петък, 29 ноември 2013 г.

Битки



    Едва ли Българската държава е възникнала след указ на Константин IV Погонат, който за сметка на пълното разоръжаване на войската ни предоставя от Византийския поземлен социален фонд парче територия на славяни и прабългари, за да живеят в мир и любов. На Кънева и Кунев може и да им се ще да е така, но истината е малко по-различна. 
   За създаването на Българската държава не е достатъчен и сам по себе си съюзът на прабългарите и славяните. Идеята е добра, но в ония времена, за да оцелее и е нужна и много кръв.
   Българската държава се появява на картата на Европа след една спечелена битка – при Онгъла, и след това столетия наред съдбата й зависи от спечелените и загубените битки. На това ветровито място друг начин за оцеляване просто не е измислен. Победите при Върбишкия проход, Ахелой, Траянови врата, Клокотница укрепват и засилват държавата ни, загубите при село Ключ и Никопол ни вкарват в тежки години на робство. В общи линии толкова много неща са зависели от силата и военното щастие на Българската армия, че в днешно време дори старите хипари от гара Искър мечтаят за дните, в които са сглобявали автомат „Калашников”.  
   След Покръстването на българите и приемането на Славянската азбука битката става и духовна. Усилието на хиляди достойни българи за създаването, укрепването, запазването и разпространението на културната ни и цивилизационна идентичност е не по-малко важно от пролятата кръв на бойното поле. Благодарение на светите братя Кирил и Методий, свети Климент и свети Наум, патриарх Евтимий и всички техни последователи българската народност успява да се запази дори през вековете на Османското робство, когато една враждебна чужда цивилизация се изправя с цялата си сила срещу нас и по всякакъв начин се стреми да ни унищожи. Освобождението ни от тази напаст пак идва след битка и няма нищо срамно, че тази битка я водят и печелят руснаците. Защото преди това българското духовенство през вековете е водило и печелило много битки в необятната руска земя, за да разпространи и закрепи ценностите и устоите на Славянската цивилизация. Има ли нещо по-логично от това спасението ти да дойде от хора, които, макар и отдалечени на хиляди километри, носят в душите и сърцата си твоята културно-цивилизационна идентичност!?
   Проблемът на България от времето на Първата световна война е, че тя води битки за чужди каузи, битки, които не са нейни. Така е и по времето на Втората световна, така е и през тоталитарния период, така е и днес. Не цената на сиренето и кашкавала по времето на бай ви Тошо беше проблем, а фактът, че неговият режим беше противосъщностен на българската културно-цивилизационна идентичност. Как можеш хора духовни и мечтатели да превърнеш в материалисти – при това и диалектически на всичкото отгоре!? Получава се такава манджа с грозде, че и до днес я сърбаме с отвращение.
   Вече 24 години водим битки, от които се възползват други страни. Лобирането тук е толкова лесно, че дори „бизнесмени” от Папуа Нова Гвинея с малко пари биха си издействали закон за износ на човешко месо за канибалите там.
   Вече 92 години, от онзи позорен Ньойски договор, загърбваме нашенското и служим на чужди интереси и зарази.
   Вече не знам и аз от колко години единствената мантра на борбите ни е високият жизнен стандарт. Хубаво де, ама ако се окаже, че цената на този стандарт е да нахлупим чалми на главите си!? С какви очи ще погледнем онова 18-годишно момче от Кратово, което през 1515 година не се поблазни от предлаганите му изкушения, а с един Христос в сърцето си отиде на кладата!? С какви очи ще погледнем отец Паисий, който в мрака на килията нарисува светлината върху пожълтелите страници и после ни я подари!? С какви очи ще погледнем Левски и Ботев!? С какви очи ще погледнем онези милиони наши предци, които ядяха хляб и сол и пазеха духа и народността ни!?
   По тези земи без битки няма как да мине. Добре е обаче това да са нашите битки – тези, които правят силна държавата ни, тези, които защитават нашия дух, нашата култура, нашата цивилизация, тези, които бранят самите нас!

Няма коментари:

Публикуване на коментар