Носталгия, драма и модерен социализъм

Преди

           

Ние, учениците, стояхме отдолу и гледахме нагоре. Отгоре стоеше директорката Белинска и с отсечени жестове ни натикваше още по-надолу:

-Ученици, вие трябва да сте щастливи, че живеете в социалистическа  страна, а не да вършите безобразията, които вършите!

Ние, щастливците, гледахме нещастно, засрамени от спомена за някое счупено с футболна топка стъкло или за някое безсъвестно газене на толкова пазените тревни площи. В сравнение с безобразията на днешните ученици, нашите изглеждат някак безцветни и делнични. Къде ти тогава каубойски стрелби и каубойски шамари по съученици и учители! Пък и ние симпатизирахме на  индианците!

Белинска, облечена в строго зелено палто и с още по-строг руски акцент, придобит от преподавателска дейност по  руски език, продължи:

-Веднага след училище сте на сбор!Без изключения! За делото на Българската комунистическа партия, за щастието на народа, бъдете готови!

-Винаги  готов!

-Свободни сте!

Ние, готовите и свободните, се отправихме към класните стаи,  а след това и към салона на читалището, където се провеждаше сборът.

Белинска се отправи към столовата.

На  сбора млад, изискан комсомолски секретар ни обясняваше как българо-съветската дружба била като слънцето, въздуха и водата за всяко живо същество. Само след три-четири години същият левент откри, че всъщност слънцето, въздухът и водата не са чак толкова важни за живите същества и бойко ни поведе по пътя към доскоро империалистическата Европа.

Белинска излезе от столовата. На входа я очакваше моят любим и още по-заядлив дядо Любо. С бърза шофьорска хватка той  хваща директорката за реверите и усмихнат я пита:

-Ти, обядва ли?

-Обядвах! – получава утвърдителен отговор.

-А децата защо ги прати на сбор, без да обядват? – разгорещява се дядо ми Любо, завършва диалога с няколко по-цветисти псувни,  пуска реверите на Белинска и ядосан се прибира вкъщи. Там, насаме с радиото, нагласено на честотите на забранените радиостанции, дядо започваше да псува комунистите и най-вече Белинска.  За дядо ми комунистите и Белинска бяха едно неделимо порочно цяло, което той се надяваше да види порутено.

Дойдоха дългоочакваните промени, които дядо Любо все си мислеше, че няма да  доживее.

Белинска много бързо забрави и Партията, и руския език. Смени акцента с английски, изведнъж откри, че тоталитаризмът е пречел на развитието й, запроклина мракобесните комунистически  времена и се записа в кварталната „СДС”- организация. Впоследствие смени още няколко, все управляващи, партии и накрая приключи политическата си кариера като редови пенсионер.

Напук на всички очаквания, след падането на комунистите, дядо Любо стана  комунист и съвсем съвестно на всички избори пускаше червена бюлетина. Казваше, че той всъщност бил страдал от простите хора, а не от комунистите и също така казваше, че в трудни времена са необходими интелигентни управленци, а не простаци. С две думи дядо ми беше  привърженик на Андрей Луканов и по стечение на обстоятелствата почина от старост точно един ден след трагичното убийство на Луканов. Бог да ги прости и двамата! На всичкото отгоре, макар че вече 14 години е покойник, Луканов се оказа виновен за всички български беди през последните двайсет години. А дядо ми е черен в очите на роднините ми, които от глупост не могат да поделят имотите му. Май е по-добре да не оставяш нищо след себе си – приживе си  спестяваш мъките, след това си спестяваш псувните!

Странни са метаморфозите в човешкото съзнание. Още по-странни ми изглеждат на мен, бившето пионерче, отговарящо за политическата дейност в отряд „Лиляна Димитрова”. Пред очите ми хората си сменяха възгледите като носни кърпички, пред очите ми привърженици на „Левски” ставаха от „ЦСКА” и обратното, в зависимост от това кой е по-силен в момента, пред очите ми едни и същи хора ме убеждаваха в коренно противоположни неща. На кого, кога и къде да вярвам!? Кой, кога, къде и защо казваше истината и кой, кога, къде и защо беше  фалшив?

И  най-лошото е, че всичките тези метаморфози дадоха печален резултат!

