняват насилствено бивши козари и овчари, които много добре умеят да вземат и отстояват властта с оръжие, но не и да я упражняват в полза на българите и България. У нас никога не е имало социализъм, та ако ще докладите на Априлския пленум да получат Нобелова награда за литература.
Ако погледнем отвъд нашенските дивотии, ще открием, че социализмът не е насочен към онези, които могат и сами да се справят с битието си. Напротив, той е за хората, които имат нужда от помощ, когато закъсат. Нали се сещате, че на планетата Земя никой не знае дали за един миг няма да се превърне от такъв, който се справя сам, в такъв, който е закъсал и се нуждае от помощ. Друга тема е, че социалните политики могат да се въвеждат и лечка-полечка, без излишно дуене и бързане, когато и където са нужни, когато и където му е дошло времето. „Социализмът ще дойде в Англия като кротко агне” – казал го е „комунистът” Чърчил. Майтапя се, но само за „комунистът”. Сър Уинстън просто гледа напред в бъдещето и осъзнава, че в един момент, без необходимата доза социалност, човечеството ще се самоунищожи. Простичко казано, на даден етап толкова хора ще закъсат, че социализмът ще е неизбежна необходимост. А дотогава е хубаво да си понабием в главиците мъдрите думички от книжката на Франсис Скот Фицджералд: „Когато бях по-млад и впечатлителен, моят баща ми даде един съвет, който оттогава все се върти в главата ми. „Почувстваш ли желание да критикуваш някого — ми рече той, — просто си спомни, че не всички хора на този свят са имали преимуществата, които си имал ти“. Пък току-виж сме се разминали и без социализъм.

петък, 19 юни 2015 г.

Фламенко




Слушай,
комедианте,
не търси
изкуствени брилянти,
Любовта е
Новият Завет.
Страстни
китари,
танц
на тъмнокоси
красавици
и стихове
на стар поет -
Amor pequeño,
Amor grande”.

Малката любов.
Голямата Любов.
Малката любов,
от която бягаш.
Голямата Любов,
от която се страхуваш.

Малката любов –
момичето, с което
се обичате.
Голямата Любов
е Той,
Спасителят.
Доближи се
до нея,
приеми
Светлината Му,
позволи на
Вселената
да влезе
в душата ти
и ще видиш
Новия Завет –
страстни
китари,
танц
на тъмнокоси
красавици
и стихове
на стар поет.

четвъртък, 4 юни 2015 г.

Погледни Апостола в очите




„За отечеството работим, байо, кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и все заедно да вървим напред.”

Васил Левски до Ив. П. Кършовски, 20.VІ.1871 г.

