Баба Люба

Бях четиригодишен малък безобразник. Вървях след близо стогодишната баба Люба и мощно крещях: „Горе ръцете!”. Баба Люба се сепваше, обръщаше се на всички посоки, вземаше ме за нахален бръмбар, махваше пренебрежително с ръка и гордо продължаваше напред. Аз засилвах крясъците, но така и не успявах да ядосам бедната старица. Баба Люба беше сляпа и глуха за всички безобразия и безобразници на света. Облечена в строго сиво палто, изправена и стройна въпреки годините си, тя спокойно крачеше по дългия си път и запазваше непоколебимо достойнство във всяка ситуация.

            Всъщност аз не тормозех баба Люба самоцелно или заради някаква детска прищявка. С баба Люба бяхме категорични политически врагове. Тя беше потомка на руски белогвардейци. Аз бях и съм заклет привърженик на Червената армия. Тя  беше израсла сред графове и графини. Аз израснах сред изтормозените животни на дядо ми Любо, на които хлябът вечно не достигаше за сметка на псувните и шутовете, от които получаваха доволно. Баба Люба беше учила в Институт за благородни девици. Аз съм възпитаник на същия този дядо Любо,  който не беше завършил никакво училище, но познаваше живота по-добре и от най-големия професор. На всичкото отгоре между дядо Любо и баба Люба съществуваха сложни икономически отношения и аз естествено не можех да остана безпристрастен. Той и продаваше козе мляко на спекулативни цени в години, когато подобна спекула беше напълно забранена. Аз пък, понеже не будех подозрение у  властите, тайно отнасях млякото до дома на баба Люба и доволно прибирах парите й. Тя сипеше незаслужени похвали за млякото и козите на дядо ми, без да подозира, че пие 85 процента чиста водица.

            Баба Люба живееше в Къщата на призраците – порутена  сграда по пътя за Ловджийската чешма. Честно казано не обичах да ходя там. Струваше ми се прекалено зловещо. Още по-зловещи бяха приказките, с които баба Люба се опитваше да ме вкара в правия път. Веднъж тя ме почерпи с бонбони „Амфора”, а аз й отказах. Тогава тя ми разказа една дълга  история, в която главния герой също  като мен отказва да се почерпи с бонбон „Амфора”, сяда на някакво канапе и умира. Аз, разбира се, побързах да омета цялата кутия и оттогава винаги омитам всичко, с което ме черпят. Друг път баба Люба ме убеждаваше, че съм невъзпитан, несресан и мърляв, но аз й отвърнах, че това са буржоазни предразсъдъци, въпреки че казаното от нея беше самата истина. Изобщо аз бях и си оставам  най-голямата опозиция на баба Люба, при все, че за 99 процента от нещата тя беше права.

            Мина време. Детството ми отдавна свърши, а баба Люба още по-отдавна живее в по-добрия свят. Малкият безобразник стана голям безобразник. Но някак си уроците на баба Люба ми стават все по-скъпи. Спомням си как тя подреждаше изискано приборите си за вечеря, макар че самата вечеря беше повече от скромна. Спомням си я винаги елегантно облечена, макар и в овехтяло сиво палто. Спомням си неугледната отвън Къща на призраците и чистотата, която цареше вътре. Големият безобразник започна да си дава сметка за усилията, с които баба Люба успяваше да запази достойнството си. Защото животът е странен и никога не ти  предлага това, за което се  подготвяш. Животът на Баба  Люба не отговаряше нито на  образованието, нито на средата, в която беше израсла. Подготвена да дава приеми в така нареченото Висше общество, тя се сблъсква с Революцията, изгнанието, полуграмотни ученици в селски училища, с бедността и мизерията на следвоенните години. Готвиш се да пиеш скъпо шампанско, а ти предлагат разредено и миризливо козе мляко!И въпреки това баба Люба извървя достойно дългия си път, Бог да я прости! Доказателството за човек се намира най-често по дългите и трудни прави пътища, а не по заобиколните пътеки и шубраците. И стогодишната баба Люба вървеше стегната и изправена, за разлика от много млади  момичета и момчета.

            Червената армия победи Бялата гвардия и това промени света. Но винаги има какво да научиш от Старата гвардия и то обикновено е за добро. Особено за малките безобразници.