Сега

Вървя. Улиците са страстта на безделника. Броя просяците. Пускам петаче в чашката на уличния музикант. Малко музика за гузната ми съвест! Ето ги и „братчетата на Гаврош”. Бъбря си с просеща пенсионирана счетоводителка. Жена с епилепсия продава гердани. Жена с болен съпруг продава гевреци до нея. Делят си двечките един квадратен метър тротоарна площ. Минава данъчен и им взима по пет лева срещу квитанция. Засичам Теодора. Борбената жена от новините, която успешно се бори с болестта и със Системата. Мислено й пожелавам Здраве, останалото тя го има в излишък. Вървя. В тиквата ми звъни вечната поезия на Христо Смирненски. Поне е шарено. Поне се срещам с истински хора. А това е сградата на МВР. Вечно недоволното МВР. Вечно плачещото МВР. Вечно биещото МВР. Тази институция никога няма да излезе от схемата на Оруеловата „1984” и от намерението си да вкара и всички нас там. Преносно и буквално. Министърът успя да издейства средства за видеонаблюдение. Отначало накичиха „телекраните”  по улиците, а след време ще ни задължат да си ги слагаме по домовете. За наша сметка, разбира се. МВР никога не плаща сметките.

Вървя. Взирам се в лицата на нормалните. Посредствени физиономии. Уплашени. Безволеви. Лицемерни. Завистливи. Никакви.

Вървя. Взирам се в лицата на доволните. Посредствени физиономии. Бездушни. Ласкателни. Лениви. Никакви.

Вървя. Взирам се в лицата на елитните. Посредствени физиономии. Оядени. Нагли. Развратни. Предателски. Никакви.

Вървя. Лицата се блъскат, преливат едно в друго, смесват се. Остава едно лице. Обобщено. От картина на Ел Греко или на Франсиско Гоя.От черните им периоди. Когато лудостта на гениите има смелостта да каже истината. Да я изкрещи! Да я нарисува! Няма по-верни очи от очите на големите художници. Сатанинското начало у човека е ужасяващо силно. Човекът е половин дявол. Човекът е самият сатана, особено когато дяволската половина у него победи.

Вървя. Търся Храм. Търся пречистване. Намирам. Спирам се. Пред дверите му чака катафалка. На стената е подпрян капак на ковчег. Бял. Покойният, Бог да го прости, очевидно е млад. Може би дете. Може би красива млада жена. Не знам. Гадая. Сбърквам се. Побърквам се. Бягам. За да се сблъскам с паметника на най-голямото ни престъпление, с паметника на убитите в дискотеката деца. Помните ли? Тия деца ние ги убихме. Както и много други като тях. Убихме ги с егоизма си, с безразличието си. Убихме ги, докато се наслаждавахме на фалшивото си псевдосвободно величие, забравили, че свободата е преди всичко отговорност. Убихме ги, защото им натрапихме пороците си, защото ги накарахме да повярват в алчността, ленността, похотта, завистта, гнева, лакомията, горделивостта. Убихме ги, защото не им показаме трудните пътища на реалните успехи, а ги научихме на лесните правила на глупавите удоволствия. Убихме ги. А с тях убихме и България!

Убихме родната страна, докато се наливахме с различни видове питиета и потропвахме кючек. Убихме родната страна, засмяни и доволни. Убихме родната страна, без да се замислим, че това е собственото ни самоубийство.

Мисля – разсъждавам

Има два много коварни глагола в българския език – „мисля” и „разсъждавам”. Уж означават едно и също нещо, а разликата помежду им е космическа.

Мисленето е по-скоро процес, който внимава да не пренапрегне мозъчните клетки. Мисленето е симулация на разсъждение, с която обикновено се опитваме да привлечем внимание или да изкопчим някоя материална облага. Мисленето е необходимо на битово ниво и е напълно недопустимо за културното и държавническото ниво на общественото развитие. На посочените две нива е  необходимо разсъждение – интелигентен анализ на ситуацията, съчетан с необходимата  ерудиция и зачитането на обществения интерес, водещ до вземането на адекватно, полезно за мнозинството от хората, решение. Разсъждението е пряка функция на разумното начало у човека и често противоречи на конюктурните масови емоции. На разсъдливият държавник му се налага да взема решения, които са непопулярни за обществото, но същевременно са полезни и обикновено бъдещето показва тяхната правота. Изобщо, бъдещето винаги разкрива правотата на разума  и глупостта на емоцията.

