събота, 13 март 2010 г.

За „величията“ и хората


Тези дни някои се опитват да пишат най-новата българска история. Добре тогава – да поговорим за историята.
Той не членуваше в партията. Не беше и доносник. Не беше грабнал блага държавна службица. Не се облажи от столични имоти. Живееше в килия, някъде в провинцията. Не претендираше, че е велик. Не се обиждаше от празни приказки. Не се биеше в гърдите, че е голям патриот. Не искаше авторски права за трудовете си. Той безкористно обичаше България.
В ония времена България я нямаше. Българите даже не знаеха кои са. Отец Паисий им подари своята история. И племето превърна в народ.
Новото българско летоброене започва през 1762 година. С „История славянобългарска“. Без да чака покана от някого, без да търси награда, един беден и преследван от всички монах ни дари светлината на най-ценното познание. Познанието за самите нас.
Той знаеше кривиците ни. Укоряваше ни. Но познаваше и хубавите ни страни. Паисий Хилендарски ни завеща най-важното – ние сме българи и трябва да се гордеем с това. Защото ни обичаше истински.
На Паисиевата история се крепи цялото Българско Възраждане и всичко значимо, което сме постигнали. Тя е основата, върху която се съгради Третата Българска държава. А Третата Българска държава е все още длъжница на Паисий и неговата история.
Жалки и претенциозни човечета се опитват да ни делят. Жалки и претенциозни човечета постоянно ни унижават. Занимават ни с плоските си интриги и проповядват виртуалното си величие. Те са толкова далече от Паисий, колкото дребните им историйки от неговата История. Техните историйки са толкова користни, колкото безкористна е неговата История. Техните историйки са толкова дебелашки и незначителни, колкото е тънка и значима История славянобългарска.

Няма коментари:

Публикуване на коментар