понеделник, 1 март 2010 г.

БЪЛГАРСКО ГЕТО


    І. УВОД В ГЕТОТО

Гетото е неформална общност в развитие, която постепенно гради собствени структури, закони за съществуване и модели на оцеляване. Гетото е урбанистично явление, развива се в новосъздадените крайни квартали на големите градове. Населението на гетото е с работнически корен, който постепенно се изражда. В развитите индустриално страни гетото е проблем, възникнал при градежа на модерното постиндустриално общество. Гетото приютява работната ръка, която на практика съгражда индустриалното общество, но не ползва голяма част от изградените блага и впоследствие става ненужна, оскотява и се затваря в рамките на собствения си илюзорен свят в опита си да постигне битово благополучие от буржоазен тип. Тъй като този стремеж често не се осъществява в реалността, се получават различните, познати за гетото, конфликти.

            За Българското гето в частност са характерни редица посттоталитарни фактори, които допълнително утежняват обстановката в крайните квартали на големите градове.                                                                                                         

ІІ. ЗАРОДИШ И ФОРМИРАНЕ НА ГЕТОТО



Преходът от традиционно към модерно общество винаги е съпътстван от сериозни социални катаклизми, които влияят негативно на изграждането на човешката личност. За разлика от други исторически примери (Англия, Франция) в България този преход не се извършва единствено на базата на икономическата необходимост, свързана с техническите нововъведения, които заместват човешкия фактор, но той е и идеологически обусловен от марксистко-ленинските теории за социалната държава. Тази негова обусловеност, наложена с методите на тоталитарната държава, характеризира ускореността на процеса в България.

   Демографската картина в страната в началото на ХХ век говори за 85% селско население и 15% градско, което е красноречиво доказателство за нейния аграрен икономически и патриархален битов характер. След 9 септември 1944 г. до средата на петдесетте години тази тенденция е относително запазена. Според данните за построените жилища в периода  1945-1960, от общо 911 072, дялът на построените в градовете е близо 1,5 пъти по-малък от този на построените в селата (370 752 срещу 540 320). След този период на застой, настъпва същинската част на административно налаганата индустриализация, чиито темпове изискват съществено увеличаване на градското население. Структурата на жилищното строителство се видоизменя. От общо 221 047 жилища за периода 1961-65, 122 034 са построени в градовете. От общо 221 547 жилища за периода 1966-1970 163 101 са построени в градове. За периода 1971-1975 от 250 829 делът на градовете възлиза на 212 919. С други думи тенденцията за нарастване на градското население изисква увеличаване на жилищния фонд в градовете. Това е съпътствано и от изкуствения механизъм за преобразуване на част от селата по системата селище от градски тип през 1964, град през 1969 или 1974 година. Тази стратегия за настойчиво създаване на градско население е органично свързана с въвежданата по идеологически принцип масова индустриализация в страната, която променя икономическата картина и в края на осемдесетте години България е модерна индустриална държава, в която делът на селското стопанство при формирането на брутния вътрешен продукт е едва около 14%. Същевременно, обаче, така създадената демографска картина не може да отговаря на потребностите на модерното общество заради редица социалнопсихологически аспекти. В Лондон например, еволюционното създаване на градска среда с градско мислене подпомага приобщаването на мигриращите общности към ценностите на градския бит. Но Лондон дори в ранното средновековие е бил град с население от около 50 000 души, което впоследствие варира в границите на 100 000 до 300 000 души (в зависимост от различните епидемии), за да стигне до 1 000 000 още в началото на ХІХ век. Т. е. в случая на Лондон съществува постепенно изградено урбанистично ядро, което подпомага интеграцията на пришълците в периода на формирането на модерното общество. В този смисъл увеличението на населението през ХХ век няма толкова негативни последици, именно поради характерното формиране на монолитна градска среда, изповядваща достиженията на модерното общество не само  икономически, а и  духовно.

За разлика от Лондон София при провъзгласяването си за столица през 1878 година, не само че не е била най-големият град в страната (отстъпвала е многократно и на Пловдив (тогава в Източна Румелия) и на Варна, Русе, Шумен и други), но е наброявала едва 11 000 души население. Т. е. в зародиша на процесите по структурирането на модерно общество, докато Лондон е бил откроен град, то София е била малък градец с достатъчно на брой селски характеристики. Впоследствие до 1944 години софийските жители нарастват до 250 000 хиляди, като това е сравнително нормален процес, свързан с административните функции на столицата, възможността за по-голям избор на препитание и благополучие. Разбира се в този период не трябва да бъдат пропуснати бежанците, прокудени от родните си места, заради провалилата се идея за национално обединение след решението на Берлинския конгрес от 1878 година, Илинденско-преображенското въстание от 1903, двете национални катастрофи, свързани с неуспехите в Междусъюзническата война от 1913 и Първата Световна война и подписания след нея Ньойски мирен договор от 1919 година. Така например още в първите години след Освобождението се формира кварталът Ючбунар, населен основно от доброволни и насилствено изселени емигранти от останалата под османско владичество област Македония.
/следва/

Няма коментари:

Публикуване на коментар