„Великият български преход 1989-2009” е дотолкова мислен и правен без разсъждение, че изглежда безмислен, а понякога резултатите от него са направо безумни. И резултатите са безумни, защото първоначално зададените цели на прехода са безумни, както във вътрешнополитически, така и във външнополитически аспект. Съвсем малко трезв анализ и няколко зададени въпроса са необходими, за  да се разкрие порочността на избрания от България път на развитие:

1.Икономика

Попадна ми прекрасна статия от покойния Барух Шамлиев, публикувана във вестник „Диалог”, непосредствено след изборите за Велико народно събрание.  Напук на всички отчаяни възгласи за плачевното икономическото състояние на държавата, ерудираният журналист съвсем спокойно излага няколко цифри, дава и някои полезни идеи за бъдещето на българската икономика. През 1990 година Българската държава притежава фондове, собствености, предприятия и изобщо материални активи за над 150 милиарда долара. В населението има спестявания от над 27 милиарда лева. Държавата носи като пасив външен дълг от около 10 милиарда долара. Липсват оборотни средства за инвестиции в производството. Идеята е по демократичен метод спестяванията на гражданите да се завъртят в икономиката под формата на частен бизнес или чрез държавен  заем, гарантиран  с издаването на облигации. Приватизация се препоръчва само за губещите предприятия, които на онзи етап не са повече от 30% от общия дял на Българската държавна промишленост.

Колкото слушаха управляващите прекрасните икономически лекции на Барух Шамлиев, предавани по националното радио преди 10-и ноември, толкова го прочетоха и сега. Журналистът им показа, че има ресурс – трябва ум, за да се реализира този ресурс! Силата на ума, обаче, беше свалена в нокаут от юмруците на силата, правителството на Луканов по подъл и безскрупулен начин беше свалено от власт, или може би само се свали от власт, за да дойдат на власт поредица от мислещи същества, които набързо разпиляха наличните ресурси на държавата, напълно отрекоха държавната собственост и планирането в икономиката и, без да имат пълна обществена подкрепа, за сметка на много жертви и лишения, претърпени от българските граждани, подмениха тотално вътрешната структура на икономиката в страната. Същите тия юнаци затриха и външноикономическите връзки на България, започвайки да правят пазарна икономика без да има пазар за реализацията на българската продукция. И въпросите са: Сега, като членове на ЕС и НАТО, какъв потенциал, измерен в пари, има Българската икономика и съответно Българската държава? Къде отидоха материални активи за над 150 милиарда долара? Защо станахме, като цяло, по-бедни, когато целта на прехода беше, като цяло, да станем по-богати?! Тоталитарният капитализъм по-добър ли е от демократичния социализъм? За какво ни  бяха тия спестявания, които впоследствие бяха изядени от мутри, пирамиди и инфлация? Мутрите по-добре ли ни пазеха от Народната милиция? Бързо ли се забравят безплатното здравеопазване и още по-безплатното образование? Хубаво ли е да си богат  човек в бедна държава?

2.Външна политика

Ако вътрешнополитическата цел на прехода беше срутването на социализма, то външнополитическата цел очевидно беше скъсването на връзките ни с Русия и присъединяването ни към Западния свят на богатите и щастливите. И какво постигнахме?

Станахме членове на НАТО, след като унищожихме най-стратегическите си средства за отбрана - над 250 самолета МИГ и ракетите СС-23 и А-300, които гарантираха националната ни сигурност по-добре, от който и да е военен съюз.

Станахме членове на ЕС в началото на 2007, в момент, когато бившата ни съюзница Русия си отвоюва много по-добра позиция на глобалната шахматна дъска, както в икономически, така  и  в политически аспект.

Изобщо България обича да влиза в бракове по сметка, които завършват с емоционални и неизгодни за страната разводи. В поредното търсене на келепира, отново ударихме на камък? С какво ти пречеха руснаците, господин Ганьо Балкански? Със суровините за стотинки или с безплатните мозъци, които ти  изпращаха?  И ако си толкова загрижен за цивилизационния си избор, ха ми кажи как можа да прекараш 45 години в съюз с нецивилизовани хора!?

