вторник, 1 юли 2014 г.

Стенописите




На трийсетина километра южно от София в типично красива българска местност се намира Пасарелският манастир „Свети апостоли Петър и Павел”. Манастир - силно казано. Има мъничка църквица и няколко опита за други постройки. На първо четене - нищо особено. Вратата на скромния храм е толкова ниска, че дори човек със среден ръст трябва да се наведе, за да влезе в него, без да си удари главата. Всички усещания за незначителност обаче спират дотук. Веднъж пристъпиш ли по пода от дялани камъни на тази светиня на християнството и нашенското, веднъж огледаш ли с погледа на невинно дете стенописите, разбираш, че на това място има повече Господ, отколкото в най-голямата катедрала на света. Всичката красота, всичката любов на Българското възраждане може да се прочете на изстрадалите от влагата и човешката немарливост стени! Изкуството на зографите от Самоковската и Дебърската школа е толкова уникално и оригинално, че не подлежи на описание с думи. Най-добре е всеки, който има желание, да отиде, да види и да почувства. Аз мога да дам само един единствен жокер - забравете Марк Шагал, родните майстори стигат много по-преди и много по-далече от него!

Заинтригувахте ли се!? Има си хас да не се заинтригувате! Това е, защото още не сте чули неизбежното българско „но”. Затова не бързайте да яхвате автобусите, велосипедите и автомобилите. Чуйте гласа на неизбежното българско „но”!
Църквата на Пасарелския манастир е прекрасна, но по време на оная власт, която „проповядваше” атеизъм, е била превърната в обор за домашни животни.
Стенописите в църквата са още по-прекрасни, но по тях висят автографите на стотици „Гошовци” и „Тошовци”, чийто интелект със сигурност е бил в пъти по-малък от този на вече споменатите домашни животни.
Би било най-прекрасно да се отделят средства за реставрация и съхраняване на тази светиня, но днешната власт, по-кофти и от вчерашната, предпочита да строи молове и други вертепи на пошлостта и консуматорството, които тъй или иначе превръщат хората в домашни животни.

Май се разгневих повече, отколкото трябва, а не бива. Знам, че сме добри хора. Ще отделим по някой лев от залъка си и за това кътче на българщината. Ще успеем ли обаче да възстановим стенописите в Храма на душите си!? Ще успеем ли да преоткрием ония късчета любов, топлина, красота, които са водили дедите ни, когато са създавали своите шедьоври!? Способни ли сме да бъдем предани на Доброто като тях!?

За мен няма по-дразнещ постулат от този, че битието определя съзнанието. То е все едно да ходиш на главата си и да очакваш, че краката ти ще мислят вместо нея. В тая насока много ми харесва една теория на автора на „Прекрасният нов свят” Олдъс Хъксли, че ние всъщност правим нещата наопаки. Опитваме се да създадем устойчиво общество, без да съградим устойчиви хора. Е, как да изваем устойчивия човек, когато дръзко и безотговорно рушим стенописите на Доброто в Храма на душите си!?

Няма коментари:

Публикуване на коментар