Печатно издание без добра карикатура е като руска салата без
майонеза – яде се, ама най-важната съставка липсва.
Когато бачках във флагмана на Демократичната опозиция в
Съюза на глухите в България вестник „Нова тишина”, имах щастието да попадна на
един истински майстор в този жанр – Константин Златарев. Макар и на преклонна
възраст, дядо Коста беше душата и сърцето на изданието. Без неговите карикатури
„Нова тишина” едва ли щеше да бъде нещо повече от луксозна хартия за подпалки.
Убеден и последователен демократ, талантлив и остър художник Константин
Златарев беше основното оръжие на хората с увреден слух в честната им и почтена
борба срещу диктатурата на олигархията в системата на СГБ. Подобно на големите
Илия Бешков и Тодор Цонев, той не се страхуваше да осмива силните на деня.
Основен герой в творчеството му беше дългогодишният председател на Съюза на
глухите в България Васил Панев – световен рекордьор по най-продължително
заемане на изборна длъжност (52 години). Без злоба, но със задължителния
сарказъм за всеки уважаващ себе си и публиката карикатурист дядо Коста умело
разобличаваше самозабравилия се управник. Константин Златарев имаше и своите
прекрасни интерпретации по вечната българска тема „Бай Ганьо на власт”.
Детайлите на реалността никога не могат да избягат от очите на майсторите. Истинските,
като Бешков, Цонев и Златарев, много добре знаят за какво иде реч и не се
страхуват да го кажат – няма по-голям бич за клетата ни родина в най-новата й
история от докопалите се до високи постове байганьовци! От тях, а не от някакви
измислени конспирации, идват най-страшните беди за българския народ.
Освен с огромния си талант дядо Коста впечатляваше и с
духовния си аристократизъм. Роден през 1915 година в семейството на достоен
български офицер, той носеше елегантността, доброто възпитание, честта и
достойнството на онази България, която сякаш вече безвъзвратно сме изгубили.
Константин Златарев използваше жестомимичния език без излишна маниерност,
кротко и спокойно, с ясната идея да бъде разбран, а не безпардонно да налага
мнението си. Беше и добър психолог. Често успяваше с лекота да овладее зараждащи
се конфликтни ситуации. До последно дядо Коста съчетаваше невероятно бистрия си
ум с още по-невероятната за годините си работоспособност. Когато през 2009
години той се пресели в по-добрия свят, се изгуби голяма част от енергията, с
която хората с увреден слух водеха своята битка за демокрация и справедливост.
Не след дълго, загубил най-верния си и отдаден на каузата автор, престана
да излиза и вестник „Нова тишина”. Останаха само спомените. За едно прекрасно
професионално приключение и за един забележителен човек, от когото научих
толкова много. Поклон, дядо Коста! Благодаря ти за чудесното сътрудничество!
Няма коментари:
Публикуване на коментар