За 129 години свободна история България се наложи като предсказуем партньор в международните отношения. Хората по света знаят, че нашите управлявящи винаги ни водят при най-богатите и най-силните в момента. Това ни е то външната политика – келепир, където има там сме и ние! А после роним крокодилски сълзи! Навремето цар Борис ІІІ обяснявал, че министрите му били  германофили, той бил англофил или българофил според различните версии, а народът – русофил и оттам идвали противоречията. Интересно какво ще ни обяснят сега Бойко Борисов или Георги Първанов, Иван Костов или Симеончо, Сергей  Дмитриевич или които и да е друг мислещ се за  цивилизован управляващ!? Какъв е този нов цивилизационен избор, който изкарва руснаците нецивилизовани! Защото ние сме същите ония русофили, които карат властващите да съставят различни енигми и умотворения за това какви са министрите, какъв е президентът и с кого иска да бъде народът.

Преходът страда от остър дефицит на сиво мозъчно вещество. От това пострадаха мирните българи. По-бойките се обогатиха! Добре е да се замислим сега, когато  „веднъж и завинаги” сме  влезли с фанфари в поредния си „исторически и цивилизационен избор”, добре е да поразсъждаваме даже, че е крайно време да се научим сами да градим по-богатато си бъдеще, а не да разчитаме на подарени милиарди. Пари даром не се дават току-така! Да не вземе да дойде някоя непредвидена сметка, която да не можем да платим! Защото ние отново сме напълно обвързани с един от полюсите на влияние в един все по-многополюсен свят и при, да не дава Господ, евентуален конфликт отново ще попаднем в бездната на страдащите.

Комунистите и Маркс

На времето всички те членуваха или искаха да членуват в една партия – БКП. Георги Първанов, Бойко  Борисов, жената на Иван Костов и милиони знайни  и незнайни ни убеждаваха в непогрешимостта на Партията. Тази партия се оказа толкова демократична, че от нея се пръкнаха всякакви – леви и десни, консерватори и либерали, седесари и гербери. Дори бай Тошо след 35 годишно покоряване на „сияйни върхове” обяви комунистическата идея за недоносче. От БКП не се пръкнаха само комунисти. Светът не е състезание на идеи. Светът е борба за привилегии! Това е! Вълко Червенков и Горуня са последните български комунисти. След тях има само леви. И в цяла Европа е така. Непоколебимите комунисти бяха последвани от левите хомосексуалисти. С изключение на неразбрания интелектуалец Лионел Жоспен и смелия тореадор Сапатеро, всички така наречени „леви” предлагат по-скоро дясна политика с елементи на някакво архаично чиновническо ляво. Истината е, че ляво има в социологията и сексологията. В  политиката има комунисти, социалисти и социалдемократи. Който  го е страх от думите, по-добре да не се захваща за  дела.

Там е работата, че след разпадането на СССР комунистите и социалистите по света тръгнаха тотално да променят философията на социализма, без да си дадат сметка за обективните причини, довели до разпада на изкуствената империя СССР. Никой не си даде сметка, че СССР не е социален проект на доброволен принцип, а насилствено присъединяване на народи към една по-скоро садистична тоталитарна структура. И в търсенето на виновници за провала на експеримента за такива бяха набедени Карл Маркс и неговите трудове. Марксизмът беше отречен като основа за развитието на социализма и мнозина се юрнаха в търсенето на трети, пети и десети пътища, водещи до реализацията на голямата мечта. Всички тези пътища се оказаха връщане назад към реалния капитализъм, наметнат с фалшива мантия от още по-фалшиви социални обещания. В България връщането доведе до много по-назад – до епохата на средновековния феодализъм.

