Търси се

В България един човек прави партия, двама души – това вече е партия с вътрешна опозиция. Толкова сме разединени, сякаш не сме един народ, а седем милиона различни народи, незнайно по какъв начин попаднали на тази скромна територия от 111 хиляди квадратни километра. И отдавна ги няма духовните водачи, които да ни обединят. Пък и защо да ги има – появят ли се, ние ще ги отхвърлим, защото ще пречат на блаженото ни разединение.

Напоследък на обстрел са подложени значими български личности като леля Ванга и Петър Дънов. Били неканонични. Сякаш християнската вяра не е нищо повече от система от обреди и ритуали.

Един Господ решава кой е християнин и кой не. Прекалено малки сме да се бъркаме в Неговите дела. И нямаме никакво право да съдим хора, които гледат по един по-нетрадиционен начин на християнството. В Алфата и Омегата на Вселената има място и за Петър Дънов, и за леля Ванга. Те са нашенският, българският принос към християнската философия.

Във времената на войнстващия атеизъм обикновените хора не атакуваха дворците на партийните секретари, а скромната къщица на Ванга. Там освен утеха за личните си проблеми те научаваха и Името на Този, на Когото могат да се уповават. След това, по времето на безумния преход, когато по неясни причини решихме, че покрай комунизма не е зле да срутим и Българската държава, отново единствена леля Ванга се опитваше да влее малко разум в нетрезвите ни кратуни. Ами последните й думи – „Не се мразете! Обичайте се!”!? Къде е нехристиянското в тях!? Или дай да ги отхвърлим, защото са трудни за претворяване във всекидневния ни живот!? Едва ли литургията и паленето на свещи са способни да помогнат на онзи, който пренебрегва най-важната Христова заповед – „Обичай!”.

Философията на Петър Дънов е уважавана по цялата планета, защото, използвайки научните открития от времето на Ренесанаса насам, тя представя Христос и в Неговата космическа същност. Кое му е лошото!? Или може би ние тайничко искаме да ограничим Бога до рамките на понякога повече от нелепите ни битови нужди и желания. Ако пък малко повечко четяха, днешните многобройни почитатели на Древна Индия и Людмила Живкова у нас навярно щяха да се усетят, че Махатма Ганди се е учил от Петър Дънов и Лев Толстой, а не обратното.

Българската православна църква е основен двигател на Възраждането ни. Без всекидневния подвиг на нейните скромни служители едва ли бихме се осъзнали като народ и едва ли бихме пробили тъмнината на робството. Но тя също в определени важни периоди действа нестандартно, излиза извън догмите и се разпростира отвъд реалиите на традиционното богослужение. И това е било само от полза за народа ни. През 1872 година Българската православна църква е обвинена в еретизъм и е обявена за схизматична от Цариградската патриаршия, защото екзарх Антим І, решен да запази самостоятелността й, отказва да осъди Иларион Макариополски, Иларион Ловчански и Панарет Пловдивски. Тази схизма отпада чак през 1945 година. В периода 1877 – 1915 предводител на църквата ни и истински духовен водач на българския народ е Екзарх Йосиф І, който дори няма богословско образование. Този велик нашенец завършва литературно-философския и правния факултет на Сорбоната. В редовете на БПЦ е приет не заради качествата си на свещеник, а заради интелекта и високата си образованост. С всички свои действия Екзархът далече надхвърля образа на смирения свещенослужител. Наричан Дипломатът в расо, той всячески се опитва да събере под крилото на водената от него институция изстрадалите ни сънародници, останали извън пределите на родината след безумните решения на Берлинския диктат от 1878 година. Отдадеността му на Българската кауза достига умопомрачителни размери. В Македония, Беломорието и Одринско са открити близо 1400 училища, в които ежегодно се учат повече от 70 хиляди българчета. Издействани са берати за български владици в Скопие и Охрид, в Неврокоп и Велес, в Битоля, Струмица и Дебър. Благодарение на усилията му в началото на ХХ век от 1 400 000 души християни в Македония повече от 1 100 000 се себеосъзнават като българи. Екзарх Йосиф е достатъчно авторитетен, за да издърпа ушите на Стамболов, когото искрено уважава, за прекалено буйното му поведение към Русия. Има и нужното самочувствие да размаха пръст на руснаците, които по своему обича, затова че те подкрепят сърбоманството в Македония. В цялата си дейност Екзархът се води от принципа на Българския национален интерес – „От всичко се видя, че българското правителство е ангажирано пред руското за ръкополагането, понеже политиката му е от няколко години руска, от която мисли, че ще се постигне кой знае какво…”. Нестандартно за един духовник, нали!? Да не говорим, че този знаменит наш сънародник призовава децата да се обучават в духа на… творчески национализъм. Не е ли малко еретично!?

В историята на Българската православна църква има много нестандартни личности - от патриарх Евтимий до Паисий Хилендарски, от Софроний Врачански до Иларион Макариополски, от отец Матей Преображенски до екзарх Йосиф І и още много други. Тези големи личности надхвърлят пространството на свещенослужителия и се превръщат в духовни водачи. От такива се нуждаем днес, за да се измъкнем от блатото.

Толкова сме го закъсали, че няма място за лов на вещици и анатеми, които допълнително да ни разединяват. Би било хубаво Българската православна църква да си спомни примера на своите нестандартни личности и освен добри свещенослужители да започне да създава отново и духовни водачи. Колкото и да им е неприятно на някои, последната инициатива на църквата ни да има глас в образователната система е повече от прекрасен сигнал. Ако парчето месо можеше да стане човек, без да учи, то екзарх Йосиф І щеше спокойно да си служи литургиите и нямаше да се трепе да създава училища.