четвъртък, 2 януари 2014 г.

Да подскачаш не е лесно




Далече съм от представата за безгрешност, но имам една срамна постъпка в моя живот, от която не спира да ме боли.
Бях 20-годишен заек-първокурсник в Журналистическия факултет. Летях в облаците, че и над тях с вълнуващи мечти за слава, богатство и още нещо. Първата ми сесия съвпадна точно с януарските събития от 1997 година, но вместо с изпити, започна с подписка против опита на Николай Добрев да състави ново правителство. Залата беше пълна с възбудени, политизирани субекти, които трескаво поставяха автографите си върху бялата хартия, без изобщо да четат съдържанието на документа, който подписваха.
Огледах се. Изобщо нямах намерение да правя каквото и да било. Бях се разкарал до университета, само за да намеря четири човека за белот и бира. Пак се огледах. Първо, Кольо Добрев ми беше по-симпатичен от Костов и второ – никога не съм вярвал, че сините комунисти са по-читави от червените. Трети път се огледах. По гърба ми полазиха изпитателни втренчени погледи. Там бяха и момичето, с което флиртувах, и новите приятели, с които сладко се напивахме, и бляскавата кариера, и богатството, и славата, и още нещо… Хвана ме шубето, взех химикалката и… Какво пък толкова – един подпис върху една хартия, която най-вероятно ще завърши съществуването си в някоя пернишка печка! Един подпис, а като се сетя за него – още ме боли!
Колегите ми въздъхнаха облекчено – и аз бях от техните! После ме поеха въодушевено и още по-въодушевено се насочихме към Ректората. Веселбата започна! „Кой не скача е …!” И заподскачаха… Тогава ми се счу дрънчене на синджир, звънче или нещо такова. Видях фанатичния поглед на момичето, с което флиртувах, призля ми от монотонността на подскоците и се изсулих от веселбата като пръдня в гащи. Вече не бях от техните! Вече бях себе си. Доволен, тръгнах към Първа частна кръчма „Жон”. Взех си кафе, запалих цигара – в ония уж все още несвободни времена пушенето в заведения си беше напълно в реда на нещата. Замислих се. За пръв път през деня, а може би и през живота ми. Там бяха веселбата, приятелите, момичето, с което флиртувах, кариерата, богатството… А пред мен стоеше самотата, гарнирана с едно горчиво кафе и няколко цигари.
Прибрах се вкъщи. Споделих всичко с баща ми, с когото се разбирахме и от половин дума. Той се засмя, потупа ме по рамото и рече:
- Ех, Зайо, нищо страшно не е станало – просто си се уплашил! На всеки се случва. Но ако искаш да продължиш да пишеш, бъди по-смел, когато отстояваш себе си.
Послушах моя старец - макар и обикновен счетоводител, той беше добър читател и знаеше за какво става дума. Следващия път, когато ми се наложи да избирам между славата, богатството и още нещо и две изречения, в които вярвах, избрах двете изречения. По случая сега бачкам за хората с увредено зрение в България като коректор и момче за всичко и съм благодарен на Господа, че ме е срещнал с най-прекрасните хора на света, които ме чувстват и възприемат такъв, какъвто съм. А и не ме карат да подскачам! За един калпазанин на средна възраст това не е никак малко, нали?
Наздраве! И за много години!     

Няма коментари:

Публикуване на коментар