Отричането на марксизма обезличи световната левица и намали съпротивителните й сили в борбата за по-справедливо общество. Личи липсата на цялостна философия в провежданите от европейските лидери на левицата политики. Правят се неща на парче, пропагандират се скъпоструващи социални проектчета, от които няма никаква полза. Същевременно нараства общественото напрежение, разгарят се социални конфликти, породени от увеличаващото се разстояние между жизнения стандарт на бедните и богатите. Пълна заблуда е да се смята, че битките в  предградията на Париж и Берлин са на етническа основа. Етническата омраза е следствие на оскотяването на  жителите на тези предградия. Безработицата няма националност. Липсата на образование няма етнос. Живуркането, задоволяващо само нуждите и алчността на основните биологически жизнени процеси, е световна практика. Човекът се превръща в животно, а учените се чудят защо животното хапе. Мрачната картина се допълва от заклинанията на различни икономисти и статистици за нуждата от съкращения на работниците в областта на производството и услугите, за намаляване на разходите и абдикация на държавата в образованието и здравеопазването. Заклинания, които очевидно обслужват корпоративните интереси на големите икономически акули и са против интересите на редовите граждани. Какво да се прави - такива са правилата на играта и те се определят  от тези, които контролират  основните средства и ресурси за производство! Е, пак ли ще виним Маркс, при положение, че основните тези на неговата философия за материалния живот отново потвърждават правотата си! Естествено е частните компании да търсят пределни печалби за сметка на трудещите се и да се скръндзят, когато им се поискат средства за обществения сектор. И преди да се фукаме с ръста на текстилното производство в България в последно време, добре е да се сетим, че  българските шивачки работят в безкрайно  вредни условия, по 12-16 часа на ден и получават минимално заплащане за труда си! Още по-естествено е, когато се национализира, да речем, първоначално, експлоатацията на природните ресурси, приходите в съответната държава да се увеличат чуствително. По този простичък, но ефективен начин Русия на Путин в кратък срок покри огромните си външни задължения, а Венесуела на Чавес намери средства за безплатно държавно образование и здравеопазване. И изобщо крайно време е да спре  неаргументираното отричане на идеите на Карл Маркс, защото марксизмът е изпитано оръжие, с което жадните за справедливост могат да преборят неолиберализма. Друг е въпросът, че трябва да се анализира, без идеологически глупости, истинската стойност на това философско учение.

Марксизмът е преди всичко икономическа  теория, която създава устойчиво развитие. За разлика от  пазарната икономика, марксизмът не е толкова ефективен, не реализира бързи печалби, но за сметка на това щади работещите, оставя им свободно време за интелектуално развитие и им дава възможността, пряко или косвено, да се възползват от произведенията на труда си. При социализма или по-скоро комунизма /Маркс написва „Комунистически манифест”, а не  ляв/ принадената стоиност се връща на работника под формата на безплатно образование, здравеопазване и други  публични услуги, които струват много повече от сухите пари. Марксизмът търси по-спокойно битово и обществено развитие,  без сътресения и излишно напрежение, основано на равнопоставеността на индивидите. Идеите на Великата Френска Революция за Свобода, Равенство, Братство са допълнени от Маркс с идеята за безкласовото общество, което ще взема предвид потребностите и възможностите на всеки човек, независимо от пола, възрастта и етноса  му. „Диктатура на пролетариата” е метафора, а не буквалност. Когато унизените победят облагодетелстваните, те ще го сторят не за да господстват над тях, а за да се изравнят с тях и да формират новото безкласово общество, водено от закона за взаимната толерантност.

Не, годината не е 1985. Не, аз не съм партиен секретар. Просто Маркс  доказа себе си на всички тия, които се отрекоха от философията му. Парадоксално, но отделни капиталисти уважават и прилагат повече идеите на марксизма от ония нашенци, които го цитираха на всяка втора дума. Кейнс, икономическият съветник на президента Франклин Делано Рузвелт, честно си признава, че пазарната икономика може да доведе до пълна заетост само случайно. И съвсем не е  случайно, че Ню Диъл, икономическата доктрина на Рузвелт, която не просто преборва Голямата Депресия, но и прави от САЩ безусловната първа икономическа сила, особено след края на войната, е с определени елементи на марксизъм. Държавата се намесва в  икономическия процес, разкривайки нови работни места, които на солидарен принцип привличат нуждата от допълнителна човешка дейност. Работникът в залесяването получава държавна заплата и когато му се наложи да си построи дървена къщичка той притежава паричните средства да плати на дърводелец, а не се бъхти сам, както обикновено става в България на Прехода. Държавата! Това е инструментът за реализация на идеите на комунистите, защото, предполага се, у тях пари няма.

