четвъртък, 2 февруари 2017 г.

Спомен за Константин Златарев


Печатно издание без добра карикатура е като руска салата без майонеза – яде се, ама най-важната съставка липсва.
Когато бачках във флагмана на Демократичната опозиция в Съюза на глухите в България вестник „Нова тишина”, имах щастието да попадна на един истински майстор в този жанр – Константин Златарев. Макар и на преклонна възраст, дядо Коста беше душата и сърцето на изданието. Без неговите карикатури „Нова тишина” едва ли щеше да бъде нещо повече от луксозна хартия за подпалки. Убеден и последователен демократ, талантлив и остър художник Константин Златарев беше основното оръжие на хората с увреден слух в честната им и почтена борба срещу диктатурата на олигархията в системата на СГБ. Подобно на големите Илия Бешков и Тодор Цонев, той не се страхуваше да осмива силните на деня. Основен герой в творчеството му беше дългогодишният председател на Съюза на глухите в България Васил Панев – световен рекордьор по най-продължително заемане на изборна длъжност (52 години). Без злоба, но със задължителния сарказъм за всеки уважаващ себе си и публиката карикатурист дядо Коста умело разобличаваше самозабравилия се управник. Константин Златарев имаше и своите прекрасни интерпретации по вечната българска тема „Бай Ганьо на власт”. Детайлите на реалността никога не могат да избягат от очите на майсторите. Истинските, като Бешков, Цонев и Златарев, много добре знаят за какво иде реч и не се страхуват да го кажат – няма по-голям бич за клетата ни родина в най-новата й история от докопалите се до високи постове байганьовци! От тях, а не от някакви измислени конспирации, идват най-страшните беди за българския народ.


Освен с огромния си талант дядо Коста впечатляваше и с духовния си аристократизъм. Роден през 1915 година в семейството на достоен български офицер, той носеше елегантността, доброто възпитание, честта и достойнството на онази България, която сякаш вече безвъзвратно сме изгубили. Константин Златарев използваше жестомимичния език без излишна маниерност, кротко и спокойно, с ясната идея да бъде разбран, а не безпардонно да налага мнението си. Беше и добър психолог. Често успяваше с лекота да овладее зараждащи се конфликтни ситуации. До последно дядо Коста съчетаваше невероятно бистрия си ум с още по-невероятната за годините си работоспособност. Когато през 2009 години той се пресели в по-добрия свят, се изгуби голяма част от енергията, с която хората с увреден слух водеха своята битка за демокрация и справедливост. Не след дълго, загубил най-верния си и отдаден на каузата автор, престана да излиза и вестник „Нова тишина”. Останаха само спомените. За едно прекрасно професионално приключение и за един забележителен човек, от когото научих толкова много. Поклон, дядо Коста! Благодаря ти за чудесното сътрудничество!  

Няма коментари:

Публикуване на коментар