Бай Младенчо

-Така не се бие дузпа! Ти млатиш, а дузпа се бие леко и технично.

            Бай Младенчо нагласи топката, спретнат във вечния си зелен военен панталон и вечните си сини платненки, засили се и леко и технично изпрати топката на два метра от вратата.

            Факт! Бай Младен не умееше да бие дузпи, но беше най-големият разбирач на футболната игра в цяла Софийска област. Той ни учеше да не разчитаме на дузпи, защото сматаше, че голът от дузпа е половин гол и изобщо не трябва да се брои.

            В моето село нямаше по-обичана игра от футбола. Водеха ни думите на най-великия вратар Лев Яшин: „А по-хубава игра от футбола не познавам!”. Привечер на асфалтовите игрища в училищния двор се събирахме по сто човека. Най-малките гонехме топката на батковците, а по-възрастните оживено коментираха отстрани.

            -Ега ти неспасяемия гол! – избоботи бай Младен, когато пълничкият Цецо със свиреп шут от един метър на празна врата изпрати топката в Панчаревското езеро.

            Когато не гонех топката, обичах да стоя до бай Младен и да наблюдавам играта на големите. Гледал съм хиляди мачове, но за мен и до ден днешен няма по-големи футболисти от Венци, Ембата, Пепи, Ичката, Миньо, Биби, Живака и всички останали панчарски таланти. По онова време те бяха юношеският отбор на селото ни и  мачкаха всичко наред. За мачовете ги събираше бай Младенчо. Естествено той беше и старши треньор. Въпреки че тренираха на асфалт с гумена топка за 6 лева и 10 стотинки и играеха със сини платненки за 2 и 50, тези момчета спокойно можеха да надиграят юношите на „Левски”, „ЦСКА” и „Реал” Мадрид взети заедно.

Тактическите указания на бай Младен бяха прости:

            -Не се страхувай от топката! Вярно е, че пържи, но за сметка на това не се хаби на асфалта!

            -Играй с по-големите! Само така ще се научиш да играеш!

            -Ако не става с едната патерица, пробвай с другата! Все някак си ще стане гол.

Успехите на нашите юноши бяха огромни! Няколко поредни години те завършваха категорично първи в групата си. Странното за мен беше, че не повериха на бай Младенчо мъжкия отбор на Панчарево, който още по-категорично се  беше закотвил на дъното и нямаше никакво намерение да се измъква от там.

Безхаберието при мъжете беше глобално. Четиримата защитници бяха трагични, на обща възраст около 200 години и с общо тегло над половин тон. Вратарят ни и в най-голямата кал  успяваше да запази фланелката си суха, за разлика от вратата, в която редовно се изсипваше градушка от голове. Всеки един от отбора можеше да си вкара автогол. Гол можеше да отбележи единствено център-нападателят Паниката. Но той така се паникьосваше, че паникьосваше и свои и чужди, и най-вече публиката, която с рев бягаше, подгонена от сватбарските му шутове. С две думи мъжкият отбор на Панчарево беше жалка картинка. Но въпреки това шефовете не сложиха бай Младен за треньор. А и той не обичаше да работи с професионални футболисти, които знаят само да мрънкат – парите малко, теренът е крив, топката е кръгла. Бай Младен не  обичаше и така наречените футболни грандове. Смяташе, че им  дават прекалено  много дузпи и заради тия прекалено много дузпи не могат да се научат да играят. Като истински ценител на футбола бай Младенчо поддържаше добрата стара „Славия” и живееше с нейните добри стари проблеми. Но най-много бай Младенчо държеше на децата и юношите. Техните мачове той никога не пропускаше...

           

            Ние ли бяхме подранили или той закъсняваше, но бай  Младенчо го нямаше никакъв. Уж софиянците не умееха да играят като нас, а ни напълниха вратата. Сменихме няколко вратаря. Печален резултат. Сложихме на вратата и Ванчо Мицевия, който тренираше карате. Трагедия. От два удара към вратата ни паднаха 3 гола, а Ванчо успя да си отбележи и красив автогол. Играеха най-добрите, но не се получаваше. Пълно отчаяние. Тогава цъфна бай Младенчо с вечния си зелен военен панталон и с вечните си сини платненки:

-Я го махнете тоя каратист от вратата! Свършиха ли се вече футболистите, че сте го турили тоя! Я се стегайте!

Стегнахме се. Обърнахме мача. Бихме софиянците с разлика.

След време се пусна слух, че бай Младенчо си е отишъл от този свят. Но на следващия ден той пак дойде и седна на пейката до асфалтовото игрище. Мина се още малко време и плъзна нов слух, че бай Младен е починал, този път наистина. Не повярвах, а и до днес не вярвам. Дори да си е отищъл от грешния свят, бай Младен винаги ще бъде жив. Поне докато има футбол и хлапета, които обичат най-хубавата игра на света.