Скучен и студен следобед е. Седим на топло с моя добра приятелка, пием бяло вино от Търговище, слушаме руска музика и си говорим по мрежата с разни московчани и питерци. Редят се песните на Висоцки, „Наутилус” и Булат Окуджава. Увеличават се бавно празните бутилки в кошчето за боклук. Все по-разпалени стават разговорите с братушките. И в Москва и в Петроград започват да се пълнят чаши. Така нареченото виртуално пространство се разкъсва от съвсем реални тостове и закачки. Какво са няколко хиляди километра за хора, които се обичат, а са принуждавани да крият обичта си!?
Изпихме до капка и последната бутилка бяло вино от Търговище. Поизпратихме се с моята добра приятелка. Тръгнах сам по студената улица. От цяла вечност вървя сам по студената улица и търся приятели. Късно разбрах - не намирам приятели на студената улица, защото на студената улица няма приятели. И не е важно кой искаш да ти бъде приятел, важното е кой иска да ти бъде приятел.
Хладните мисли движеха мозъка в леко замяната ми пияна глава. Крачех смело по студената улица, припявах си мелодии на Висоцки и се радвах на новите приятели от Москва и Петроград.
На следващата заскрежена сутрин аз отново вървях по студената улица, газех мокрия сняг и търсех приятели. Спрях се на автобусната спирка. Зачаках. Казах си – приятелите не ме откриват, защото постоянно се движа. Ще застана на място и те сами ще ме намерят. Застопорих се на спирката и се слях със сърдитите погледи на още по-сърдитите лели и чичковци. Уличен музикант довтаса с очукан акордеон. Занаглася се. Постави картонена кутия пред себе си, опъна няколко пъти акордеона и засвири.
Не вярвах на ушите си! Уличният музикант свиреше и пееше „Поручик Галицин”. При това ужасяващо перфектно. Бедният човек вадеше прекрасен глас и картонената кутия бързо се напълни с монети. Хората даваха от сърце – отначало скришом, накрая с широко усмихнати очи. Песента стопли премръзналата спирка. Сърдитите лица на сърдитите лели и чичковци изчезнаха. Около мен сякаш имаше други хора – одухотворени, обичащи.
Тръгнах по пътя си. Не дочаках нито автобуса, нито следващата песен. Не обичам да чакам. Особено настроение играеше в сърцето ми. Понякога съдя хората – все едно съм безгрешен, понякога ги величая – все едно те са безгрешни. И едното и другото е погрешно, а е хубаво да имаш по-голямо търпение. Няма безгрешни и не трябва да има съдници на Земята! Но не беше това особеното настроение, което играеше в сърцето ми.
Особеното настроение идваше от нещо, което от години сякаш се страхувах да споделя или направо да изкрещя. Аз съм българин, който обича Великата Руска страна и нейните прекрасни хора и не искам никой да ми дава пет лева за това!!! Обичта е безкористна, безплатна и безценна. Обичта не струва нищо, защото е по-скъпа от всичко. С пари можеш да си купиш жена, но не и обич! Ей тия почти банални мисли правеха особеното ми настроение. Вървях по студената улица и знаех къде са ми приятелите. Отивах да ги навестя. Вървях по студената улица и се радвах, че в главата си имам мозък, а не пет лева, които да разсъждават вместо мен. Вървях, доволен, че имам сърце, а не пет лева, които да чустват вместо него. Вървях встрани от посредствеността, която от години ни налагат петте лева. Вървях, благодарен на Господ и братята руснаци за Свободата. Вървях и си припявах - „Не падайте духом, поручик Галицин”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар