Долу ръцете от Българския учител!

Наскоро разлистих ученическия си бележник от шести клас и потънах в земята от срам. Нашите може и да са си мислили, че пращат на училище едно мило детенце, което са научили да се храни с нож и вилица, но отразените в малката книжка факти определено говорят, че в VІ „А” клас на ХІІ СОУ в далечната 1990 година се е подвизавал току-що свален от дървото абориген. Графата за забележките е по-пълна от водите на Амазонка, неизвинените отсъствия категорично надминават нивото на река Дунав в сантиметри, а мъдрещите се двойки по български език и литература само допълват профила на сивото искърско говедо, което бях тогава. Класната ми г-жа Георгиева, прекрасен преподавател по история, често пъти с риск за живота си озаптяваше анархо-демократичните ми амбиции. То не бяха агресивни стачки за премахване на руския език от учебната програма, то не бяха цветисти ругатни, то не беше чудо! Да бяха други времената – сто на сто щяха да ми бият шута от даскало и да ме пратят на село да си общувам със себеподобните. Веднъж стигнах до такава крайност, че милата ми класна по случайност се отърва без контузии. За да впечатля гаджетата Х, Y и Z, подложих на вътрешната страна на вратата една почти 20-килограмова талпа, която зловещо издрънча на два милиметра пред краката на г-жа Георгиева. Сега като се сетя какво можеше да стане и настръхвам! Жената се уплаши и имаше защо. Отвъртя ми два бързи шамара и написа мило послание до родителите ми, което аз, естествено, прикрих с надеждата, че и тоя път ще ми се размине. Слава Богу, че на лъжата краката са къси! Една вечер мама се върна разплакана от родителска среща, втрещена от „подвизите” на отрочето си, а дядо ми препоръча единственото правилно в случая решение – да ме главят за овчар – хем да науча един полезен занаят, хем да си показвам „геройствата” пред овцете. За съжаление не го послушаха...

Знаете ли, изобщо не се гордея със себе си. Сега да срещна г-жа Георгиева – ще й целуна ръка и ще я помоля за прошка. Защото ме обичаше като свое дете, а аз не го оценявах. Защото искаше парчето сурово месо да стане човек. Защото, въпреки издевателствата ми, тя не само не си „отмъщаваше” в часовете по история, а напротив – насърчаваше интересите ми. „Калинката е малко луд – казваше г-жа Георгиева, – но е мой човек, историк”.  А колко лесно беше да ми нацвъка двойките и да ме постави намясто… 

Поклон пред величието на Българския учител! От 70 години насам побутван, недооценяван, ниско заплатен той влива светлината на знанието в душите на хиляди малки калпазани, които се опитват да му се качат на главата. Държавата се гаври с него. Родителите на децата го тормозят с безумните си претенции. Обществото ни се отнася с пренебрежение към труда му. Но той е там, в класната стая, в своето вехто костюмче, на поста си като последна дига пред прииждащите вълни на невежеството. Скъса ли се тая дига – България отива в небитието.

Пубертетските хормонални бунтове, приятели, са си пубертетски хормонални бунтове. Те са стихия, която залива не когото трябва. И користните фундаменталисти на Системата искат точно това. Опълчиш ли се на единствените хора, които искрено те обичат – родителите и учителите, ти се превръщаш в лесноманипулируема биологична единица, с която могат да постъпват както си искат. Простичко е. Не слушаш ли тия, които ти дават знание, ти се превръщаш в безропотен роб на господарите си. Долу ръцете от Българския учител! Родината ни може да тръгне напред, само ако всички ние се постараем той отново да заеме своето заслужено първо място в обществото.