Картината

Искам да разкажа за една картина. Пейзаж на Търново и Янтра. Подари ми я Стара мама – майката на майка ми, преди доста години. Не съм любител на вещите, а и тази картина не е нещо особено – просто една река и няколко къщички, но това е най-ценният подарък, който някога съм получавал, защото са ценни историите, които понякога предметите носят в себе си, особено когато ги знаеш в детайли.

В местността Урвич, близо до пътя от София за Самоков, има една интересна постройка с каменни бойници, за която много хора си мислят, че е останала от времето на Второто Българско царство. Истината е, че руините на автентичната крепост се намират доста по-навътре от пътя. Сградата, за която говорим, е издигната през 40-те години на миналия век от един уникален българин, за когото съм сигурен, че твърде малко хора са чували - Ботьо Бараков. Едва ли и аз щях да знам името на този достоен човек, ако не бяха тайнствените разкази на дядо ми Любо, които, подобно на новините на БиБиСи и „Гласът на Америка”, нямах право да разпространявам сред приятелчетата си в училище.

Бараков е от онзи тип хора, от които дядо ми най-много се възхищаваше – самонаправилите се. Нарочно не използвам англоезичния термин, точно защото има хубава българска дума и дядо ми Любо не би ми простил, ако не я използвам. Тръгнал от нищото, благодарение на предприемчивия си дух и интелигентността си (кажете ми един съвременен български бизнесмен с подобни личностни характеристики), Ботьо Бараков за кратко време натрупва състояние. Занимава се с производство, дистрибуция и търговия с бои - дефицитна за времето си стока (Я, освен рекет, проституция, наркотици и хазарт имало и други начини да изкарваш пари, само трябвало да откриеш дефицитната стока!). Вратите на всички заможни домове от Виена на запад са отворени за него, но той си остава верен на България. В периода между двете световни войни Бараков е един от най-богатите българи, който обаче не парадира с парите си, а подпомага с тях родното изкуство, защото както сам казва „Изкуството е висшата форма на изява на човешката същност”. Десетки родни писатели издават книгите си с пари на този човек, като той не претендира и за една стотинка от продажбите – всички приходи са оставали за авторите. Бараков храни в буквалния смисъл на думата един куп художници, скулптори, артисти, певци и музиканти. Голямата му идея е сградата на Урвич, замислена и построена според неговото желание в средновековен стил, да се превърне в галерия на българското изкуство. Само със свои средства той купува стотици картини, скулптури, керамични произведения, пластики…

Дядо ми обичаше да казва, че след 9-и септември 1944 никога не е страдал от комунистите, а от простите хора. „Не ме е яд,” – казваше ми той – „че ми национализираха 8 леки автомобила и 2 камиона. Яд ме е, че тези прекрасни за времето си машини попаднаха в ръцете на шивачи и овчари, които ги съсипаха!”. Като се има предвид, че понякога ние действително сме малък, но много прост народ, не е трудно да се досетим, че след споменатата култова дата за Ботьо Бараков настъпват трудни времена. Набеден за „враг на народа” (естествено е на един малък и много прост народ интелигентните хора да му бъдат врагове), той е изпратен през 1948 година в Белене. Същото това Белене, което дядо ми успява да избегне благодарение на един истински… комунист - Димитър Петров – Диндо, който има достатъчно кураж и власт, за да го опази. Между другото бай Диндо се опитва да отърве и Бараков. Отива при един малък и много прост човечец, на когото по стара българска традиция е дадена огромна власт и се опитва да се примоли за мецената. Отрязан е брутално – очевидно Бараков е бил прекалено голяма фигура за нечии болни и комплексирани мозъци. Негодяйството не се предава по партийна линия. А и, както казва един мой руски приятел – „Не всички комунисти са били негодяи!”. Нещо повече – аз съм убеден, че повечето комунисти не са били негодяи. Проблемът е, че на 9.09.1944 в комунистическата партия са членували около 20 000 души, а на 1.01.1945 те са вече един милион. На другото и аз съм бил свидетел – през 1989 имаше 1 милион „комунисти”, а през 1990 остана само бай Владо Спасов. Константна величина е мнозинството от малки и много прости хорица, което неизменно, с незначителни изключения, управлява Третата Българска държава.

Бараков се връща от Белене през 50-те години на миналия век. Между другото напълно оправдан още от тогавашната съдебна система. Най-напред се отбива в къщата на дядо ми. Първите му думи са: „Любчо, какво преживях само, Любчо…” и се просълзява. Разказът му за ужасите в Белене е покъртителен. Дядо ми никога не пожела да ми каже подробности от страх да не ме разстрои, макар че неговата педагогическа наука се основаваше на това нищо да не ми бъде спестявано и от малък да свиквам с трудностите в живота. Още по-страшна гледка Бараков открива в дома си на Урвич. Всичко е разбито, стотици картини, скулптори, керамики и други произведения на изкуството са изгорени, откраднати или изпотрошени. Съвременници на случката разправят, че хора от близките села зимно време са си палели печките с шедьоврите на българските майстори! Понякога ние сме малък, но много прост народ…

Хората, които подават ръка на Бараков след лагера, са дядо ми Любчо и комунистът бай Диндо. Понякога единственото нещо, което пречи на човещината, е страхът.

Постепенно меценатът се връща в живота. Започва работа като най-обикновен бояджия във фабриката, която му е принадлежала. Живее скромно, а със заплатата си отново започва да купува… картини. Естествено, няма пари за произведенията на известните тогава имена, но купува с усета на естет, натрупан през времето. Една от картините от новата сбирка подарява на дядо ми в знак на благодарност. Постепенно разбира и кои са били основните вандали в къщата му, отива при тях и им казва в очите само това – „Момчета, не правете повече така, моля ви! Аз не събирах тези неща за себе си, а за България!”.

Ботьо Бараков доживява демокрацията. Не търси реванш, не се изкарва репресиран. Продава къщата на Урвич по своя воля. Връща се в родното си място някъде в Габровско и скромно напуска този свят през 1997 година. Не знам колко картини и други произведения на изкуството оставя събрани след себе си. Познавам историята само на една от всичките. Пейзаж на Търново и Янтра.