Навремето председателят Мао се беше изцепил:
„Всяка пръдня си има свой мирис и аз не мога да кажа, че всички пръдни, които идват откъм СССР имат хубав мирис!”.
Тази реплика постави началото на влошаването на отношенията между СССР и Китай. Китайците тръгнаха по свой път на развитие и въпреки глупостите на Мао Цзе Дун, благодарение на разумната политика на неговия наследник Дън Сяо Пин, стигнаха до едно мощно икономическо развитие, което ги превърна в световна сила.
В Китай за политически свободи не може да се говори изобщо. Но голямата заслуга на Дън Сяо Пин е, че освободи китайците от догмите на маоизма и създаде условия за по-голяма икономическа свобода. Китайците имат стимул да бъдат предприемачи, защото имат сериозен шанс да направят пари и да забогатеят. Пита се защо в демократична България и предприемачите едвам свързват двата края? И защо, след като имаме политическата свобода, не можем да постигнем и икономическите й измерения?
Факт е, че политиката е мръсна игра, която спокойно може да бъде оприличена на онези специфични газове, които изпускаме понякога. Но е и факт, че ако попаднеш на способни играчи в тази мръсна игра, страната ти ще върви напред, ще забогатява, а покрай това ще се увеличават и твоите шансове за по-задоволен материален живот.
Демокрацията е шанс за България. Много хора сигурно ще ми се смеят за тези думи и най-вероятно ще имат основание за това – в последните години битовите условия в нашата страна се влошиха. За това обаче не са виновни демократичните принципи, а личните ни необосновани избори. На практика ние не се възползваме от демократичната система и не избираме подходящата администрация, която да създаде условия, за да развием иначе безспорния си потенциал. Това идва от погрешните ни представи за властта. Ние упорито търсим вожд, който да мисли вместо нас и да решава проблемите ни, а в действителност е по-добре да търсим екип с определена програма, който да създаде такива условия, при които сами ще можем да решаваме проблемите си. Гласуваме за месии с надеждата, че те с магическа пръчка ще ни превърнат във великаните на Европа и подценяваме прагматиците, които реално могат да съградят подходяща стратегия за развитието на родината ни.
Политиката е игра на желязната логика. В тази игра място за нереални мечти и свръхчовешки желания няма. Често пъти се налага да избереш по-малкото зло само и само, за да защитиш личния си интерес. Това е и същността на избора – да гласуваш според себе си, а не заради другите. Не е случайно, че всяка една от европейските политически партии защитава интересите на определена социална група. Там е много трудно да намериш предприемач, който да е фен на левицата, както е и много трудно да намериш наемен работник, който да симпатизира на десницата. Хората си гледат интереса. Ясно е, че левите защитават по-добре интересите на наемните работници, а десните интересите на предприемачите. Даже не става въпрос и за симпатии. Рационализмът е водещ при вота на европейските граждани.
У нас политическите понятия са толкова размити, че и най-добрите политически познавачи биха се объркали. В България десните са по-леви от левите, а левите са по-десни и от най-големите капиталисти. Това объркване води дотам, че накрая пак си избираме господар, който да ни оправя. Жан Виденов май беше последният, който следваше някаква програма и желаеше да управлява демократично. Заради това си желание той се превърна в универсален сапун, с който червените и сините болшевики си мият ръцете, но това е друга тема. По-лошото е, че след него се изредиха Командира, Царо, Сергей Дмитриевич и охраната на Тодор Живков – все хора, които нямаха ясна програма за развитие на България, но за сметка на това имат и до днес огромно желание за власт. Резултатът е плачевен. Но този резултат не ни пречи да обичаме вождовете си и да ги превъзнасяме до небесата. Нищо чудно накрая да се превърнем във „винтчета и болтчета от техните огромни машини” и това да е единственият ни повод за гордост.
Няма коментари:
Публикуване на коментар