вторник, 4 ноември 2014 г.

Тъжно е, много е тъжно



Не искам да се правя на особено умен, какъвто не съм. Но ми се ще да споделя нещо, което почувствах в деня на поредната българска трагедия.

Винаги когато съм споделял възгледите си за времето на така наречения „комунизъм” (всъщност държавен монополен капитализъм) у нас съм изхождал от тезата, че това е епоха с много положителни елементи в материален аспект и абсолютна катастрофа в духовен. Не знам дали ще се доверите на някого с набедено „фашистко” потекло, но не можете да отречете, че при Живков много сфери в държавата ни работеха по-добре отсега – образование, здравеопазване, спорт и да не изброявам нататък. Ако попитате обаче много хора, които с носталгия си спомнят за онова време, кое е било най-положителното нещо за тях, те веднага ще ви отвърнат – спокойствието, предсказуемостта на всекидневното битие, и навярно ще бъдат прави. Спокойствието и предсказуемостта на битието са лукс, за който са мечтали хората откакто свят светува. Но като всяко нещо в природата и то има своята негативна страна. Спокойствието и предсказуемостта на битието създава спокойни и предсказуеми хора, които обаче поставени в една друга реалност, се оказва, че са загубили рефлексите си за оцеляване, настройката си за битка и същевременно се ловят на всички въдици, които им се подхвърлят. Не искам да правя никакви обидни сравнения, но си представете едно животинче, което цял живот е живяло в зоологическа градина. По стечение на обстоятелства се налага да отиде в джунглата и да бъде пуснато на свобода. Какви са шансовете му за оцеляване? На практика онази система моделира много образовани, честни, добри, порядъчни хора, на които им се наложи да живеят в условия на абсолютна неграмотност, абсолютна лъжа, абсолютна злоба и абсолютна извратеност. И то с притъпени инстинкти за оцеляване…

А духовността? Тоталитарните сатрапи направиха всичко възможно и успяха да подкопаят единия от двата най-важни стълба на българската културна и цивилизационна идентичност – Православието (другият стълб, сещате се, е българският език, но там като че ли, въпреки „старанията”, пораженията са по-несъществени). Усилията им продължиха в новото време с разделението на Българската православна църква, с постоянните опити да се дискредитира нашето духовенство, с вкарването на различни секти. Вярата, нещото което ни помогна да се съхраним през петвековния мрак на Османското робство, е подложена на нечувани атаки от 70 години насам. И то атаки от уж свои…

Резултатът – обезверни хора, които са загубили инстинктите си за оцеляване…
Надеждата – всичко това е все още поправимо…
Съжалението – е за всички тези, които вече ги няма сред нас не по волята на природните закони, а заради безочливостта на водачите, които заради личните си интереси и поради глупостта си вгорчиха и отнеха живота на мнозина.

Няма коментари:

Публикуване на коментар