А на въпроса защо се разпадна СССР, отговорът е лесен. Там не се спазваха принципите на марксизма. Там идеята попадна в ръцете на посредствени хора като Ленин и Сталин, които с действията си не просто я опорочиха, но най-вече донесоха  много страдание на руския народ, народите от СССР, народите на сателитите на СССР. Редно е да се признае – болшевизмът не е комунизъм, болшевизмът не е марксизъм. Болшевизмът е феодален империализъм, напарфюмиран с мъничко марксистки аромат. Вместо до създаването на безкласово общество, болшевизмът доведе до създаването на партийна аристокрация, която по особено жесток начин подчинява живота на трудещите се на егоистичните си интереси. Вместо да създаде държавни предприятия, създаващи принадена стойност, болшевизмът създаде губещи предприятия, създадени да бъдат ръководени от послушни на партията създания. Вместо свободно всеобщо образование и просвещение – всеобща идеологическа манипулация на човешкото съзнание. На болшевизмът не могат да бъдат отречени създадените битови привилегии, безплатното здравеопозване, сигурността. Но не може да се премълчи, че болшевизмът не понасяше свободните хора. Болшевизмът искаше да създава добре нахранени, изучени крепостни, които с дарбите си трябваше да повдигат самочувствието на партийните феодали. Не това е марксизмът! Вярно е, Октомврийската революция имаше много външни и вътрешни врагове, но с тях Великата Червена армия успя да се справи. Червената армия се оказа безсилна пред пагубната сила на бездушния чиновнически болшевизъм. Не това е марксизмът! Марксизмът не е масово клане на селски стопани, не е вътрешнопартийни чистки и боричкания, не е безмилостно вмешателство в личния живот на хората. Марксизмът не е Архипелаг Гулаг. Комунизмът не е трудово-изправителен лагер. Комунизмът не е убиец на мечти.  Комунизмът е мечта. Мечтата на един германски учен от еврейски произход.

Марксизмът е  материалистично учение, което се стреми да освободи хората от икономическото  робство. Марксизмът е материалната теория на осъзнатите хора, които се учат да преценяват потребностите и възможностите си. Марксизмът е материална философия за свободните, толерантните и разсъждаващите. Вярно на марксизма му липсва духовност, но и  самият  Карл Маркс не е „диалектически идеалист”.

Една история и няколко мнения

Един човек, християнин, пострадал заради вярата си по времето на тоталитаризма, ми разказа следната история:

 „Бях работник-стругар. Един ден си носех храна от вкъщи за обед. Три варени яйца и хляб. Столът не работеше и мои колеги, двама, дойдоха при мен. Като видяха скромния ми обед, рекоха да се отдръпнат. Казах им – с три яйца ще се наям, но ако всеки изяде по едно яйце – никой няма да остане гладен.”

Човечна история.

Винаги съм се чудил на конфронтацията между християнската религия и комунизма. За Карл Маркс и неговото време това е обяснимо – тогава  Римо-католическата църква всячески се противопоставя на всички  прогресивни идеи, яростно поддържа монархиите и очевидно цели да запази влиянието си в светските процеси. Останалото е въпрос, изяснен от третия закон на механиката.

Факт е, че Римо-католическата църква дълго време не се решаваше да напусне Средновековието и да спре поддръжката си за ранните, късните и капиталистическите феодали.

Факт е, че Православието съвсем незаслужено е подложено на зверска инквизиция от страна на болшевиките, тъй като то исторически не претендира за роля в светските процеси.

Факт е, че благодарение на високоинтелектуална фигура като папа Йоан Павел ІІ много от стереотипите бяха преодоляни и в резултат в силно религиозната Латинска Америка се получи хуманен, мирен революционен процес, при който в поредица от държави – Венесуела, Боливия, Екуадор, на власт чрез мирни избори дойдоха хора християни с марксистки идеи за развитието на икономиката и обществото. И това стана възможно след историческата среща на папа Йоан Павел ІІ с Фидел Кастро. Фалшивите ледове се счупиха, оказа се, че доскорошните смъртни врагове – християнството и марксизмът могат да взаимодействат в полза на хората.

На мен лично Светото Кръщение, дарено ми от Българската Православна Църква, никога не ми е пречело да съчетавам Християнството като нравственост и духовност със споделянето на комунистическите идеи като разумно решение за материалното съществуване. Религията пречеше на директорката Белинска, която дебнеше родителите ми пред входа на черквата.

Българската Православна Църква и другите Православни Църкви винаги са се борили за просвещението и образованието на вярващите и често пъти са изкупвали вината и глупостта на светската власт. Последният защитник на Търново през 1393 година е Светият патриарх Евтимий, а не позорно избягалият за Никопол  цар Иван Шишман. Попаднах и на друг интересен факт. Един от първите българи, които се запознават с Комунистическия манифест и не се страхува да отбележи това  в личния си дневник е Лазар Йовчев, бъдещият Екзарх  Йосиф І – един велик българин, който с вярата, труда и постоянството си прави много повече за националното осъзнаване на българите в Македония и Тракия от всички тайни и явни, революционни и държавни организации, взети заедно.

