четвъртък, 4 март 2010 г.

Урокът на стареца

            Дядото на приятелчето ми Златин често идваше у нас да гледаме заедно мачовете. Самият Златин беше толкова луд на тема космос и космически изследвания, че изобщо не му оставаше време за футбол. Но със стареца бяхме от една порода. Имаше ли важен мач, нямаше земна или извънземна сила, която да ни отлепи от телевизора.
            Старецът беше стар цесекар или, както обичаше сам да се изразява – „стар цеденевист”. Бъзикаше ме, че от моя „Левски” нищо не става, но аз не му се сърдех. Още повече, че тия бъзици бяха за вътрешните мачове, а и по онова време ние честичко отупвахме червените. При международните мачове такива бъзици нямаше. Заедно треперехме за „Левски”, за „ЦСКА и за Националния.
            Отскоро бях ученик в първи клас. Има-няма 15 дена. Честно казано не се вълнувах особено, а и даскалото така и не успя да ме развълнува до последно. Виж  мачовете от Европейските турнири винаги съм следял с особено вълнение. За мен това винаги са били мачовете на истината, особено по тогавашния справедлив  регламент – два мача на разменено гостуване.
            Надявам се, че детската ми памет не ме лъже, но ми се струва, че в тая сряда изиграха мачовете си всички български отбори. Отрано се  заредихме с дядото на Златин пред телевизора, довлякох и един транзистор за всеки случай. Първи беше мачът на „ЦСКА” с „Монако”. На „Армията” червените биха с 2:1 и продължиха напред. Стори ми се някак спокоен мач. „ЦСКА” поведе в самото начало с 2:0, франсетата върнаха един гол, но до края не успяха да направят нищо. Първата среща беше завършила при 2:2. Старецът дори не се развълнува:
            -Тия ако не бием, кого ще бием!
            Ега ти самочувствието! Та тогава в „Монако” играеха Аморос, Женжини и Белон, които наскоро бяха станали европейски шампиони!
            От транзистора научихме, че и „Ботев” /тогава „Тракия”/ също продължава за КНК. Пловдивчани биха „Юнион” от Люксембург с 4:0. Само  „Сливен” катастрофира  в Сараево срещу „Железничар” – 1:5. Хвана ме яд, защото първият мач завърши 1:0 за „Сливен”. Данчо Йоргов обаче нямаше ден и му напълниха кошарата.
            Предстоеше късният мач – „Щутгарт” – „Левски”. Шампионът на ФРГ срещу шампиона на България!
Нямах особени надежди. Молех се за почетна загуба. Швабите имаха много добри играчи. Запомнил съм Карл Хайнц Фьорстер, който беше един от  най-добрите защитници в цяла Европа, брат му Бернд и Алгьовер – все хора, които често  попадаха в  първия състав на Западна Германия. Първата среща беше завършила 1:1. Курдов изравни, но всъщност немците ни надиграха. Те имаха да си връщат и за предната година, когато ги отстранихме за купата на УЕФА.
Старецът ме успокояваше:
-Спокойно. Топката е кръгла.
Почна се. Швабите ни нагънаха яко. Боби Михайлов правеше чудеса, но и той не можеше да извади една бомба ниско по тревата на Алгьовер – 1:0 за „Щутгарт”. Уплаших се. Бях готов да се разрева, когато Ники Илиев, след едно  центриране, с плонж изравни. Обаче тоя Алгьовер пак ни вкара и полувремето завърши 2:1.
Второто полувреме започна по-добре. Нашите удържаха натиска и започнаха да правят опасни контри. В един момент Мишо Вълчев навърза двама и с външен фалц центрира към дузпата. Пламен Цветков насвятка страшно воле и топката се заби в долния ъгъл – 2:2. Убеден съм, че в  момента в „А” група няма футболисти, които да направят това гениално просто изпълнение дори и на празно игрище. Оттук до края започна голямото треперене. Старецът трепереше повече и от мен. Още повече, че Емо Спасов, Курдов и Вълчев изпуснаха положения, които спокойно можеха да решат мача. В последните минути – опълченците на Шипка. Михайлов вадеше и неспасяемото. Винаги съм го смятал за най-големия български вратар, макар че и Джони Велинов беше голяма класа. Но в младите си години за „Левски” Боби беше повече от половин отбор. Съдията наду свирката. Край. „Левски” отстрани шампиона на Германия. Старецът се успокои и мъдро заключи:
-Вие, левскарите, някой ден ще ми докарате инфаркт.
Това бяха думи на един човек, който казваше за себе си,  че е „стар цеденевист”!?
  
Дядото на Златин отдавна не е между живите, лека му пръст! Но аз винаги ще му бъда благодарен за най-важния футболен урок, който той ми преподаде – когато играят българи на международната сцена, червеният и синият екип са без значение и няма нищо по-хубаво от това да треперим заедно на мачовете. То тоя урок май не беше само за футбола, ама аз така го разбрах. И така си го тълкувам и до днес. Там, отсреща, в сектор „Г” седят мои приятели цесекари и аз не мога да ги мразя. Нито те са по-лоши българи от мен, нито аз по-добър българин от тях.

Няма коментари:

Публикуване на коментар