Стенописите в Боянската църква датират от 1259 година. Те категорично са признати за предренесансово явление от ЮНЕСКО и редица специалисти в областта на културата и изкуството. Първата птичка на Предренесанса в Европа – Джото, се появява на бял свят едва през 1267.
През ХІV век Търновската книжовна школа на патриарх Евтимий достига такова ниво, че неслучайно за нашата столица по това време се говори като за Третия Рим.
През ХVІ век творят титаните на Ренесанса – Микеланджело Буонароти, Рафаело Санти и Леонардо да Винчи, а нашият цивилизован и висококултурен народ се бори буквално за своето физическо оцеляване.
Къде, кога и защо бе прекъснат устремът на българите към светлината на човешкото познание? Къде, кога и защо бе спряно европейското развитие на България? Къде, кога и защо бе поставен на колене един от най-развитите народи на планетата?
Страхуваме ли се от отговора на тези неприятни въпроси? Или вече сме забравили? А може би се стесняваме да си кажем заради криворазбрана толерантност към Сюлейман Великолепни - любимия герой от още по-любимия сериал на хиляди съвременни български домакинки? И след като не е имало турско робство, защо едва през 1762 година с „История славянобългарска” на отец Паисий започва нашето, българското Възраждане?
Вероятно в представите на мнозина днешни изследователи петвековната тъмнина на османското иго е била време на непрестанен купон, но очевидците на събитията говорят друго. В спомените на немския предприемач Ханс Дерншвам за пътуването му до Цариград (1553 – 1555 година) може да се открие следното: „От Одрин започва България. Във всички села се говори български. Страната е хубава като Седмоградско. Изглежда, че навсякъде е имало лозя – сега всичко е буренясало и се е превърнало в поляни. Народът е крайно измъчен и ограбен, не може да се съвземе, не го и оставят да се съвземе; обират му всичко”. Ясно, не вярваме на нашите герои и мъченици, но този човек просто няма причина да ни лъже…
Всъщност необходимо ли е да ни кажат другите, за да разберем – през 1396 година тъмнината обгръща търсещия Светлината български народ и прекършва полета му.
И така за дълги години, за векове. Тъмнината ни обгърна, но в крайна сметка не успя да ни задуши. Заради всичките онези буквички и думички, написани от знайни и незнайни книжовници в крайно бедните условия на манастирските килии. Заради хилядите откъснати от залъка хляб грошчета, с които се построиха нашите църкви и училища. Заради пролятата кръв на онези, които и в най-големия мрак не пожелаха да се примирят. Заради чистите сърца и светлите умове на героите, които жертваха себе си, за да я има България и за да можем ние, техните потомци, спокойно да ги плюем и да петним паметта им.
Напоследък стана особено модно да „демитологизираме” националните си герои. Думата звучи авторитетно, а и изкушението да приложим на практика свободата на словото е голямо. Само че забравяме две малки подробности – принципът на свободата на словото и печата е валиден за съвременна свободна България, където е регламентиран със закон, а същността на свободата на словото изисква да се върви заедно със събитията, а не преди или след тях. Пита се в задачката - би ли могла да съществува свободата на словото в България, ако родината ни не беше свободна!? Би ли била България свободна без делото на националните ни герои!? И не е ли редно да се изявяваме като кучета-пазачи на обществото, сигнализирайки за актуалните му проблеми, вместо да преобръщаме костите на отдавна отишли си от земния живот личности!?
Защо французите не тръгнат да „демитологизират” Жана д'Арк или пък италианците Джузепе Гарибалди!? Не вярвам да са по-малко свободни и демократични от нас. А и не вярвам тези действително големи личности да са били безгрешни, най-малкото са участвали във войни, а на война винаги се убива. Обяснението е лесно – те са символи, те са се превърнали в символи съответно на свободна Франция и свободна Италия. За какво им е на хората да закачат символите на националната си независимост!? Та нали по този начин най-малкото ще отрекат собствената си национална и културна идентичност, както и собственото си право на свобода и независимост. То малко акъл се иска, ама да дойде навреме. Нашият здрав разум обаче продължава да се рее в облаците и няма изгледи в скоро време да слезе на земята. Този бил такъв, онзи онакъв и с две думи „всички са маскари”. Ботев пиел, Караджата се биел, а Левски пък бастисал чирачето и взимал пари от богаташите. В изнежените ни душици вероятно битува представата, че многовековна империя се бута с изискан флашмоб на умни и красиви протестиращи, които надуват вувузели пред двореца на негово величество султана с надеждата, че той, милият, уплашен от обществения натиск и загрижен за рейтинга си, ще хвърли моментална оставка и ще предаде без бой ключовете за Цариград. Елегантно и чисто. Няма нужда от Левски, няма нужда от Ботев, няма нужда от Караджата и други подобни „кръвопийци”, които да застрашават гражданския мир и етническата толерантност.
Толкова се спекулира с историята с убитото от Левски чираче, че реших и аз да издиря повечко подробности за нея. От пет различни източника – пет различни версии. Според известния единствено със своята скандалност Христо Стоянов момчето се казва Иванчо и е на 14 години. Според официални турски документи то се казва Стойчо и е на 24. Според едни убийството е станало при самозащита. Според други случайно. Според трети Левски е действал инстинктивно. В главата ми се получи такава каша, че накрая реших да се доверя на самия Апостол. Той неколкократно изповядва това свое престъпление – пред майка си, пред Любен Каравелов, пред свещеници, пред отец Тодор Митов, който му дава последното причастие. Дяконът признава своя грях, покайва се, но, сам по себе си, грехът е бил неизбежен. Застрашено е било делото му, застрашена е била създадената от него организация, застрашени са били последователите му. Не е имало друг начин. А и революции без невинни жертви няма.
Реших да се доверя на Васил Левски и за останалото. Прехвърлих набързо тефтерчето му, за да проверя дали са му чисти сметките. Наред с поемата на Христо Ботев „На прощаване”, наредбите за участниците във Вътрешната революционна организация, няколкото рецепти от народната медицина и прословутото „Народе????” в личния бележник на Апостола има прекалено много числа – приходи и разходи. Приходите обикновено са вземания от по-заможни българи. Нормално, едва ли Дяконът се е надявал Високата порта и гръцките фанариоти да му предоставят финансиране. Разходите са най-вече за оръжие. Още по-нормално - не е реално да тръгнеш да се биеш срещу турците с голи ръце. Тук-таме има бележки за някой друг грош, дарен на бедна вдовица или похарчен за подарък на дете. За себе си Левски е купувал храна (ябълки, маслини, хляб и пастърма), игли и конци за шев, облекло, сено и принадлежности за коня си и май толкова… Като затворих последната корица на тефтерчето, някак си ми се прииска да надникна в тефтерчетата на днешните хулители на Апостола – така и така сме тръгнали да си проверяваме сметките.
Не на нас е дадено правото да съдим. Пък и какво толкова ние, днешните българи, направихме за себе си и за България, та да се изявяваме като съдници. Прекалено големи длъжници сме на Апостола, за да го корим за това или онова. Прекалено малки сме пред светлата му памет, за да се сравняваме с него. Днес има достатъчно маскари, за да превръщаме и Левски в „маскара”. За много български души и сърца Апостолът е икона, която не се нуждае от никаква демитологизация. Няма смисъл да принизяваме до нивото на ежедневните битовизми символа на българския стремеж към свободата. Няма смисъл да плюем по собствената си същност на интелигентен, културен, толерантен и цивилизован народ, така красиво обобщена от веруюто на Васил Левски за свята и чиста република, където хората ще живеят нормално, независимо от вярата и етноса си. Няма смисъл да нападаме Апостола на свободата в гръб, след като той учтиво ни е предложил да се погледнем в очите и да си кажем кривиците! Левски бе онази толкова важна искрица светлина, която окончателно проби тъмнината и проправи пътя на героите от Априлското въстание и Руско-турската освободителна война. За да може да я има България – силна, самостоятелна, вървяща по своя естествен път. За да може да ни има и нас, далечните потомци на онзи неизвестен Боянски майстор, който пръв отвори очите на Европа за Възраждането.