Християнството е онзи нравствен стимул, който може да те накара да заживееш според потребностите и възможностите си и да следваш личните си мечти, без да пречиш на другите.

В противния случай човекът не се различава от кучето, което, колкото и да му даваш да яде – все ще яде, накрая, преяло, ще заравя храната си на различни места, които впоследствие няма да може да открие. Християнството и комунизмът могат да преборят животинското начало у човека. Нужно е малко желание, много търпение и преди всичко Разум.

И нещо друго. Ако в България има демокрация, трябва да има и равнопоставеност на различните мнения. Никой няма право гласно, без пълномощно,  да говори от името на всички. И аз имам абсолютното право да кажа своето мнение, което е противоположно на налаганото за всеобщо мнение. Нещо повече – ако повече от 50% от българите подкрепят моето мнение, то би следвало да е основа на държавната ни политика. Такива са правилата на демокрацията! 50% плюс един глас винаги печели и може да налага позицията си до следващите избори.

И така.  Аз съм против членството на България в НАТО и искам България да излезе от този пакт. Аз съм за военен и политически съюз с Русия, който да гарантира националната ни сигурност. Добре е страната ни да работи за приемането на Русия и Турция в  ЕС, в противен случай членството ни в съюз, без единствените две държави, които са симпатизирали на Българския народ в новата ни история, въпреки магарешкото упорство на много български управляващи, градящи политика на странене от тези две страни  в търсенето на съюзници, които не ни понасят, ми изглежда безмислено. Все едно да  участваш в съюз без съюзници! А в такива съюзи България участва от времето на Балканската война! Аз съм за социалистическа държава по марксистки модел с известен процент частна собственост и частно производство. Аз не искам България да е частно-феодална държава, в която богатствата да са в ръцете на шепа парвенюта. Аргументите!? Държава, която продава и електроразпределителните си дружества на чужди компании, престава да бъде  държава и се превръща в обикновена местност.

Светът е многополюсен. САЩ, Русия, ЕС, Китай, Арабският свят и т.н. – това са различни политически субекти на  „голямата шахматна дъска”. Не можем да играем с всички. Не можем да участваме във  всички разиграващи се партии. Не можем да играем едновременно с белите и с черните  фигури. Опитвайки се да се харесаме на всички, ставаме смешни и за самите себе си. По-добре е да заложим на традицията и братята руснаци, отколкото да се натрапваме на нови приятели, които ни гледат с недоверие. Спокойно, няма да изпуснем келепира! А добрите отношения с Турция са задължителни не само като извинение за малоумния възродителен  процес и като база за сигурността ни на Балканите, но и като добра възможност да се поучим от политическата мисъл на комшиите. За разлика от нас турците не се оплакват от кръстопътното си положение, а винаги успяват да се възползват от него. Те не се срамуват да кандидатстват в ЕС, без да подлагат на тотално икономическо и социално  разрушение държавата си, правят съвместни проекти  с Русия за милиарди евра, имат си и американски военни бази, но избягват да налагат демокрация, участвайки в съмнителни мисии извън границите на страната си. Вярно, Турция поддържа силна армия, но това е, за да защитава себе  си, да пази достойнството на народа си и за да посочва изхода на всеки съюзник, който иска да й отслаби държавата.

 Нас всеки съюз, с изключение на съюзите с Русия, ни прави по-слаби. Съдба ли е, закономерност ли !?

Въобще, аргументи да ми искат и Георги Първанов и  Бойко Борисов и всички български  европейци. Да не говорим, че някога, много отдавна, част от моите идеи бяха основна част от  идеологията, която те като членове  на БКП ми натрапваха и сега им се налага да обясняват метаморфозите в мисленето си.  Изобщо, на европейците много започна да им се налага да обясняват. Подобно на онзи уж демократичен чешки съд, който забрани една комунистическа младежка организация, заради думата „революция”. Революция, господа, означава промяна, коренна промяна. Промяна, от която човечеството се  нуждае. Революцията вече не е нито оръжие, нито кръв. Годината е 2010. Днес революцията е мирната мечта за промяна, защото революцията е последната надежда на по-слабите. И първият революционер, без да пролее капка кръв, освен своята, е самият Бог – Иисус Христос. Така поне казва комунистът Уго Чавес, на когото изобщо не му се налага да се обяснява, за да му повярват.